ДОБРЕ ДОШЪЛ В СВЕТЛИНАТА

Всяка сутрин идвах на тази шумна и щедро огласявана от клаксони улица, за да я наблюдавам. Не че животът ми беше лишен от красиви неща, напротив, и сред тях жените бяха всъщност най-многобройни – нещо нормално за преподавател в киноакадемия, но в това момиче имаше нещо необичайно, долавяно повече с моите вътрешни очи. Струваше ми се някак неземна и недостъпна, а тази недостъпност примамваше и събуждаше състезателя в мен. Намирах я странна и нереална, понякога ми се струваше дори, че образът й започва да се размива пред погледа ми, че тя някакси се разтваря между молекулите на въздуха и ме гледа оттам с невидими мъдри очи. Но дори и когато изглеждаше съвсем реална, някаква мекота - може би ореол, може би онази толкова невидима и толкова оспорвана аура - й придаваха неземен вид и на мен ми се струваше, че виждам същество от света на елфите или ангел, слязъл на земята, за да направи дните ни по-малко отчаяни.
Наистина я намирах за странна, но изглежда само аз имах очи за тази странност. Защото просякът, когото посещаваше ежедневно, я намираше за напълно приемлива и се радваше на непрекъснатото й внимание. Бях слушал, разбира се, коментарите на околните, в моите среди я сравняваха с холивудска звезда, в по-религиозните – с мадона, а няколко еротомани твърдяха, че я сънуват нощем в най-интимна светлина.
Но аз не давах ухо на тези техни твърдения, защото познавах изплъзващото й се от всякакви конкретни определения присъствие и усещах, че нито една религиозна общност, човешка среда или мъж не са я притежавали дотогава.
Някои загадки ни привличат неудържимо, ние постепенно се отдаваме на деспотичната им власт, бълнуваме в прегръдките им и границите между земно и невидимо се размиват бавно в съзнанието ни. И тогава започва онзи интензивен вътрешен живот на душата, за който не се досеща никой от близките ни, приятелите ни, никой от петте милиарда безумци, с които сме заселили повърхността на планетата. Ако има знаци, предназначени да обръщат погледа ни навътре, то моят беше това момиче.
Посещенията й при просяка нямаха никаква ритмичност във времето, но всеки ден, понякога в най-невероятни часове, я намирах край него. Тя седеше на дървената пейка, държеше в ръце кученцето му, галеше кроткото зверче и нещо говореше на дрипавия си събеседник. Той я слушаше с премрежени от наслада очи, докато градът от монети валеше в небежно проснатата му на земята шапка. Беше ясно, че монетите не са за него, а за красивата загадка, която го съпровожда, хората се опитваха с щедрост да подкупят съдбата, за да им разкрие тази толкова скрита тайна.
Какво правеше тази неземно хубава жена край брадясалия скитник? Някои предполагаха, че е гениален художник, изпаднал до положението на просяк, защото светът още не е дорасъл до картините му. Но никой не познаваше подобен художник и мълвата се препъваше пред тази непреодолима преграда на реалността. Децата бяха сигурни, че е предрешен източен принц, но никъде в света на възрастните нямаше вест за изчезнал принц - така скитникът се изплъзваше и от тази координатна система. Имаше и намеци за любовна страст между най-високите слоеве на небето и най-ниските земни, но те бързо се разсейваха, щом някой зърнеше отдалече тази двойка – тяхното общуване бе така нематериално, че ти идваше само да се изсмееш на подобно предположение.
А аз седях зад масата в отсрещното кафене и ги наблюдавах с часове, също блъскайки си главата над тази надчовешка картина. Дрехите й бяха винаги бели, бял панталон и бяла фланела, скъпо бяло палто от вълна на лама, руса коса, светлосини очи, светла, почти прозрачна кожа. Какво искаше да подчертае с този цвят, онова ли, което се виждаше от нея и без белотата: че не принадлежи към нашия свят, че може би никой земен свят не може да претендира за нея? Понякога ми се струваше, че срещам погледа й, че тя само се преструва на заета с просяка, а всъщност наблюдава мен, че аз съм истинският обект на интереса й. И защо не, това беше естественото, а не срещите й с нищия всеки ден. Край мен никой не би би казал, че не е на мястото си, не би я забелязал по онзи драстичен начин, по който я забелязваха сега. Беше много по-естествено да седи до мен – младия мъж и любимеца на красивите студентки.
Но нещата между нас не се променяха и аз полудявах от тази неизвестност, от тази игра, която мислех, че играе с мен. Суетата на човека е толкова голяма, че често надраства суетата на света. Защото дълбоко в себе си усещах, че тя е много сериозна. Много по-късно разбрах, че все пак не се бях излъгал напълно, имаше някаква игра, но от толкова висок порядък, че само боговете могат да играят подобни игри с простосмъртните.
Така минаваха месеците и изтече цяла година. Докато един ден я видях да седи на пейката без просяка. Тя го чака през целия ден, но той не дойде, не дойде и на другия, но тогава и тя изчезна. За мен това беше тежко време, може би най-тежкото от онзи миг, когато за пръв път я видях на ъгъла, седнала на разговор с тайнствения си приятел. Вече мислех, че няма да я видя повече, че тя може би си беше отишла, отнасяйки загадката на появата си, на произхода си и на внезапното си безпричинно изчезване със себе си.
Когато измина десетият ден без нея, започнах малко по малко да се примирявам. В човешкия живот има много неща, които остават без отговор, може би тя беше едно от тях. После някой от студентите ми дойде внезапно при мен, сякаш изпратен от невидим пратеник, и ми обясни, че просякът умрял, замръзнал през една студена нощ на тротоара, на сутринта го намерили напълно заледен - като в хладилна камера.
Тогава си помислих, че повече няма да я видя, тя навярно беше изчезнала със смъртта на своя подопечен. И истински се отчаях – като дете, което е разбрало, че отвеяната надалече в морето топка няма никога да се върне обратно. Точно затова когато на другия ден я видях да седи на пейката и да ме гледа с ясни, усмихващи се очи, нещо в мен първо притъмня, после просветля до такава степен, че започна да гори мозъка ми, а когато се върнах обратно в своя свят, се видях да седя на пейката до нея – на мястото, на което доскоро беше седял нейният просяк. И се чух да говоря странни неща, сякаш някой друг говореше вътре в мен, а аз и тя го слушахме с внимание.
- Наблюдавам те – говорех й и тя ме гледаше с мълчаливо съпричастие – от времето, когато се появи за пръв път на тази пейка, а сякаш съм те наблюдавал от началото на времената. И все се питах какво правиш при онзи човек, какво те свързва с него, какво може да свърже птицата и червея?
- Гладът – отговаряше ми тя и аз потъвах в този глас като влачен от мъртво вълнение. – Едното е храна на другото, така е устроен светът.
- Може би този свят само – отговарях й с надежда да потвърди съмненията ми, но тя само ги разсейваше още повече:
- Не, всички светове, поне онези от тях, които познавам.
- Значи ли, че ти си изяла този просяк? – питах аз като глупаво момченце и тя ми отговаряше усмихнато:
- Да, аз изядох най-ценното у него, онова, което е цел на всяка птица като мен.
- Бъбрека ли? – питах със сладостна погнуса аз и тук тя се засмиваше от сърце. – Или може би черния дроб, нашата връзка с космичното?
- Не – отговаряше тя сърдечно и без много да се смее на глупостта ми. – Нещо много по-ценно, душата му. Аз я пренесох като капка от роса под езика си. Тя сега свети на закъснелите пътници, които кръстосват света по материци и проливи.
- Не вярвам! – противоречах й аз с упорството на дете. – Не вярвам, че една подобна душа може да свети на когото и да е. От този просяк струеше непрогледен мрак, сигурно корабите се разбиват в скалите при подобен фар.
- Така е понякога с външните неща, те само прикриват блясъка на вътрешните. Аз мога да те уверя, че това беше една много ясна и излъчваща светлина душа. На мен самата тя светеше по целия път, докато я отнасях все по-нависоко и надалече.
- Ще ти повярвам, защото нещо у мен иска да ти вярва – съгласявах се накрая омаломощено. – Но коя си ти, че толкова искам да ти вярвам?
- Аз съм онова, което в твоя свят се нарича ангел. Ние сме водачи на душите, техни наблюдатели, техни дегустатори. Нашите езици улавят точно кога една душа е узряла да бъде включена обратно в божественото, нашите крила я пренасят, нашите думи я напътстват по пътя й, нашите песни я примамват да остане там, а не да се спусне обратно в тежките земни пластове.
- Щом си ангел, значи имаш мощ, по-голяма от човешката. Защо не направи просяка богат, защо го остави да умре от студ и глад?
Тук тя само тъжно се усмихна и отговори след кратко мълчание:
- Не ние създадохме този свят такъв, какъвто е, а вие. Така разбирате свободната воля – един е свободен да живее, а друг да умира. На този свят му трябват знаци, не само добри, но и лоши знаци. Защото той се учи повече от негативните си примери, а се смее над духовните си водачи и ги убива или затваря между каменни стени. Този просяк беше един ярък знак, но отново мнозина го подминаха, без да го забележат. Само един го забеляза и се яви.
- Кой! – ревниво попитах аз и тя се засмя.
- Ти, човече, ти си онзи, който забеляза искрата и като пеперуда закръжи в близост до нея. И сега аз ще отворя вратата, която ти искаш да се отвори пред теб, и ти ще влезеш, а с теб - и другите готови да влязат.
Понечих да й извикам, че никъде не искам да влизам, че ми е добре тук, в този толкова несъвършен свят, че други неща бях забелязал и други намерения ме отведоха при нея. Но в този миг видях как очертанията й отново се размиват и сега това беше по-осезателно от всеки друг.
- Добре дошъл в светлината! – ми каза тя, докато самата започна да се превръща пред очите ми в светло кълбо и да изчезва от погледа ми.
Може би ще бъде много неточно, ако кажа, че това явление ми подейства като удар от електрически ток, но такова усещане ме завладя изведнъж. Аз се сгърчих целият, разтресох се, свих се на въпросителна, после се разтегнах като безкрайна възторжена удивителна. А след всичко това от очите ми бликнаха онези светли и пречупващи под причудливи ъгли отраженията на света сълзи. И, докато част от същността ми, затворена в земно и смъртно тяло, се удивляваше на този пречистващ колапс и се опитваше да го направи незабелязан за околните, един искрящ във всички цветове на дъгата силует се отдели от мен и прекрачи през прага на светлата врата – след нея, след онази, която водеше душите ни в първичния блясък на всичко съществуващо и правеше с това загадките на света още по-големи.

---

Zu den/Към: Kurzgeschichten/Разкази

Zur/Към: Bulgarischen Seite/Българската страница

Zur/Към: Anfangsseite/Началната страница