ЧАСОВНИКЪТ

Поглеждам пътя, който се извива пред ашрама – криволичещ и трънлив, като всеки път към истината и бога. Широките пътища са някъде далече в равнината, може би не в тази страна, може би дори не в този свят, макар световете на духа и материята да се така странно примесени помежду си, че понякога изглеждат неотделими един от друг. Но общите неща помежду им не са толкова много, колкото ни се струва на пръв поглед. Споменът за живота не е самият живот и преминаването в духовните светове не е като пътуване по магистрала. То повече прилича на този тесен път към ашрама, в който живея от две десетилетия и от който ще почне един ден моят криволичещ и трънлив път към небесния ашрам.
Гледам суетливата борба на моите нови ученици срещу света на формата. Трудно се справят, само от няколко седмици са тук и мускулите им не са заякнали, душите им – още по-малко. Интелигентските им ръце не са привикнали да носят камъни към върховете, повечето от тях цял живот са стояли пред катедри или пред компютри, малцина са си цапали ръцете по необходимост. Може би мнозина от тях и сега се питаха каква необходимост ги е довела тук, измъквайки ги от сигурните им жилища и захвърляйки ги в един свят на примитивен труд, облаци от разнасящи малария комари и несвършващи камъни за строеж на вечно недовършвани храмове.
Повечето не са вникнали още в смисъла на мандалата, те не разбират защо трябва месеци, а понякога и години наред стотици хора да творят от пясък нещо толкова крехко като нея, само за да бъде разрушена от същите тези хора в края на създаването й. Те не знаят или още не могат да повярват, че материалното е нетрайно, че подлежи на разруха и мандалата е само символ на тази нетрайност. По-нетърпеливите предлагат да се измисли начин да се запазва картината на мандалата и тогава аз им отговарям, че има начин това да стане, просто трябва да седнат и да залепят песъчинките помежду им, всяка песъчинка за съседната й, и когато стигнат до края, сградите няма вече да се рушат, хората няма да умират, пясъците и водите - да поглъщат градовете, а океаните – бреговете. Толкова е лесно всичко, само някой трябва да седне да го направи.
Те си мислят, че се шегувам, а аз им казвам истината. Много е прост пътят към абсолютната власт над материята, а толкова трудно се открива местонахождението му. Те всички са тук, защото търсят този път, но малцина ще стигнат до него още в този живот, затова на човека са дадени безбройни животи. Те още не знаят, че не е важно кога ще намериш пътя, най-важният момент в живота на човека е кога ще започнеш да го търсиш – от този миг ти си отделен от безличната маса, която се върти и самовъзпроизвежда в колелото на преражданията, от този миг ти вече си ученик и избран.
Често този подарък е единственият, който си в състояние да си направиш в рамките на един човешко съществуване, там е и опорната точка на Архимед, с която може да се повдигне нагоре всяка човешка планета. Иначе животът се превръща в един желан, дълго избиран предмет, с който никога не си служим след покупката му. Ние го захвърляме на някоя лавица с надеждата един ден да се украсим с блясъка му, да ни послужи с полезността си, но този миг все не идва, и не идва, защото в света на материята вещите винаги надживяват хората и дори най-ненужните предмети понякога са дарени с живот, по-дълъг от човешкия. Като този часовник например – единствената вещ, която взех от моя свят, когато реших да го напусна завинаги и да се заселя в гънките на тази предпланина - защото аз съм от хората, на които е съдено още в този живот да стъпят на своя път.

Беше първото ни съвместно пътуване и затова бяхме избрали тази страна на един доскоро забранен ни свят, който поразяваше човешкото око с блясъка на материята и разточителността си. Впрочем, беше я избрал той, аз само го придружавах. Моите желания бяха съвсем противоположни на неговите, аз исках да пътуваме в обратната посока и това без малко не го накара да се задави от възмущение: къде исках да го отведа всъщност, в някакъв свят на низши, отритнати от съдбата просяци, на побъркани отшелници със заковани за челюстта им езици, на смахнати принцове, които напускат палатите си, за да медитират и проповядват нищото на същите тези нищи? А той искаше да отидем в центъра на света, където се създават понятията, в тази ковачница на нови вещи и придружаващи ги нови думи, където бъдещето може да се види през монокъла на най-развитото настояще.
Напразно му бях опонирала, че бъдещето се вижда най-добре от миналото, защото те са едно и също, напразно бях цитирала древни учения, че горе е същото като долу и вчера като днес, той ме гледаше с неразбиращи очи и навярно ме мислеше за луда, окайвайки избора си да предприеме това пътуване именно с мен. Той беше като моите сегашни ученици: не знаеше защо е при мен, но не можеше да си отиде. Може би защото още не беше намерил опорната точка, а му предстоеше да повдигне своята духовна планета с още едно стъпало нагоре – стъпалото, от което вече се вижда пътят.
Но през колко катаклизми преминаваше търсенето й при него. Понякога си мислех, че няма да успее, че нещо ще му попречи, ще избие лоста от ръцете му, че цялата тази бурна и неустановена още на стабилна орбита планета ще се сгромоляса в нищото и ще трябва да започне отначало, от праха и пепелта на сътворението. Тогава още не знаех, че нищо не се губи и връща назад, че в следващия живот душата започва оттам, докъдето е стигнала в предишния. Но вече знаех, че нашата отговорност за мислите и постъпките ни продължава във вечността и смъртта не е изкупление за грешките ни.
Древната максима "за мъртвите или добро, или нищо” веднага губи своя смисъл, ако приемем, че смъртта не е нито наказание, нито нещо окончателно, че сме умирали хиляди пъти и ни предстои да умираме още хиляди, докато се научим да поемаме отговорност за постъпките си и съберем достатъчно енергия, за да се отскубнем от колелото на земните прераждания.
Мисълта, че няма смърт ще ни освободи от задължението да говорим хубави лъжи за онзи, който ни е напуснал за малко, само за няколко кратки хилядолетия - прашинка от огромното време на материята, отнасяйки със себе си всичките си думи, грешки и постижения, и донасяйки ги обратно в земния свят със своето ново раждане.
Окончателността на смъртта е лукс, който човечеството не може да си позволи. На вярата в тази окончателност се дължат всички престъпления на човека – мисълта, че краят на живота ще изтрие като с гъба всички негови нечестни дела, карат индивида да не забелязва разликата между добро и зло, и да избира по-често злото, като по-бързо достигащо целта от доброто.
Но ако отговорността за постъпките ни се пренася през хилядолетията, през съществуването на звездите и вселените, ако злото е единственият багаж, който можем да отнесем в един следващ живот, където ще изкупваме своите грешки, своята бездуховност и конформизъм с недъгавост на тялото, мизерия и унижение на душата, дали тогава човекът няма да се замисли какво прави и дали изборът на доброто все пак не е по-лесният и по-перспективният?
Така си мислех тогава, докато слушах гневните му изблици, истеричните му припадъци, които напоследък често се повтаряха, особено когато нещо във фирмата му не вървеше – аз бях изкупителната жертва за всички неуспехи в личния му и служебния му живот. Накрая беше паднал толкова ниско, че се опитваше да ме унижава пред приятелите си, а моето мълчание само още повече събуждаше ожесточението му. Той постепенно губеше почва под краката си, успехът и богатството, които се сипеха напоследък в ръцете му, бяха много тежко изпитание за една неукрепнала душа. По-тежко от бедността и мизерията, с които беше свикнал още от детството си да се справя.
Това, че не го подкрепях в лудостта, че не се поддавах на агресията му, сякаш само ги усилваше, но всъщност моята увереност, моето спокойно излъчване го караше още повече да губи равновесие.
Най-често се опитваше да ме уязвява, защото нямах деца и не исках да имам. Той имаше две от първия си брак, не ги обичаше, макар че никога нямаше да си признае това. Бяха дошли насила и с лъжа в света, жена му го беше излъгала, че е бременна с първото, за да се ожени за нея, едва след брака му беше признала, че детето не съществува още. На два пъти се беше опитвал да се раздели с нея, и двата пъти тя се беше изхитряла да забременее и това го беше задържало за малко край нея. Накрая, убедена, че не може да го има завинаги, тя му беше дала развод след дълга борба, дори му беше заявила, че децата не са негови. Сега отново се опитваше да го върне при себе си след финансовия му успех, пак със същите тези деца, които не били негови.
Може би разбирах добре трагедията на живота му, прекалено добре, за да се възползвам от слабостта му. Всъщност аз виждах повече от него, бях доста по-напред по пътя на прозрението и той не можеше да ме уязви истински, но понякога неизмеримо ме натъжаваше и губех смисъла на живота си край него. Ала чувствах, че му трябвам, виждах пропастта, към която върви и не знаех дали ще успея да стигна преди него до нея, за да го спра в последния момент на ръба й, когато дори за слепец щеше да бъде вече ясно, че е вървял именно към пропаст, а не към връх.
Въпреки всичко и може би заради праведния му живот в миналото, съдбата го обичаше и му пращаше ясни, видими дори за дете предупреждения. Но той не ги виждаше и чуваше, а обстоятелството, че аз ги виждах, само го изпълваше с още по-голямо раздразнение и обида. Наричаше ме Касандра и кой знае защо това трябваше да ме обиди, макар че не се изискваха ясновидски дарби, за да се види, че пътят, по който върви, е пагубен за него, че това не са неговият път и неговият начин на живот.
След всяка спечелена сума ставаше все по-безразсъден, колите му ставаха все по-бързи и катастрофите с тях все по-тежки. Но обстоятелството, че се измъкваше цял и невредим от всяка поредна катастрофа, само повишаваше самочувствието му на избран от боговете, на когото нищо лошо не може да се случи. Той сякаш не виждаше, че с всяка спечелена със спекулации на борсата сума, тежестта на злополуките му се увеличава. Това беше знак, че не издържа изпитанието на богатството, че не се справя добре с по-бързите коли на успеха и благополучието.

Той беше любимец на боговете, никой от познатите ми не беше имал толкова много, толкова ясни за тълкуване и толкова тежки предупреждения, от които да се измъква само с драскотини. Но той не знаеше, че боговете са коварни и рано прибират своите любимци при себе си - беше приел играта им за нещо сериозно и съдбовно.
Дълго време прозрението и заслеплението идваха при него на приливи и отливи. Това ме караше да се надявам, че може би ще го изпреваря в пътуването към пропастта, че ще успея да го спра навреме, преди да полети към тревата на дъното й и да потъне два метра под нея. Докато един ден разбрах, че съм загубила битката, разбрах го по време на онова пътуване на Запад, благодарение на този часовник.

Аз не пожелах да се разделя с него дори в новия свят, в който отидох да живея след ранната смърт на моя приятел.

За пръв път идваше в толкова напреднала индустриално страна и всичко в нея го впечатляваше до сълзи – лъскавината на опаковките, блясъкът на витрините, красотата на проститутките. Всичко тук беше хубаво, уютно, идеално, а в нашият свят - лошо, мръсно, мизерно. Когато му казвах, че тези красиви сгради след едно хилядолетие ще ги няма, той отказваше да мисли с такива мащаби и се дразнеше от пренебрежението, което изпитвах към този свят на съвършени форми и обеми. Той искаше да живее в едно несвършващо настояще, винаги да бъде днес и отказваше да приеме хора като мен, които знаеха, че има утре и вечност, и че този свят може би принадлежи с катедралите и сградите си на утрето, но не и на вечността със същите тези неща. На вечността принадлежаха много по-леките и неплътни неща, които се намираха в библиотеките, останали непосетени от нас през краткия ни престой в тази страна.
Не знам как стана така, че попаднахме на този базар, може би съдбата, която си има собствени планове с нас, ни отведе там, може би просто случайността. Мислех, че след седмица блясък вече се е наситил на този свят, но се бях излъгала. Не знам и защо ми хрумна, че се нуждая именно от часовник, имах един на ръката си, но очаквах батерията му да се изтощи скоро и реших, че ще е добре да си купя просто нов евтин часовник, който струва почти колкото самата батерия. Една от сергиите вече беше привлякла окото ми на отиване, на връщане спрях пред нея и се загледах в предлаганите там часовници.
Първите няколко минути вниманието ми беше приковано от тях и не забелязвах какво прави той. Чувствах само мълчаливото му присъствие някъде около себе си, но не поглеждах към него, защото погледът ми беше съблазнен от невероятно красивите и на безбожно ниски цени гълтачи на време от сергията. Имаше всякакви: с тънки и дебели верижки, дамски и мъжки, спортни и украсени с имитиращи диаманти стъкълца, с кожени каишки и плътни метални верижки, закопчаващи се отдолу и нанизващи се на ръката, с предпазни закопчалки и часовници, разчитащи на вниманието на клиенти, които не губят вещите си.
След няколко минути шеметът свърши, приземих се и в следащия миг избрах своя подарък. И в този миг го погледнах. Очите му бяха приковани в сергията, сякаш току-що бяха видели космически кораб с марсианци да се приземява на нея. Той опипваше с поглед часовниците, сякаш им се любуваше, навярно така шейховете гледат своите диаманти или своите наложници през любовния си период.
Изпитах слаба ревност, мен никога не ме беше гледал с такива очи. За няколкото години съвместен живот бяхме свикнали да не се забелязваме. И това беше за предпочитане, защото миговете, в които се бяхме забелязвали взаимно, винаги завършваха с катастрофа.

Това опипване с поглед продължи дълго, много дълго. В началото той ми заприлича на сладострастник, наблюдаващ през бинокъла си красива млада жена, която се съблича пред отсрещния прозорец. Но после видях, че детето в него гледа тези толкова красиви, толкова лъскави дрънкулки, както аборигените на Хаити са гледали навярно блестящите на слънцето стъкълца на първите конквистадори и са ги заменяли срещу толкова ненужното им в рая злато.
После той започна да пипа. Пипаше дълго и с наслада, с вещата наслада на ценителя. Имах чувството, че пръстите му също притежават очи и виждат невидими за мен неща. Никога не узнах какво видяха неговите пръсти през онзи ден. Аз също не бех достатъчно мъдра тогава, за да проявя търпение и да узная тази загадка. Всичко завърши с невероятен конфликт помежду ни и той заключи тайната си зад девет ключалки.
Само мъдростта на времето и моите непрекъснати медитации ми помогнаха малко да се доближа до тази тайна. Не, не можах да отключа всичките врати, само по-предните от тях, само по-достъпните. В едно от пътешествията си в отвъдното видях малко луничаво момче да стои пред сергиите на панаирите, които ежегодно уреждаха в общия и за двама ни роден град. То гледа детските часовничета с нарисувани стрелки. Те са толкова пъстри, толкова красиви и толкова недостъпни. Детето няма нито една монета в джоба си, на милиони километри от него са пълните със сладък бадемов крем вафли, топящите се в устата сладоледи. И часовниците, особено тези сини, червени, зелени, оранжеви часовници с блестящи стъкълца отгоре и нарисувани стрелки, който понякога се откъсват от хартията и започват да се въртят във въображението ти по циферблата, придружавани от ритмично, пълнещо със сладостна музика ушите ти тиктакане.
Съжалявам, че това видение се яви така късно в живота ми, иначе може би щях на място да разбера и простя, и навярно нямаше да стигнем до конфликт. Но аз бях тогава само медитиращ поклонник в храма на боговете, а не ясновидец. Напразно ме беше ласкал с прозвището Касандра, троянският кон на раздразнението влезе в душите ни, независимо от моите предсказания.
Той продължи да опипва часовниците повече от час. За този час всички те бяха пробвани по веднъж и сега започна да ги пробва за втори път. Спираше при един, нанизваше го на ръката си, гледаше го няколко минути с невиждащ поглед, после се разколебаваше и го връщаше на мястото му. Премерваше втори, трети, десети. Накрая, премръзнала и отчаяна, промълвих сърдито:

"А може би това не е денят, в който трябва да си купиш часовник. И без това вече имаш четири, всичките са по-хубави от тези тук... Да си вървим.”
Той продължи да опипва и тогава видях, че ръцете му леко треперят, докато лицето му оставаше безизразно и някак замечтано. Аз все още не виждах малкото луничаво дете, което мечтае пред сергията на родния си град, не го видях и много години, след като той вече беше мъртъв.
Започнах да нервнича, да настоявам да започнем най-после да обикаляме базара, защото съм премръзнала от студ. Най-накрая той мълчаливо отстъпи и си тръгнахме. Обиколихме навсякъде, той на свой ред започна да нервничи с отдалечаването ни от часовниците. Накрая ми предложи да се прибера в хотела сама. Разбрах, че не може да се откъсне от наркотика, че той го зове с мощен глас към онази сергия, където едно малко момче продължава да гледа играчките с нарисувани стрелки от четири десетилетия.
И се върнах обратно с него, това пък беше моят наркотик, аз бях безмерно любопитна как ще завърши всичко и дали той ще се реши да си купи часовник най-накрая.
Тук направих първата грешка. В мое присъствие той стана незмеримо нервен, неспокоен, язвителен. Още около час продължи това мерене на ръката и опипване на лъскавите верижки. Накрая се скарахме, не можех да го откъсна от тях, той беше пропаднал окончателно в бездната и сега само му оставаше да слезе двата метра под тревата й.
Напразно го увещавах, че нищо материално не заслужава чак толкова вниманието ни, че няма на света часовник, заради който една жена си струва да бъде оставена да премръзне в студената зима. Той ме слушаше със запушените от восък уши на Одисей, а когато все пак успяваше да ме чуе през плисъка на човешките вълни, които се разбиваха в същата тази сергия, почваше да настоява да го оставя на мира и да си вървя. Изобщо не мислеше, че не знам пътя до хотела, че съм жената, с която живее, че съм жена в края на краищата и не мога да бъда отпращана просто така заради някаква дрънкулка.
Разгневих се не на шега от неговия отсъстващ, медитиращ над времето поглед, от сприхавия му глас, и му казах:

"Няма значение кой часовник ще си избереш, все едно, той ще се строши веднага, след като го купиш.”
Той мълчеше, но усетих, че вътре в него нещо се раздвижи и добавих:
"Всяка вещ, в името на която можеш да пожертваш едно приятелство, е прокълната и няма да ти донесе щастие.”
Почувствах, че той отново се разтреперва, усилието да сдържи гнева си се оказа непосилно за него. Накрая грабна един от часовниците и го купи. Тръгнахме заедно през тълпата, вече не се карахме, той заяви дори, че е доволен от тази покупка, че си е купил часовника на своя живот. Мълчах облекчено и се опитвах да потисна разочарованието си от този човек, от неговата страст към вещите.
В следващия миг той се опита да сложи лъскавото нещо на ръката си и верижката се строши в пръстите му. Той пребледня, аз мълчах, както бях правила винаги в сюблимните моменти на раздразнението му. После последва най-лудият скандал, който сме имали през цялото десетилетие на връзката си. Забравихме, че сме на улицата, че сме обградени от стотици хора, че се намираме в центъра на европейски град, западноевропейски. Хората разтревожено ни гледаха и не разбираха какво става.
След десетина минути все пак се овладяхме и млъкнахме, но въздухът на площада остана зареден с напрежение и ненавист.
Разбира се, той върна часовника обратно и го смени с нов, абсолютно същия като предишния. Прибрахме се в хотела, а след няколко дена и в страната си. Оттогава нещата между нас престанаха да вървят. Все още живеехме заедно, но не разговаряхме, освен по делови въпроси, нещо се счупи завинаги помежду ни.
Той никога повече не сложи часовника на ръката си. Вещта всъщност не му трябваше, имаше няколко къде по-добри, по-скъпи и по-маркови от нея.
Лъскавата играчка събира прах по лавиците няколко години, нашите отношения – също. До онзи ден, когато решил с последната си лъскава кола да пътува по издълбан с дълбоки дупки път с двеста километра в час. И едно дърво спряло пътя му завинаги. Земния му път, на който толкова се бе радвал, с който толкова се бе гордял.
Странното е другото – че полицията свалила от премазаната му ръка часовника – цял целеничък, без нито една пукнатина, без нито капка кръв по стъклото му. Истинско чудо сред тези огънати от удара ламарини и разпръснатата му сред тях плът.
Няколко години по-късно напуснах страната си и се озовах в този ашрам. Пред смъртата си нашият духовен учител избра мен за свой представител, докато се завърне отново в тяло сред нас. Аз бях най-способната му ученичка, единствената, която беше намерила пътя още в този живот.

Сега слушам глъчката на своите ученици и гледам тяхната неравна борба с грубостта на материалния свят. Ако ги оставя за миг да се огънат, този свят ще ги погълне за дълго, за много, много дълго. Знам, че ме намират за строга, понякога дори за несправедлива. Но който иска да остане в ашрама, трябва да се подчинява на железните му правила. Така е било с предишния учител, правилата не се промениха и при мен.
Особено обичам да ги наблюдавам, когато редят мандалата за някой голям религиозен празник. Мисля, че тогава разпознавам кои ще намерят пътя още в този живот, и кои ще трябва още дълго да се въртят в колелото на кармата. Тези, които престанат да ценят миговете на съществуването и се отдадат с цялата си душа на работата с красивия цветен пясък, са победителите в този живот. Онези, които нервничат и поглеждат скришом през прозореца слънчевия часовник на двора, ще трябва да почакат своя миг на прозрение. Няма нищо трагично в това, бесмъртната душа има пред себе си цялата вечност на материята. Аз обичам еднакво учениците си, и тези, които забравят за времето, и онези, които крадешком поглеждат към двора. От гледна точка на вечността няма значение кога стъпваш на пътя, важно е веднъж да тръгнеш към него.
Аз също понякога нетърпеливо поглеждам към часовника, който отдавна не върви, защото батерията му е изтощена и не е сменена с нова. По нетърпението си приличам на онези мои ученици, които се взират в слънчевия часовник с надеждата стрелката да се е извъртяла най-после към реката и да дойде време за вечерната служба. Аз знам какво очакват те. Но не знам какво очаквам аз. Може би среща с него отвъд и признаване на правотата ми. Макар да знам, че никое земно правило няма значение там, където е той сега.
Часовникът е моята мандала, която ми напомня колко нетраен е светът на формата, колко изненадващи са неговите удари, колко капризна е неговата на пръв поглед изглеждаща непоклатима материя.
Човечеството знае толкова много неща: как изглежда отвън и отвътре атомът, как лети прилепът без очи, как китовете се ориентират през океанските бездни, как се зараждат планетите и галактиките. Но има нещо, което не знаем и не се опитваме да узнаем, уплашени от дълбоката истина, която се съдържа в него: че дори мандалата, със своята крехкост и нетрайност, понякога може да надживее човека.

---

Zu den/Към: Novelen/Новели

Zur/Към: Bulgarischen Seite/Българската страница

Zur/Към: Anfangsseite/Началната страница