ДЕНЯТ НА БОГА



Нещо непознато и странно се събуди в гората. То бе лежало под пръстта хилядолетия и никой не подозираше неговото съществуване, защото беше плод на отсъствието и се създаваше само от излишъците. А излишък в последните години от живота на човечеството се оказа вярата в чудеса. Хората я изхвърляха и я заместваха с умения, съвременният човек знаеше вече твърде много, и твърде малко познаваше душата си. А то се пробуждаше в деня, когато се нарушеше финото равновесие между земно и духовно.
Някога, в едно далечно минало, светът на хората се препълни с невидими и страшни същества - от всяко дърво се обаждаше скрит дървесен дух, който трябваше да бъде умилостивяван, зад всеки храст надничаше нимфа или сатир, езерата гъмжаха от русалки и водни духове, а реките - от речни деви.
В този свят стана трудно да се живее - хората започнаха да губят времето си в безкрайни ритуали, които пилееха силите им и превръщаха сърцата им в разтопен восък при всяко трепване на листо или повей на вятър. В един миг здравият разум, който хората изхвърляха от себе си, се натрупа в природата и породи някакво странно същество. То беше любопитно и жадно - затова сетивата му се отвориха и веднага започнаха да поглъщат отраженията на света.
- Аз съм! - произнесе съществото онази вълшебна формула, която трябваше да потвърди неговото право на съществуване в един изпълнен със съществуващи неща свят.
- И аз, и аз, и аз! - зашепнаха около него дърветата, цветята, животните, влечугите и го засипаха с шепот.
- Аз мога всичко! - произнесе съществото втората вълшебна формула и дърветата сведоха корони, листата окапаха, птиците се издигнаха високо в небето и започнаха да падат върху студената земя: туп, туп, туп - чуваше се наоколо шум от разбиващи се мъртви тела; животните се изпокриха в бърлогите и замлъкнаха, а влечугите потънаха в дупките до нов знак за благосклонност. Защото никое от тях не можеше да произнесе втората формула, и това бе нещото, което отличаваше бога от всички останали същества.
Младият бог се изправи и разтърси схванатите си членове. Бе пролежал в земята много хилядолетия и през това време огненото светило на хоризонта се сменя с нощното око безброй пъти. И въпреки, че бе разтревожен от новото си пробуждане, той се чувстваше повече жетвар, тръгнал да обере плодовете на своя труд, отколкото сеяч на нови семена.
Повървя малко из гората, но щом усети крайниците си достатъчно укрепнали, разпери ръце и под тях се раздиплиха две тънки копринени крила - още измачкани и влажни, ала когато се затича и издигна над дърветата, те изведнъж изсъхнаха и станаха прозрачни.
Рядко използваше този начин на придвижване, останал му в наследство от древните дракони, населявали детството на човечеството и придвижвали се с летене между звездите. Богът имаше по нещо от всяко същество: люспите по опашката - от рибите, главата и раздвоения език - от змиите, краката и изправения стоеж - от австралопитека. Само окото му беше съвсем човешко, изпълнено с размисъл и тревога, жадно и отворено за светлината на знанието.
Първото нещо, което забеляза на хоризонта, бе някаква гора от каменни замъци - продълговати, кръгли, наклонени и подобни на пчелни кошери. Включи мощното си съзнание и долови стотиците човешки петънца, които ги населяваха. Само няколко от тях излъчваха разум в неговия диапазон.
Богът можеше да влезе в контакт с всяко човешко същество, но за това щеше да му е необходимо много повече време, отколкото за избраните, чиято аура трептеше с честотата на вселенския разум. Затова опипа само кристалните съзнания и се насочи към най-яркото - неговото излъчване го притегли като силно гравитационно поле.
Богът нахълта през отвора в стената и веднага се нави около опашката си, за да заеме колкото е възможно по-малко място. Положи глава върху двете си къси гущерови ръце и затърси с око съществото. Намери го в дъното на помещението и се удиви на малките му размери - то не надвишаваше ръста на десетгодишно дете.
Съществото повдигна очи и светът пред бога изведнъж се завъртя. Той се олюля; излъчването, което дойде от детето, бе толкова силно, че го свари съвсем неподготвен.
Момиченцето се изправи и тръгна към него. Той предпазливо отстъпи към стената - това същество можеше да бъде опасно. Човешкото дете спря и изведнъж изгуби интерес към крилатия. Върна се на предишното място, надвеси се над някакво светлинно езеро и потъна в съзерцание.
- Коя си ти? - попита богът, след като болката попремина.
Детето лукаво притвори очи и мощният поток изведнъж се разсея и предизвика зад челото на пришълеца нов силен трус.
- Престани! - заповяда той, без да бъде сигурен, че малката му противница ще се подчини. - Тази игра е опасна!
- Аз не играя - каза момиченцето. - Аз премествам.
- Какво преместваш? - попита младият бог и любопитството измести за миг страданието.
- Хората. Премествам ги от тази страна на огледалото в другата.
Едва сега видя, че детето се е надвесило над голямо огледало, което отразява в себе си бялото небе на помещението и малкото угаснало светило под него.
- Опитах се да преместя и теб - каза човешкото дете, - но сигурно си направен от нещо, което не ми се подчинява.
Богът помълча малко, после попита:
- Защо ги преместваш?
- Защото са нетрайни! - Очите на момиченцето внезапно помръкнаха и в ъглите им изплуваха две стопени снежинки, дошли направо от сърцето по тайните пътеки на скръбта. - Съвсем нетрайни!
Малката сви с дясната си ръка едното пръстче на лявата:
- Първо си отиде татко! - Сви второто: - После баба! - Понечи да свие и третото, но се отказа: - А когато и мама трябваше да си отиде, аз измислих тази работа. Толкова силно го исках, че то се случи.
- Какво си искала? - възкликна богът. - Да я задържиш ли?
- Да я задържа!? - въздъхна горчиво момиченцето. - Ти мислиш като малко бебе, като съвсем малко бебе на един ден! А си толкова голям!
- Аз наистина съм на един ден - усмихна се младият бог и примижа срещу светилото. - И ти трябва да ми обясниш всичко, ако искаш да разбера.
- Няма какво толкова да се обяснява - каза детето. - Знанието обрича съществата на смърт. Ти ще узнаеш всички тайни още днес, но утре вече няма да те има!
- Коя си ти?! - отново попита богът, изненадан от прозорливостта на момичето.
- Аз съм дете - каза то, - обикновено човешко дете. Нали виждаш.
- Виждам - отговори богът. - Но се питам какво се крие зад тази невинна външност? Ти знаеш прекалено много...
- Сега всички знаят много! - възкликна детето и му посочи огледалото. - Искаш ли да видиш?
Богът се приближи и надникна. От огледалото го погледнаха сините очи на непозната жена.
- Ето, сега ти си мама! - момиченцето се засмя на глас. - Ако друг погледне, също се превръща в мама. Така имам безброй много майки. А когато ми е самотно, пред него заставам аз. Тогава сама съм си майка...
"Често ли си самотно?" - искаше да попита богът, но видя, че детето се е надвесило над огледалото и е потънало в съзерцание. Затова го остави и излетя през отвора в стената.
"Напразно се съмнявах - помисли той. - Това наистина е съвсем обикновено човешко дете. Но щом то може да върши подобни неща, какво ли могат възрастните? Тези хора започват да стават опасни!"
На хоризонта се показа светилото - още червено и хладно, но вече топлещо. Ако не чувстваше в себе си прилив на млади сили, богът навярно би се притеснил - със слабото си отдаване на енергия изгревът много приличаше на залез. Но след стотина маха крилата му изведнъж заискриха на светлината и изпълниха със сияние пространството над каменната гора. Той погледна надолу към пътеките на хората и видя малките бръмбари, които сновяха насам-натам и носеха в утробите си човешко съзнание. Опипа няколко от тях, но веднага затвори мозъка си - сигналите бяха враждебни и опасни. Някои от металните буболечки се преобразяваха от време на време в морски кончета и се издигаха във въздуха. И отново вътре пулсираше апетитното късче на разума, но богът вече се боеше да посегне към него.
"Какво се е променило в хората?! - тази мисъл пресече като метеор съзнанието му и го изпълни с горчив размисъл. - Усещам плътта им - те са истински потомци на древните. Но нещо в тях се е променило, те са станали чужди и странни!"
И докато летеше, богът напрегна съзнанието си, за да си припомни отминалото.

Така бе дремал от незапомнени времена. Изведнъж почувства прилив на енергия към пръстите на дясната си ръка. Тогава още не знаеше, че това са пръсти и че принадлежат на ръката му. Нямаше още съзнание и затова усети само болка и изтръпване някъде там, далече от себе си, и все пак вътре в себе си. После болката и изтръпването започнаха да го изпълват с усещането за тяло, което се създава и променя. Постепенно, и отново чрез неприятен гъдел, в това тяло се появиха нерви и сухожилия - богът излизаше от небитието и се превръщаше в материя. После като топлина и нежен сърбеж усети крилата си и разбра скритата в тях сила.
Богът се надигна между тревите и пепелта, отметна листата над себе си - беше есен - и бавно залитайки и треперейки върху още омекналите си крайници, опита да се изправи.
- Ето, това са крила, ръце, тяло... - започна да изброява частите си, като се надяваше така да извика в себе си образите им. Но това не се случи, още не можеше да види нещата, които с толкова болка усещаше.
После в горната част на тялото му се оформи някакво подобие на мисъл: Трябва да отвори Окото, да го отвори, и тогава през необходимите рецептори ще нахлуе светлина! Започна да разпитва тялото си, но никоя от неговите части не отговори на това име. След още миг размисъл почувства, че го изпълва непознато дотогава чувство, което иска от него промяна. Неволно напрегна мускула, където желанието бе най-силно, и изведнъж по невроните му избухна взрив от нещо плашещо, болезнено, страшно!
Залитна, и без малко не се срути върху разораната при ставането му земя. Светът се изпълни с нетърпим блясък и сенки, които постепенно се превърнаха в силуети и накрая в непознати същества от плът, които стояха неподвижни и изпълнени със заплаха. Богът знаеше имената им и все пак проглеждането го изненада - едно бе да носиш знанието за света в себе си, а съвсем друго - да се сблъскаш с този свят в неговото изпълнено с присъствие пространство. Затова направи първата си крачка бавно и колебливо - като дете, което носи в себе си хиляди обещания за бъдещето, но започва живота съвсем отначало.
Малко по малко краката му укрепнаха, а опашката му престана да трепери и да се влече безпомощно по земята. В ума му едновременно на всички съществуващи езици възникнаха имената на предметите, растенията, цветята, космоса. Беше сутрин и гората се огъваше от цветове, звуци и движение.
- Бор - назова богът дървото пред себе си. - Борове, цветя, билки, катерица, листа, слънце, път, гора... - заизрежда нещата пред очите си. Това му помогна да се съсредоточи и да се разграничи от природата. Макар и създаден от нея, той беше различен от другите родени в утробата й същества. Той беше само фикция, овеществена човешка грешка, материализиран дух. Той не съществуваше...
Думите възникваха в него едновременно на всички езици. Той бе в допир със съзнанието на всяко същество, нещо повече - тези примитивни отломъци на разума присъстваха в него като част от голямото му знание за света. Подобно на немигащи червени точки горяха мозъците на далечните племена и народи. Малките пламъчета се сливаха в по-големи светли петна, които сияеха в тъмното и лишено от разум съществуване на космоса. Тук-там за миг проблясваха и затихваха съзнанията на умиращите - изведнъж светещата точка се смаляваше и от нея оставаше само ореолът, който излиташе нагоре и се смесваше със сиянието на звездите. Тези точки бяха много повече от живите, и богът разбра, че човечеството умира - бързо и сякаш незабележимо за природата.
Но все пак не съвсем незабележимо, защото той беше тук. Природата събуждаше дремещите си сили само в необходимия момент, тя действаше като разумно същество, но с една по-висша разумност, която задълго щеше да остане непостижима за хората.
Силен и материален, богът вървеше през гората, по следите, оставени от хората, от техните будни, бавни мозъци.
Когато достигна до племето, бе пролетял огромно разстояние. Там, близо до планината Червена, кръстена така от туземците заради цвета на скалите й, живееше племе от двадесетина човека.
Те непрекъснато воюваха помежду си. Изяждаха враговете си, за да добият силата им, но по-често изяждаха приятелите си. Вождовете и жреците от хилядолетия ги учеха, че най-добрият враг е мъртвият, и че най-добрият подарък, който можеш да направиш на приятеля си, е да го убиеш и изядеш.
"Отвъдното е прекрасно! - учеха жреците. - Направи невидимо името си и то ще стане твоята сила, направи невидимо тялото си, и то ще се превърне в част от бога, подари на своя приятел най-голямото могъщество, направи го невидим, изпрати му и враг, за да не се чувства самотен, приеми с радост смъртта - тя е най-скъпият подарък, който отново те съединява с невидимите Любими. Всичко материално е смъртно и не съществува, съществуват само далечните, скъпи същества, които не искат да се върнат обратно от онзи далечен свят. Отиди при тях, превърни се в частица от хилядите безплътни богове, които надничат зад дърветата и се обаждат с непознати гласове нощем. Оковани в предметите, те молят за своето освобождение; дай им радост, направи ги живи чрез твоята смърт!"
Така учеха жреците и племената им вярваха, подчиняваха се с радост и човешкият живот, откакто съществуваше на света, бе придобил най-ниската възможна цена. На планетата бяха останали само шепа хора, които пренебрегваха всяко чувство за самосъхранение и се отпращаха взаимно в небитието...

Повелителят на гръмотевиците видя как в колибата му нахълта някакво странно същество с огромни крила и гущерова опашка. Той посегна към копието си, но краката му се подкосиха при мисълта какво щеше да направи в страха си. Падна по очи пред пратеника на небето и остана да лежи няколко дълги мига, които му се сториха вечност.
- Стани, Река! - заповяда богът на неговия език.
Повелителя на гръмотевиците се сви още повече и тялото му потрепера от страх. Богът усети ужаса, който се разля в дребното тяло на съществото - този ужас го изпълни отвътре и изби на солени капки през порите му.
- Ти знаеш името ми, господарю! - каза падналият и гласът му се изгуби. Но в неговите следващи думи вече нямаше страх, богът усети дори някаква томителна надежда: - Значи е дошъл последният час на вожда Река и той ще отиде при своите прадеди?
- Успокой се - каза му богът, - ти ще живееш!
- Нима не си дошъл, за да ме отведеш със себе си?! - изплака Повелителя на гръмотевиците, които бе вожд и жрец на племето. - Ти произнесе името ми и това означава, че трябва да се приготвя за дългия път.
- Аз само ти показах силата на моята, власт - каза уморено богът. - Но не искам да умираш.
- Да се умре е хубаво! - заклати глава Повелителя и сладко примляска с уста. - Много хубаво и изпълнено с тайнствен смисъл.
- Откъде знаеш? - попита богът.
- От бащата на моя баща, който го е чул от бащата на неговия баща. Хората се раждат, за да умират, и най-щастливи са тези, които умират рано. Но на нас - повелителите на явленията - ни е отказано това щастие. Ние трябва да бдим над другите и затова сме обречени на страдание.
Богът се смути за миг, после събра мислите си и се опита да обори странната философия на човека:
- Не е ли хубав този свят? - попита той. - Виж колко е зелена тревата и колко е сладко месото на животните, които бродят около твоята колиба. Не е ли като мъх кожата на жените и децата не са ли най-хубавият дар от живота?
- О, това е само сладката примамка на видимото, което иска да ни задържи в лапите си и да ни лиши от по-голямата радост! Но племето на солените е силно и почита паметта на дедите си. Нашите легенди разказват, че има по-хубав свят и той се намира зад една прозрачна стена. Само мъртвите знаят къде е тя и как да преминат през нея. А тук животът е тежък, борбата с дивите е трудна и рискована. Понякога успяваме да убием някои от тях, но после другите си отмъщават, като осакатяват най-добрите ни бойци. Храната често свършва и коремите на децата се подуват, а млякото на жените пресъхва и те стават по-бледи от нощното око и по-сухи от съчките край огнището. Защо да страдаме, когато можем да отидем в света на нашите деди и да се насладим на тяхното щастие?
- Това е противно на естеството! - възкликна възмутен богът, но Повелителя на гръмотевиците вдигна молитвено ръце и каза:
- Това е желание да се слееш с божеството и сам да станеш божество. То е по-силно от всяко друго желание.
Богът попита съкрушен:
- Винаги ли е било така? Какво казват вашите предания?
Повелителя поклати отрицателно глава:
- Не, не винаги! Имало е време, когато животът е бил радост и моите заблудени деди са мислели, че този свят е най-добрият от всички възможни. Но после се намесили небесните същества и разкрили на хората истината.
- Разкажи ми за тях! - богът наостри сетивата си, защото усети, че някъде тук е скрита загадката на човешкото поведение.
Повелителя на гръмотевиците трябваше да го разочарова:
- Аз нищо не знам! - каза тъжно той. - Потърси Повелителя на светилото, той ще ти разкаже повече неща, защото е най-старият от племето.
- Къде живее той? - попита богът обнадежден.
- Ще го намериш сам, ти можеш! Пещерата му се намира в подножието на Червената, но нищо друго не мога да ти кажа. Търси го!
Богът разпери крилете си в полет към Червената. Включи съзнанието си на най-мощната вълна и веднага долови силното излъчване, което струеше от пазвите й. То идваше от всички посоки, но беше най-силно над боровата гора. Пещерата се намираше някъде там. Богът полетя към нея, излъчването ставаше все по-силно, разумът гореше с ярък пламък в полето от мъртва тъмнина.
Приземи се близо до пещерата, повървя малко и влезе в каменната утроба. Потърси тялото с око, но не го откри. Усети единствено, че не е сам. После окото му свикна с тъмнината и той видя сивото безформено петно, което лежеше в подножието на олтара и пулсираше с ритъма на вселената.
- Ти си Поведителя на светилото! - каза богът и долови слаб отговор:
- Да. А ти си младият бог, който идва, за да поправи човешките грешки. Но това няма да ти донесе щастие...
Богът пропусна тази мисъл като несъществена и попита:
- Защо си невидим?
- Такава е съдбата на всички повелители на светилото! - каза съществото и горчивина заля бога от всички страни. - Живеем само заради разума, и постепенно се превръщаме в разум. Ние сме паметта на човечеството, а паметта е безплътна.
Летящото същество се изпълни със съчувствие към това погубено създание, което бе жертва на човешката склонност към небитието.
- Не можеш ли да избягаш? - попита той.
- Невъзможно е! - каза тихо съществото. - Аз съм пленник на пещерата, доброволен пленник. Избират ни чрез жребий и ни довеждат тук опиянени, ала щом изтрезнеем, изборът зависи единствено от нас. Някои се отказват, но повечето остават. - После помълча малко и добави: - Ти си дошъл тук не заради мен. Искаш да узнаеш тайната, нали?
- Да - каза опашатият гостенин. - Аз съм божеството на тази планета и искам да разбера какво става с хората. Раждам се само при нарушаване на равновесието в човешкия свят.
- Знам - каза съществото. - Ти си действената сила на разума, който представлявам аз. Ние с теб сме едно цяло. Но аз не мога да ти помогна с нещо съществено, защото отдавна не съм в този свят и не се намесвам в неговите дела.
От съществото струеше мека светлина на спокойствие и съгласие с природата. И богът му завидя за тази хармония, за дългия живот, в който пазеше тайните на хората. Той беше по-могъщ от него, но му бе отреден само един ден - кратко и измамно съществуване в света на хората, а после хилядолетия мълчание.
- Можеш ли да ми кажеш къде е скрита бедата на този свят? - попита той. - Ще се опитам сам да намеря пътя към спасението му.
- Цялата работа - въздъхна съзнанието - е в това, че хората преместиха виденията си в действителността. Земята се изпълни с непознати и враждебни същества, които населиха реките, езерата, дърветата. И никой не може да убеди хората, че те не съществуват. "Как да не съществуват, като ги виждаме!" - възразяват човешките същества и никой не може да ги упрекне в това - те наистина ги виждат. Жителите на отвъдния свят искат от хората подчинение, впрягат ги в служене само на далечните и невидими земи. Световете на близкото и далечното се смесиха, реалното се преля в отвъдното и вече няма кой да каже какво е било вчера и какво не е било. Хората се посветиха на тайнствени обреди, в който духът на мъртвите и култът към обезглавеното човешко тяло заемат централно място. Животът навлезе в последната си фаза, всеки повик към здрав разум предизвиква гняв. Хората бързат да изпратят неговия представител в отвъдното и мислят, че така най-сигурно му доказват правотата си. И поне по отношение на това са съвсем прави...
Богът седна уморен на камъка. Чувстваше как енергията го напуска и тялото му старее с минутите, как жизнеността му се връща обратно там, откъдето се е появила съвсем за малко.
- Каква е тази прозрачна стена? - попита той. - И къде се намира?
Съзнанието замълча, сякаш търсеше отговора.
- Аз имам предмета, но не познавам същността. Ти можеш да опознаеш същността, но не знаеш къде е предметът. Ние с теб сме едно цяло...
- Не обичам загадките! - намръщи се богът. - Аз съм конкретно същество и имам само един ден. Трябва да бързам.
- Ти се нуждаеш от тайната, а аз - от нейното решение. Ние с теб сме едно цяло - трябва да почувстваш това.
- Добре, чувствам го! - уморено се съгласи богът. - Дай ми тайната и вземи от мен нейното решение.
Невидимото същество отново се поколеба.
- О! - възкликна то. - Това е изпълнено с болка действие. Ти ще трябва да се откажеш от времето, с което разполагаш, то ми е необходимо. Ще спра светилото и ще те разпръсна сред хората - ти ще умреш и не мога да ти обещая нищо повече. Възможно е човешките същества да те обсебят и да не те пуснат обратно, а възможно е и нищо да не се случи. Но едно е сигурно - част от теб ще остане заключена и ти никога вече няма да се родиш в този вид. Тъжно е, нали?
- Тъжно е - съгласи се богът. - Аз обичам себе си и съм свикнал с моето тяло. И макар че същността ми много зависи от човека, моето природно съдържание остава едно и също. Навярно боли, когато губиш същността си?
- Боли! - съгласи се Повелителя на светилото. - Но болка изпитва само съществото, което си отива. Ако се родиш отново, няма да помниш тази болка. Ти и без това умираш, смъртта не е страшна за теб.
- Страшна е! - заклати змийската си глава богът. - Моята смърт прилича повече на сън, а това, което предлагаш, е непознато и опасно. Затова се страхувам.
- Винаги нещо голямо се жертва, за да се намали съвсем малко невъзможното! - каза съзнанието в ъгъла. - Ти си създаден от чиста природна енергия и затова можеш да пожертваш всичко. Когато се приготвиш, погледни тази стена и твоята готовност ще я отмести.
Нямаше закога да се колебае, времето изтичаше, без да е направил нещо съществено за хората. Имаше опасност и нощта да премине само в празни приказки, а с повече време богът не разполагаше. Затова се подчини и се взря в стената, където бе жертвеникът. Тя постепенно избледня и се стопи като нематериална. В пещерата се образува ново помещение и крилатият съзря в средата му едно съвсем малко момиченце. То се вглеждаше в светналото лице на някакво блестящо езеро и плачеше.
Това бе първата среща на бога с Момичето на огледалото.
- Мама си отиде! - каза детето. - И баба си отиде, и татко, и дядо - всички изчезнаха! Няма да се върнат и да ме вземат. Те завинаги са ме оставили в този противен свят!
Богът леко прошумоля с крилете си, детето обърна глава към него и в очите му се появи зло пламъче.
- Кой си ти? - попита то и само си отговори: - Ти си нищото. Искаш ли да видиш своето бъдеще? Приближи се!
Богът се поколеба, но любопитството му надделя. Той се изправи срещу огледалото и надникна в него - сякаш търсеше там опровержение на детските думи. В началото забеляза само някакво подобие на сянка, която веднага се стопи. И тогава богът видя абсолютното нищо - огледалото беше празно, съвсем празно като... но не намери веднага сравнението.
После изведнъж почувства как от клетките му на мощни тласъци започна да изтича енергия, която затрептя в пространството на пещерата и се изгуби в някаква посока. Огледалото и детето започнаха да изчезват от погледа му. Последната мисъл, която премина през изпълненото му с болка съзнание, беше:
"Нищото прилича... на очите..."

Като освободени от окови, хората се изправиха без спомен за миналото и без предчувствие за бъдещето. Огледаха се плахо - бяха останали малцина сред една безразлична природа, която заплашваше да обсеби и залее със зелената си смърт последните човешки острови. Изведнъж почувстваха, че това не трябва да се случи, и една мисъл ги изпълни с някакъв забравен, древен смисъл: "Деца, трябваше да имат нови деца, много деца, които да населят планетата, да я пренаселят, ако трябва, но въздухът отново да се насити с човешки гласове и плът! Защото пред тях, над тях, под тях, отвсякъде бе надвиснала заплаха - мрачни, недружелюбни скали, пропасти, зелена смучеща трева, хиляди растения, които бяха готови да ги обвият в корените си и да ги превърнат в нищо.
Точно в този миг Повелителя на гръмотевиците се почувства вожд, на когото е отредено да поеме съдбата на племето и да го поведе към живот. В началото мисълта му се стори нелепа, после започна да свиква с нея, и когато тя най-накрая се оформи в нещо реално, той повдигна пръста си и посочи Червената, която се издигаше над високите вечнозелени дървета.
- Натам! - каза Повелителя на гръмотевиците и племето послушно тръгна след него.
Вървяха дълго, по-дълго от друг път, макар че много добре познаваха местността и неведнъж бяха идвали тук, за да оставят в подножието на планината даровете за божествения Невидим.
Нещо в природата се бе променило, нещо я изпълваше с непозната светлина, под която дърветата изглеждаха не като сенки от далечни светове, а като реално съществуващи спътници. От време на време племето се оглеждаше и долавяше напрежението в природата, в птиците и животните, които пробягваха из гората или прелитаха над нея.
После тайно поглеждаха един към друг и откриваха все по-неподозирани неща за себе си - че не са безплътни, че телата им имат обеми, цветове, миризми, че формите на жените казват "ела!", че плътта им е изпълнена със скрит смисъл. И почувстваха каква недостатъчност ще ги съпътства отсега нататък в земния им път.
В подножието на Червената някакъв смут се прокрадна в сърцата им и ги накара да спрат в нерешителност. За първи път трябваше да навлязат в забранената земя.
С цялото си сърце чувстваха несигурността на следващата крачка и това ги изпълни отново с усещането за нереалност - сякаш всеки миг можеха да увиснат и да се срутят в Нищото. Не се страхуваха, прекалено дълго бяха живели с мисълта за него, и все пак - първа победа на сетивата! - вече не искаха да го срещат на пътя си. Затова тръгнаха бавно, в колона по един, и отпред, пред всички, крачеше вождът, за да бъде пожертван, ако Нищото поискаше своя данък. Беше рано, още в утрото на цивилизацията, и животът на водача струваше по-малко от живота на всеки един от тях. Но промяната ги дебнеше само на крачка пред замислените им лица. Светът бе станал предметен, материален, нещата вече имаха цена и някой непременно щеше да се възползва от нея. Ала това трябваше да стане после, утре, някой ден, а сега те бяха само шепа любопитни деца, които вървяха, тласкани в гръб или водени за носовете от някаква невидима, примамлива сила.
Спряха пред пещерата в мълчание. Не знаеха дали ще намерят достатъчно сили, за да нарушат вековното табу, надвиснало над входа й и причакващо ги по ъглите във вътрешността й. Дори Повелителя на гръмотевиците изглеждаше разколебан и не смееше да погледне съплеменниците си. Но когато все пак вдигна очи, той видя много повече от това, което очакваше - в тяхното поведение имаше не само страх, но и заплаха. Тя се зараждаше зад полусвитите им клепачи и беше насочена към него. Повелителя отстъпи крачка назад, после втора, трета... и хлътна в пещерата.
Отвътре го посрещнаха хлад и мрак. Затвори очи, мракът стана малко по-наситен, отвори ги и мракът се разреди. За миг се поколеба дали да не се върне и да се наниже върху копията на своите съплеменници - това сякаш бе за предпочитане пред пълното с неизвестности проникване в жилището на тайната. После някаква надежда се промъкна във възбудения му мозък - може би ще открие бога и ще се проникне от силата му, тогава... о, тогава онези вън ще видят с кого си имат работа, щеше да им покаже! Затърси опипом пътя, спъна се и падна. Усети остра болка в дясното си коляно и изохка. Пещерата се изпълни със стон, от всички сводове закънтя и завъздиша натрупаното мълчание.
Повелителя на гръмотевиците притихна и изчака ехото да заглъхне, после внимателно се изправи и едва тогава забеляза светлината в дъното на пещерата. Страх, неизпитван дотогава страх се надигна в гърдите му и се разпростря из цялото му тяло. Той се страхуваше за живота си, и това чувство бе толкова непознато за него, че се зае мълчаливо да го проанализира: ето, той вече не иска да умре и му се струва невъзможно някога да е бил толкова глупав да желае подобно нещо. И ако все пак трябва да отиде в неизвестното, той ще го направи в голямото име на собствения си малък живот!
Усети се безнадеждно остарял, а онези вън - безкрайно млади и силни. И си помисли, че напразно е пропилял времето си, защото би могъл да го преживее и по съвсем друг начин, да го насити със страст и власт над другите, вместо да губи дните си в някакви празни химери.
Докато размишляваше, не разбра, че върви. Усети това, едва когато очите му инстинктивно се затвориха от силната светлина, която изведнъж блесна пред него. Тя сякаш го блъсна в гърдите, той политна и се опря на стената. После бавно, много бавно отвори очи. Цялата зала светеше от нетърпима светлина. Закри очите си с ръка и почака няколко мига, докато свикне с блясъка.
Той идваше от голям предмет, който лежеше в дъното на пещерата, до каменен олтар. Повелителя на гръмотевиците най-после доби способността да вижда, и въпреки че сиянието си оставаше все така силно, разбра, че това е тялото на човек, паднал върху каменната плоча - но паднал някак преднамерено строго, с прибрани крака и скръстени на гърдите ръце.
Приближи се и видя, че тялото е облечено в сияеща тога, която излъчва от себе си тънки светлинни снопове. Докосна дрехата, но светлината премина през дланта му и тя се изгуби като отсечена. Мъжът дръпна уплашено ръката си и тя отново стана цяла. Успокои се, това беше само някаква невинна игра. Престраши се и опипа цялото тяло. Бяха формите на непознат мъж, който отдавна бе мъртъв. Кожата се плъзна студена и изпъната под пръстите на жреца.
Изведнъж си спомни, че бойците, които погребваха поредния Повелител на светилото, се завръщаха при племето напълно слепи и глухи за света. Взрени в някаква далечина, те я виждаха дори там, където изобщо не можеше да бъде - в колибите, в гората, навсякъде - и съвсем не виждаха заобикалящия ги пейзаж. Умираха с мълчалива готовност - като безумни деца на някаква нова майка, която ги вика при себе си. Светлината беше виновна, тя можеше да подлуди всеки!
Повелителя на гръмотевиците затвори очи и опита да събере разсъдъка си, за да го запази от посегателствата на тайната. Малко след това от свода се понесе звън и той погледна натам. За миг му се стори, че полудява - тялото на мъжа се бе изправило и блясъкът бе намалял дотолкова, че да се виждат движенията на огромната човешка фигура. Повелителя на гръмотевиците падна по очи и закри с длани главата си. Но видението не изчезна - мъжът вдигна ръка и произнесе една напълно непонятна фраза:
- Движението напред е последица от смъртта на вожда! - И повтори: - Движението напред...
В този миг Повелителя на гръмотевиците почувства как светлината помръква... и загуби съзнание. Тялото му се преобърна и се срути в краката на светещото същество. Той не знаеше, че вън съплеменниците му също са паднали на земята и сънуват неговия сън. Но дори и да знаеше - с нищо не можеше да им помогне.
Жрецът спеше и сънуваше едно от възможните бъдеща на човечеството. Той виждаше кротки и потънали в унес тълпи, които влачеха вериги на краката си и вървяха, тласкани от тежки бичове. Те бяха напълно безчувствени и заспали, а тези около тях - сити, доволни и зли. После кротките изведнъж се разгневяваха и омразата се предаваше по редиците им с бързината на мълния. Един от тях излизаше пред тълпата и я повеждаше. Битка - и ролите се сменяха. С вързани ръце се оказваха господарите, а победителите празнуваха и се отдаваха на невъздържани удоволствия. После се повтаряше старата сцена - отново гнет и отново гняв. И пак един излизаше пред тълпата, за да я поведе.
Като резултат от многото повторения в паметта на жреца се натрапи една на пръв поглед несъществена подробност - след всяка победа вождът наедряваше и тялото му толкова нарастваше, че започваше да пречи на движението. Хората се опитваха да го заобикалят, както мравките заобикалят мъртвия слон, но трупът продължаваше да расте, докато запълни хоризонта и се превърне в стена. Всичките им пътища се оказваха отрязани, започваха нескончаеми опити да се премести тялото, ала където и да го поставеха, то заплашваше със сянката си и пречеше. Някои се отчайваха, падаха на колене и гледаха молитвено небето. Но не помагаха нито молитвите, нито изпълнените с труд и жертви местения на вожда.
Хората лягаха по земята и отчаяно плачеха. Някои повече не се изправяха. Други, на които търпението изглежда по рождение беше малко, грабваха в ръка мечове и се спусваха да раздробяват тялото. Пръски кръв хвърчаха във въздуха, но сечта не спираше, докато пътят не се освободеше. После тълпите мрачно продължаваха своя ход, някой отново ги биеше жестоко и отново някой излизаше, за да ги води. И все един и същ рефрен съпътстваше края на всяка сцена: "Движението напред е последица от смъртта на вожда!"

Жрецът се събуди и разбра, че лежи на земята, а до него, тежко и със скръстени на гърдите ръце, се намираше тялото на възрастен мъж. То бе голо и почерняло от смъртта. Повелителя на гръмотевиците се опита да си спомни кой е той, но не успя - някаква силна амнезия владееше мозъка му, сякаш бе пълен с изсъхнала трева. Почувства необходимост да излезе навън, но законът на дедите забраняваше да се остави непогребан трупът. И той, преодолявайки погнусата и страха си, повдигна мъртвия и го понесе към изхода.
Тялото му се стори прекалено леко. Пътят се виждаше ясно - непознатият все още светеше и това слабо сияние очертаваше релефа на пещерата.
Повелителя на гръмотевиците крачеше към светлото петно на изхода и човекът в ръцете му все повече олекваше. Той вече имаше чувството, че ще отнесе на съплеменниците си само празната му обвивка, но когато стигна до изхода, разбра, че е донесъл нещо много по-леко - въздуха. Мъжът беше изчезнал, беше се стопил.
Жрецът видя, че съплеменниците му са оградили входа на пещерата и го очакват с решителност и малко помътени погледи. Той набърчи чело, за да си припомни случилото се, но в главата му беше празно, съвсем празно. Само една фраза се въртеше там, и той им я каза:
- Движението напред е последица...
- Знаем! - прекъсна го най-младият, който беше негов син.
После изтръгна бойното копие от ръцете на най-близкия воин и го заби със силен замах в бащините гърди. Старият го погледна с изненада и болка, хвана копието, измъкна го от гърдите си и се строполи на земята. Очите му все така гледаха недоумяващо.
Когато се съвзеха от изненадата, бойците закрещяха един през друг:
- Какво направи, пале, кой ще ни води отсега нататък?
И се нахвърлиха с гневни удари върху отцеубиеца. Той не направи опит да се защити и това ги обърка. Отдръпнаха се смутени и уплашени. Синът на жреца вдигна двете си ръце към светилото и произнесе:
- Така трябваше да стане, сънят ни го каза. Той беше много стар войн и се нуждаеше от почивка. Новият жрец ще бъда аз!
И избърса с ръкава на дрехата си кръвта, която се стичаше по израненото му лице.
Хората наведоха мълчаливо глави и един по един се отправиха към домовете, където ги очакваше трепетното дихание на нощта, изпълнена с обещание за бъдеще.
Синът на жреца видя изчезващите им гърбове и седна на скалата пред входа. Захлупи лице в ръцете, по които още не бе изсъхнала бащината кръв, и горчиво заплака. За него нито тази, нито която и да е от следващите вечери щеше да има ласка на жена, спокойствие и сън. Отсега нататък трябваше да се превърне в сянка, в дихание, очи и слух, защото пътят към властта вече бе отворен и новите жреци навярно дебнеха с ножове пред прага му или го причакваха в близката горичка. Всеки можеше да го убие и да наследи правото му, да го премахне от своя път и от пътя на бъдещето. И този миг не бе далече.
Опита се да пропъди черните мисли от главата си, за да се наслади поне за кратко на своята власт. Тя навярно криеше в себе си нещо много хубаво, щом хората толкова искаха да я притежават. Може би в нея се спотайваше тайна, по-ценна от тайната на живота, и рискът бе напълно оправдан!...
Грабна тялото на баща си и го понесе към колибите. От тази тежест в ръцете и мозъка му се разля приятна отмала - той беше победил, беше най-умният и успя да постави съплеменниците си пред свършен факт! Те нямаше да се колебаят кой да наследи празното бащино място. Само една горчива мисъл за миг се прокрадна в съзнанието му: Свободата на избора вече бе окончателно и безвъзвратно изгубена. Изгубена за съплеменниците му, но и за самия него. Той повъртя тази мисъл из главата си, после я отмахна като непокорен кичур коса. Зад него пещерата остана да зее като хищна, раззината в очакване паст.

Младият бог летеше над града и не помнеше своето минало. В него дремеха знания. Той се беше събудил едва тази земна сутрин и в биографията му имаше само една кратка среща с непознато човешко дете, което изпълни душата му със смут.
Под него вече растяха огромните каменни дървета, той се спускаше над тях, кръжейки и опипвайки човешките съзнания. Враждебността на духовното излъчване го плашеше, усещаше в мислите на хората някаква неразбираема промяна. Съвсем малко бяха онези съзнания, които излъчваха сигналите си в чистия диапазон на вселената. Но единство нямаше и между останалите същества, спотаени в тези каменни кошери като бездуховни насекоми. Хората не бяха вече контролируеми, честотите на тяхното излъчване бяха станали повече от броя им. Едно с едно не си схождаше и това плашеше летящото и загрижено същество. Понякога усещаше съзнанието им като нещо напълно безформено и неподдаващо се на обяснение - те бяха се научили да мислят не само в различни честоти, но бяха обхванали и целия възможен диапазон на вселената.
В този хаос бе много трудно нечие съзнание да установи връзка с друго, а когато това случайно станеше, хората се плашеха. В резултат те правеха куп необмислени неща - умъртвяваха мозъка си със спиртни напитки и опиати, опитваха се да се лекуват със средства, които твърде малко познаваха или изобщо не познаваха, страхуваха се да останат насаме със себе си, но точно толкова се страхуваха да бъдат и с другите. Пълна дисхармония цареше в техните отношения и всичко това се заплащаше скъпо и прескъпо: внезапно се взривяваха сърцата им, мозъците им се разпукваха като кървави пъпки, клетките на телата им полудяваха, забравяха своите хилядолетни задължения и се държаха като чужденци.
Навсякъде цареше безпорядък. Дали чрез него хората се опитваха да се противопоставят на световната ентропия или сами се бяха обрекли на гибел - това богът не знаеше. Но чувстваше, че в целия този хаос има някакво скрито ядро на хармония. Усещаше го като полуосъзнат стремеж, като потребност. На тази планета не можеше да няма едно кътче, изпълнено с позитивна енергия и предназначено тъкмо за него. И богът чувстваше, че е длъжен да го намери, че е роден с тази единствена цел и ако не успее, ще предопредели не само края на човечеството, но и своя собствен.
Колко ли време му трябваше, за да претърси планетата? Навярно много повече, отколкото имаше. Не знаеше дори кого да попита - освен Момичето с огледалото, другите ясни съзнания бяха на съвсем малки и още безсловесни същества. А не искаше да пита Момичето, усещаше, че още не е подготвен за една нова среща там, в онази стая.
Мисълта, че времето няма да стигне, бе на път да парализира сетивата му. И все пак нещо му подсказваше, че трябва да опита, че загадката има решение и то е наблизо. Трудно беше да се зададе въпросът, отговорът навярно го причакваше някъде.
А ако задачата все пак няма решение? Тази мисъл го накара да се залюлее несигурно върху крилете си и да загуби за миг управление. Полетя надолу и в бързото, стремглаво падане към човешките поселища забеляза странността на тяхната подредба.
Сградите кошери бяха разположени на пръв поглед съвсем хаотично и без ред. Но артериите между тях винаги водеха до някакъв център, а една голяма изходяща артерия ги свързваше помежду им. Височината беше малка и не му даваше възможност да обхване с поглед целия човешки свят. Затова размаха крила и започна да се издига към светилото. То сега беше в най-високата си точка, и ако богът знаеше легендата за сина, който поискал да достигне слънцето, навярно щеше да се уподоби на него. Но крилатото същество не бе обременено със съзнателна памет, може би затова усетът му бе развит до божествените размери. Този усет му помогна да разбере, че хаосът в човешките мисли се компенсира с хармония в материалния свят. Артериите се събираха в един център, който бе столица на света. Тя беше отбелязана с висока кула - може би най-високото съоръжение, издигано от човешките ръце върху повърхността на земята.
Тази плетеница от метал и стъкло беше стъпила здраво върху огромните си нозе и протягаше любопитни пипала навсякъде към планетата. И най-важното - в нея се криеше могъщ разум.
Богът предпазливо отвори съзнанието си и започна да се приближава към кулата. Тя не излъчваше враждебност - поне от това разстояние нищо подобно не се долавяше. И все пак този разум не беше разбираем. За подобни случаи богът имаше само един изход - да проникне в съзнанието и да се слее с него, да се идентифицира за известно време с това съзнание, за да се пропие с неговите мисловни интонации. Това, разбира се, съвсем не беше безопасно - всеки разум можеше да се окаже клопка и да залови цялото или част от съзнанието на божеството. А филосрфията на бога включваше в себе си и двата изхода - онова, което бе поражение за него, бе победа за хората, и обратно. Така че той бе единственото същество на тази планета, което съзнателно се стремеше към собственото си поражение.
Повъртя се над кулата, сякаш търсеше вход към нейното сърце. Но тя бе недостъпна и затворена отвсякъде. Металните й ребра мълчаливо пулсираха в ритъма на някакъв непонятен живот, пипалата й улавяха информация за света на хората, преработваха я някъде дълбоко в ядрото си и после излъчваха нова информация към човешките поселища. Ала това беше само видимото и разбираемото, а богът чувстваше, че повърхността на кулата разкрива малка част от истинските си възможности. Разумът в нея бе запечатан и никакъв материален вход не водеше към него.

Богът кръжеше над острия й връх и се страхуваше да допусне най-невероятното - че наистина трябва да се превърне в енергия и така да проникне в нейното сърце. Времето му беше съвсем оскъдно и може би нямаше да успее да се материализира обратно, а дори и да успееше, времето за действие щеше да бъде много ограничено. Разполагаше само с няколко часа, в които още можеше да бъде "аз" и да действа в полза на хората. Бързаше, страшно бързаше, преди силите на регреса да се прокраднат в тялото му и да отнемат голяма част от жизнеността му. И се опитваше да мисли със скоростта на мълния и преследвано животно - най-голямата позната му скорост.
Постепенно започна да прониква в тайната. Кулата нямаше вход, тя самата беше вход. Нейната метална рамка бе идеален проводник и излъчвател. Тя създаваше около себе си поле на хиляди метри разстояние. Веществено тяло не можеше да проникне в сърцето й - то веднага щеше да го убие. Дотам можеше да достигне само енергия. Мощното поле беше капан за чужди полета, но унищожаваше телата. Разумът беше добре брониран, ала уязвим в честотата, с която мислеше.
Стареещият бог изпитваше все по-силно чувство на притегляне, апетитът го подлудяваше и му пречеше да мисли. След малко решението беше взето - щеше да рискува за своя сметка. Все едно дали това щеше да се окаже полезно за хората, той нямаше друг избор. Поне веднъж трябваше да направи нещо и за себе си, без да мисли за другите.
Сви се на кълбо, и ако някой можеше да го забележи отстрани, щеше да види точно това, което хората наричат дематериализация. Но наоколо нямаше никой и богът спокойно извърши превръщението, без да смути някоя заблудена човешка душа...

О, сладостта да се разтваряш и проникваш в тайната! Когато всички възможности на света са твои, когато ти си самата чиста енергия и се превръщаш в близък роднина на светилото, на всички светила в космическото пространство. Хиляди, не, милиони обещания да бъдеш, да се разлееш, да се проникнеш от божествената същност. Едно по-висше стъпало на вселенско божество, едно по-чисто съдържание - милиони неограниченн и изпълнени с обещания "да" и нито едно "не" на този небосклон от възможности!
Какво съм аз, питам, какво си ти, питам, питам същността, в която прониквам, и същността, която прониква в мен, какво си ти - създание на човека или негов съдник, или вече произнесена над него присъда, - какво си ти? Така плътно и дълбоко проникваш в мен, така променяш същността ми - променяш ли се и ти или запазваш правото си да присъстваш, без да участваш, да съдиш, без да бъдеш съден? Какво си ти, какво си, какво си?
Ето, аз усещам властните приливи на енергия, ти ме унищожаваш, но същевременно ми даваш твоята същност, аз нямам друг избор, освен да участвам в теб, като част от теб - малка дреболия в твоето огромно тяло, прашинка в присъствието, което изпълва света.
Какво ми носиш ти, какво искаш да ми прошепнеш? Че човекът е нетраен и грешен, че не си струва жертвите! Че той не прие вселенската идея за съвършенство и не построи света, който му диктуваше Огледалото! Човекът е слаб, знам го, и ти го знаеш, откога го знаеш всъщност? Не, това е невъзможно, невъзможно е да си бил човек! Група хора? Как? Най-добрите учени, затворени в този капан? Какво говориш? Страх ме е дори да го повторя! Те ви събраха тук след вашата смърт? И вие дадохте съгласие за това? Какво страдание за безсмъртния и заключен разум! Вече не сте отделни същества, споили сте се в един разум в сърцето на тази кула! И мислите, все още мислите въпреки страданието и самотата, в името на някаква съмнителна полза! Е, много ли намислихте за това време? Не, не мога да повярвам в тази глупост, просто не мога!
Бих искал да ви кажа кой съм, бих искал да ти го кажа, защото вече си едно същество, да се разкрия до дъното, макар че ти не ми отговаряш със същото и не ми се разкриваш изцяло. Но аз искам да ти дам искреност, само че не мога да го направя - на твоя праг загубих същността си, загубих своето минало и целият се проникнах от теб. Сега твоята истина е моя истина и твоето минало - мое минало. Не зная кой съм, нито защо дойдох тук, дори не зная по собствена воля ли го направих или по нечия чужда. Аз съм твой пленник, спокойно можеш да ми разкриеш истината за себе си. Пропусни ме до дъното на твоята мисъл, ти не си сам в този свят, чувствам това.
Какво казваш? Било е време, когато Небесните дошли и довели със себе си своето дете. Малък бог, наречен Момичето на огледалото?
Неговата повърхност ги променяла по своите закони и после образите оставали завинаги в човешкото съзнание. Нещо повече, хората повярвали, че светът на Огледалото действително съществува и поискали да отидат в него посредством смъртта. Тогава се появило съществото на саможертвата. Какво казваш, невъзможно е да съм бил аз! И това същество отнесло Огледалото в бъдещето. Защото светът, който отразявало то, се намирал там. Не, няма да се вълнувам, обещавам! Няма повече да ти причинявам безпокойство и болка! Ти си прекалено чувствителен и някой ден ще се взривиш от невъзможността да обхванеш себе си. Не бих искал тогава да бъда още в теб!
Е, и какво? Моята смърт обърнала човешкия живот обратно, завъртяла го в друга посока. Дотогава животът на вожда не бил застрашен и леността на мисленето тласкала хората по пътя на смъртта. Те погрешно изтълкували идеала и поискали да го достигнат по най-лесния път. Но после нещата се променили. Сега те най-напред убиват вожда и така движат напред прогреса. Отново смърт в основата на възхода! И това трябва да свърши веднъж завинаги. Какво измисли в дългия си живот, какво решение намери! Какво казваш, свободата на избора е сведена до минимум, стремежът към власт до абсурд! Силните се обграждат с много пазители и се стремят да направят властта си абсолютна, а живота си - вечен. Е, успяват ли? Не, разбира се, щом не съществува свобода на избора, той идва по насилствен път! Нима аз предизвиках това? Те умъртвяват вождовете и така осигуряват прогреса. И промяната е резултат на насилие, нищо не отмира по естествен път. И ти какво измисли срещу това?
Какво криеш в сърцето си? Център на смъртта, леговище на атома фойерверк! Нима това ще реши проблемите? Или ще премахне самите проблеми, като унищожи онези, които ги създават? Какво, движението напред зависи от смъртта на тълпата ли? Не, сега разбирам, ти си човешкият разум, доведен до абсурд. Изпитвал ли си някога болка, знаеш ли какво значи да умираш? Аз знам, защото съм божеството, което се ражда и умира в името на човека! Ти нямаш сетива и затова не се страхуваш от края. Не мога да приема твоето решение! Изпитай го първо върху себе си и тогава ще ти повярвам! Няма да отключа тайната, която криеш в себе си. Дори и никога да не достигна до дъното, там, където е скрита връзката ти с вселената. С МОЙРИТЕ! Да, аз вече знам тяхното име, но никога няма да вляза във връзка с тях чрез теб. И това е моята последна дума!
Какво правиш... какво пра...

Остарелият от отчаяние бог се материализира във въздуха и усети как вятърът го подхвана и завъртя в прегръдката си. Кулата го беше изплюла навън, той бе отказал да й служи! Жалко, това беше единственият разум, с който успя да влезе в контакт. Сега наистина му оставаше само Момичето.
Богът изпита страдание, каквото само хората могат да изпитват. Той беше напълно объркан и зашеметен. Не можеше да скрие разочарованието си, бе очаквал някаква помощ от кулата, някакво решение на проблема. Но тя му предложи най-неприемливото от всички. Не можеше да приеме това решение, смяташе го за прекалено крайно. Сега трябваше да потърси връзка с МОЙРИТЕ, трябваше сам да постигне близост с тях. Кулата щеше да му отказва тази близост, докато не се съгласеше с нея.
Богът чувстваше, че този свят се нуждае от промяна, желанието и стремежът към нея изпълваха целия въздух, трептяха по жиците и вибрираха в човешките гласове. Промяна, която отново да направи човешките същества единни, да ги слее в едно цяло и да ги превърне в космически същества. Това беше единственият възможен изход.
Той погледна нагоре и видя, че денят вече преваля. И понеже времето изтичаше с бързината на пясъчни зърна, които се търкалят по вертикалната стъкленица на дните, той направи онова, което можеше да бъде крачка само на едно изпаднало докрай божество: отвори съзнанието си за далечните глъбини на вселената и излъчи на нейната честота един въпрос: Какво се е променило в човешките същества?
И въпреки че чувстваше как енергията изтича от него на огромни пулсации, той не спря да слуша дотогава, докато не научи всичко.
Обадиха се онези центрове, за които човешките същества още не подозираха и ги наричаха единствено с поетични имена: фортуна, съдба, мойри, предопределеност.
От вселената долетя първият отговор:
- Моята задача, о, малко човешко божество, беше да разбера как се е променила способността на хората да се възприемат един друг в любовната двоица, която съставлява човека. Избрах да бъда едната страна, превърнах се в жена и дочаках появата на мъжа, защото само чрез него можех да науча какво не достига на човечеството, и да му го дам. Ние усетихме промяната още в деня на твоята последна смърт, о, смаляващо се и все по-малко божество на земята. И знаехме, че нещо отново ще се наруши в човешкия живот, защото още като проектирахме тази планета, ние я създадохме планета на контрастите и крайностите. Заложихме на тази последна карта, защото бяхме направили вече прекалено много грешки в предишните си експерименти и така причинихме големи страдания на живата материя. Затова изцяло променихме принципа - не хармония с планетата, а дисхармония, не разбирателство между хората, а борба до смърт. После създадохме теб - божеството на излишъка, и така накарахме природата сама да бди над своите създания. Твоята саможертва винаги връща на хората онова, от което са се лишили поради някаква грешка в развитието си. От друга страна, те могат благодарение на теб да си позволят по-голяма динамичност и грешките им да не се оказват фатални. Добре те измислихме, но допуснахме грешка и тя дойде от нашата нетърпеливост, ние изпратихме идеята за съвършенство ненавреме в човешкия свят. Тогава ти се намеси и спаси хората от крайното решение.
А сега ще ти разкажа онова, което видях и научих между хората.
Една вечер той се появи при мен и аз се удивих на късмета си, защото вече не мислех като вселена, а като човек. Той беше красив не само според земните понятия, но и според вселенските представи за хармония на белтъчните образувания. Изпитах странно чувство подобно, на апетита при хората.
Обиквах моето същество и се очовечавах в процеса на любовта. Откривах го така, както древните са откривали бога в природните явления - със страст и жажда. Бавно и с наслада прониквах в него, думите му бяха откровение за моите сетива, а творческите сили кипяха във вътрешностите ми и търсеха реализация в огромното.
Ласкаех го в себе си и го наричах покорител на света, молех го да дойде с мен и заедно да подчиним на властта си вселената, да станем по-могъщи от боговете. И докато му шепнех любовните думи, той се смееше щастливо и не вярваше в нито една от тях. А аз се увличах и постепенно забравях защо съм дошла и каква е целта ми в този свят. О, заслепление на тялото, заради което хората изхвърлят от себе си вселенското съдържание! Аз попаднах в този капан и едва се спасих от него...
В началото се надсмивах над думите му и не ги възприемах като нещо по-сериозно от бръщолевенията на дете. Той беше направен от пръст, а какво бе пръстта пред високоорганизираната материя, която изграждаше моите клетки, пред потоците енергия, които се вливаха и оттичаха на силни пулсации в мен, за да хранят вселенския ми разум. Все едно да сравниш малката белтъчна молекула с космоса! И все пак чувствах нещо, което ме смущаваше - той бе по-жив от мен, както всяка белтъчна молекула е по-жива от студената безкрайност. И аз, последната брънка от еволюцията на материята, се вкопчих в тази първа нейна брънка, затворих след себе си веригата. Поисках да бъда жена и нищо друго. Изключих се от вселенския корен, който хранеше моето стъбло, и така се лиших от могъществото, в името на идеята да бъда човешко същество.
Колкото повече прониквах в него, толкова по-ясен ми ставаше неговият идеал за съвършената жена. Мислех, че в света на хората любовта е пропорционална на съвършенството, и сгреших. Реших да постигна идеята и да се слея с нея, за да изгреба до дъно чувството, да го имам цялото и без остатък. Губех огромни сили и време, за да постигам ненужното, и така безкрайно усложнявах нещата, които иначе можеха да се уредят с едно движение, с една дума. Постепенно между нас се издигна стена, той започна да ме избягва, да се страхува от мен, но лишена от сетивата си, аз не забелязвах това. Бях притежателка на богатство, от което не можех да се възползвам, защото нямаше среден път - или изследовател, носещ в себе си възможностите на безкрая, или слаба, обикновена жена, обречена на несгоди и страдание.
Малко човешко божество, никога не се превръщай в човек! Колкото повече човешко съдържание носиш в себе си, толкова повече си изложен на болката. И ако все пак ти се наложи да бъдеш човек, не избирай участта на жената - това е двойно изпълнен със страдание смисъл!...
Събирах знанието за него, както пчелата събира прашеца - с търпение, обусловено от смисъла на действието, и като ритуал на младо, незнаещо същество, което се кланя на измислените от него божества.
Резултатът беше неочакван - той се уплаши и страхът му в един миг нарасна до ужас. По някакъв необясним начин аз предизвиквах в него гордост, която граничеше с глупостта, и това чувство се засилваше с всяка моя стъпка.
- Аз бях там и там! - казваше той и назоваваше понятие от земната география.
Снизходително се усмихвах - той нямаше никаква представа за далечното, което ми принадлежеше. С неговата мярка не можех да направя дори една обикновена моя крачка. Но се опитвах да изглеждам възхитена, чувствах, че това му доставя удоволствие.
- Имам за приятел най-силния човек! - продължаваше той и аз отново млъквах - как можех да му обясня какво е сила, без да го уплаша? Ако отпуснех само една нищожна част от моята, тя щеше да стигне, за да помета целия му свят, заедно с всичките негови приятели и врагове.
Опитвах се да го щадя, за да имам време да се превърна в онзи негов идеал, който щеше да го изпълни с любов. И докато се криех у дома, където извършвах метаморфозата, той бродеше свободен под звездите и потъваше в своя свят. Но щом реших да се разкрия и да го имам завинаги, пред мен издрънча веригата, която той влачеше след себе си. И за тази верига беше завързано още едно същество - слаба, безлична жена, която вече го имаше.
В първия миг поисках да я убия - можех да го направя без особено усилие. Но размислих и видях, че тя се е сраснала с него и не мога да я унищожа, без да го нараня.
Тогава отидох при нашето Дете и се огледах в Огледалото, което разкриваше бъдещето и истинската същност. И разбрах, че никой не може да избяга от заложеното в себе си съдържание. Бавно и по собствено желание аз се бях превръщала в това, което съм - вселена. Имах силата и външността на бог, а това можеше да породи в човешкото същество само страх и никога любов.
Върнах се отново в моя свят и оставих нещата да бъдат такива, каквито са предопределени да бъдат от степента на тяхното развитие: пръстта да бъде пръст и звездата - звезда. И ти казвам, земно и смалено божество - ние сме сгрешили отново. Човешката любов е несъвместима със съвършенството и ние напразно се опитваме да сдобрим тези две противоположности. Тя може да го ражда като крайна цел, но веднъж роди ли го, вече е обречена на гибел...
Центърът се затвори и остарелият от знанието бог се огледа малко замаяно. Тялото му се бе смалило от загубената енергия. И той заоплаква своята тлееща мощ, своя кратък живот, който не му стигаше дори да получи необходимите знания, за да спаси любимите си същества. На небето вече светеха първите ярки звезди и часовете се търкаляха по земния циферблат. Оставаше му малко време и затова се опита да забрави болката. Отвори съзнанието си и от глъбините долетя новият отговор:
- Както знаеш, дребно и все по-дребно божество, ние можем да се спускаме върху планетата и да наблюдаваме директно експеримента, който заложихме в земната колба. Но не ни е позволено да оставаме дълго там, защото всяко връщане към примитива е опасно за разума и оставя в него незаличима следа.
Моето същество бе от една друга човешка порода - на жадните за власт. Попаднах при него случайно - една вечер се бях разпростряла над града и местех очите си от сграда на сграда, за да наблюдавам през светещите прозорци хората. Надникнах в неговата стая, където зад мръсните пердета и огромния куп книги чух най-отчаяния монолог:
- Мила моя! - стенеше съществото. - Обичам те, а ни делят непреодолими прегради. Ти имаш твоя баща, а аз съм син на бедната си майка. Ти имаш всичко, а аз - нищо, ти можеш колкото си искаш да играеш на слънчево зайче, което се изплъзва от ръцете ми, но аз нямам време за това. Единственото нещо, което притежавам, е себе си и тази бедност...
- Продай ги! - казах му тихо в ухото. - Продай ги красиво и ще се изравниш до твоята любима. Той се смути, после горчиво поклати глава:
- Може би ти си моята лудост, но все пак ще ти отговоря - никой не би ги купил, защото нямат цена.
- Всичко има цена в твоя свят! Важното е да успееш да го превърнеш в разменна монета. Има хора, които за нищо на света не биха допуснали да си беден - стига да успееш да им се харесаш. Помисли!
Нямах повече време, трябваше да бързам и затова го оставих така - смутен и потънал в размисъл.
Обиколката на цялата планета ми отне няколко човешки години време. Когато се върнах отново над този град, потърсих моя страдащ приятел, но не го намерих в старото му жилище. Започнах да опипвам сградите й най-после го открих в някакъв голям дом. Беше заложил на моята карта и тя се оказа печеливша. Впрочем, малко и още по-малко същество от земята, демонстрациите на любов към силните винаги са печеливша карта в света на днешните хора. В най-лошия случай можеш да си спечелиш славата на шут, но човешките същества са склонни да мислят, че един богат и преуспял шут винаги е в по-изгодно положение от бедния пророк на истината. Моето човешко същество беше възприело лъжите на времето си - с хленч и съгласие то бе купило своята власт.
Аз се появих в неговия просторен дом в момент, когато беше на върха на земната си слава. Големите разстояния бяха за него само необходима досада, а изречените хвалебствия го заливаха отвсякъде като сладък сироп. Но не бих искала да ти предам какво мислеха хората в действителност - всеки се страхуваше да сподели с другия истината, за да не се стовари тя после върху собствената му глава.
Влязох в кабинета му и още от вратата се заозъртах да я видя. Но не я намерих и никъде не долових следа от нейното присъствие.
- Къде е тя? - попитах го. - По всички закони на вселената тя трябваше сега да бъде тук.
- Коя? - попита той, загледан в нищото.
- Онази красива жена, която...
- Ако ти не си моята съвест, бих те попитал коя от красивите жени, които...
- Говоря за единствената!
- Имаше много единствени! - въздъхна той. - Все пак ти си моята съвест!
- Защо тя не е при теб? - продължих да питам упорито.
- Не можех да допусна злословието на хората. Все пак баща й...
- Но ти ВСЕ ПАК живееш в този дом!
- Да - недоумяващо вдигна той рамене. - Постигнах всичко сам!
- Дори по законите на небесната логика трябва да дадеш нещо от себе си, за да получиш друго. А в твоя свят това е задължително.
- О! - каза той и стисна между зъбите си хубава пура. - Аз измислих нещо специално. Перпетуум мобиле! Трябва само да си даваш вид на завладян от чувствата. Силните сами ти дават всичко останало.
Надникнах по-дълбоко в него и видях хищника, който се спотайваше зад челото му. Паякът се бе напил с кръв и беше пораснал колкото октопод. Той изстискваше от властващите най-сладкия нектар - чувствата. Нищо чудно, че жертвите му бяха толкова много: силните винаги имат нужда някой да извлича от тях благоволение.
Попитах го:
-Твоята власт расте с годините, но заедно с това расте и съпротивата срещу теб. Какво ще правиш, когато вече ще се огъваш под товара на омразата? Навярно ще поискаш да взривиш планетата.
- О, какви силни думи от една приспана съвест! - цинично възкликна той. - Аз съм чувствителен човек и няма да убия никого. Само ще подчиня човешките същества, ще промия мозъците им и ще им оставя една-единствена възможност - безкрайно да се възхищават от мен.
Избягах уплашена и отвратена. И ти казвам, земно и малко божество, всичко идва от безкрайната власт, която хората съсредоточават в ръцете на слаби и мъртви същества. Защото разложението ги обхваща и заразява всички останали. Сега хората са болни и навярно много страдат. Планетата се върти около няколко ужасни и себевлюбени "аз", властта е в ръцете на сладострастно обичащи се хора, които се наричат чувствителни, макар че единствената им страст е съсредоточена в усилието да запазят непокътнати само своите чувства.
Горчивина и болка изпълниха съзнанието на бога. Нима умираше заради тези същества, които имаха толкова малко общо с дедите си? Онези бяха готови заради една идея да пожертват себе си, а тези заради себе си жертваха всички идеи. Какво ги бе променило толкова - в предишното им самоизяждане имаше повече красота, отколкото сега.
Но третата Мойра не го остави да мисли и страда дълго:
- Цялата беда, о, нищожно божество - каза тя, - е, че хората нямат мярка в нищо. Ние ги направихме прекалено нестабилни и благодарение на това те оцеляха, но сега нямат за какво да се заловят и хвърчат в пространството като дървета без корени. Тяхната наука и техниката им безкрайно изпреварват хода на душите им, които плахо подтичват след тъжния парад на вещите. Развитието става за сметка на омразата и хората не знаят какво да правят със собствените си открития. Те са на прага на безсмъртието, утре никой няма да умира, но няма да има и за какво толкова да се живее. Хората търсят смисъла извън себе си и в хиляди празни неща, губят се из пространството и разпиляват там времето си, а пространството все пак е изчерпаемо на възможности.
Ние сме могъщи, но вече не сме живи. Прекалената хармония доведе обществото ни до пълна ентропия. Тези долу са наши антагонисти. Навярно отново сгрешихме, като ги направихме прекалено алчни, прекалено чувствителни. Виж колко негативна енергия се е натрупала в пространството им! Тя пълзи към своята критична стойност и някой ден ще се взриви. А ние не знаем добре ли е това или зле.
Те пътуват в космоса и намират там само старите си проблеми. Защото дълбочината на вселената се измерва с човешка мярка и няма друга за съжаление. Колкото разум има в хората, толкова ще има и във вселената. Навярно тази тайна търсят те, но за това не е необходимо да ходят така далече.
Съществата, които ни създадоха, бяха всесилни. Но един ден разбраха, че са пропилели живота си - бяха се оставили да ги опиянят многообразието на формите и светлината, които срещаха в пътя си на космически същества. Те се бяха развивали само навън и не им остана нищо друго, освен да се превърнат във вселена. А това, о, божество, е само повторение на вече извървян път. Те загубиха най-ценното - живота. И тогава с остатъците от търпението, което им беше останало, създадоха теб и населиха света с живот. Започнаха отначало. И знай, земно божество на нашите създания, ти си онова, което хората наричат "природа", и онова, което съвсем не познават. Но докато имат теб те са безкрайно богати, сами не знаят колко са богати! И напразно искат да станат като нас. Ако не се унищожат от хилядите тонове опасен товар, заключен зад тънките мрежи, те ще се превърнат навярно в това, което сме ние, и ще повторят грешката ни. Тогава ще бъдем три вписани една в друга вселени, а някъде някой ще трябва да започва отначало.
И затова ти казвам, о, невидимо божество: разумът е изграден върху грешки и е резултат на грешка. Но ще дойде ден, когато грешките ще се превърнат в правило, и тогава вселената ще заприлича на разума, а не обратното...
Пространството над бога се затвори и той остана сам под звездите. Нощното око го гледаше от небето и му се надсмиваше.
- Лесно ти е на тебе! - въздъхна богът. - Ти си само мъртва материя и страданието все още ти предстои. А ние с моите бедни хора трябва да превърнем теб и всичко около теб в живот. А това е много трудно!
И божеството разпръсна своите атоми между атомите на въздуха и водата. И почувства как го изпълни един непознат смисъл. То се бе превърнало в бдението на тази планета - притежание на несъвършени и объркани хора. И прозря смисъла на човешкото съществуване - движението напред се извършваше в постоянното лутане между заплахата и свободата. Това беше затвор, но този затвор се движеше по своята спирала. Всеки миг от живота носеше в себе си и убийството, и изкуплението. Те обичаха в децата си повече наследената плът, отколкото наследения разум, защото разумът се появяваше най-често в кръвно далечни същества. Управляваха ги суетни хора, но в борбата срещу тях се раждаше промяната. И в цялата тази суматоха човешкото общество се гърчеше като огромен червей, и на бавни, малки пулсации вървеше нанякъде. А той трябваше само да поставя на везната уравновесяващата теглилка.
- Аз обичам себе си! - каза богът и тази формула отново го изравни с останалите същества. - Аз съм като всички вас - умираща и възкръсваща природа. И имам много работа тук!
Влезе в стаята при Детето и го видя надвесено над огледалото. В него все така се отразяваше бъдещето. "Колкото повече раждания и смърти има, толкова по-богат ще става разумът!" - помисли си богът и се приготви да умре.
В този миг Момичето го забеляза, по-скоро усети присъствието му и започна своя познат рефрен:
- Мама си отиде, и татко...
- Този път няма да ме излъжеш! - каза божеството. - Ти нямаш нито баща, нито майка, защото си нищото. И си тази, която държи човешкото бъдеще заключено в това Огледало. Но неговият свят не съществува, той е невъзможното, идеалът, към който се стремим, и който не трябва да имаме. Нашето познание винаги ще си остане точка в огромния, разширяващ се и необхватен свят на Огледалото.
- Може би трябва да си вървя! - каза Момичето. - Тук вече нямат нужда от мен.
- Никъде няма да вървиш! - заповяда богът. - Мойрите обрекоха този свят на промяна и той ще се промени. Но ти ще останеш тук и ще дадеш бъдеще на хората. Останалото вече е само тяхна работа. Сбогом!
Богът разтвори обятия и прегърна Момичето. Светът се разтресе, избухна и основите му се разлюляха. Огледалото се разлетя на милиарди парчета и изпълни с прах въздуха. Над главите на хората се образува странна дъга. Те повдигнаха очи и върху тях се посипа невидим прах, който попадна в дробовете им, в кръвта,им, в мозъците им. А когато дъгата изчезна, светът беше различен. По-добър или по-лош - това още никой не знае, но богът вече няма да се пробуди и ще трябва да разчитаме единствено на себе си...

---

Zu den/Към: Novelen/Новели

Zur/Към: Bulgarischen Seite/Българската страница

Zur/Към: Anfangsseite/Началната страница