ЕРОС ЗАД ЗАВЕСАТА

Той се приближава и расте в огледалото. Върви си, казвам му, вече няма да описвам мъже. Какво ще описваш, жени ли? И без това казват, че си малко сбъркана, сега ще започнат да разправят, че си напълно. Все едно, отговарям, трябва да разруша схемата. Ще си измисля някаква теория и ще я следвам сляпо. Независимо дали е вярна, независимо...
Фанатичка! – смее се той и сяда на скалата. Сяда малко накриво – нали има операция от хемороиди. Не искам да мисля цинично за него, но мисля: Ерос зад всяка гънка на мозъка ми. Мразя се заради това – нима е необходимо непрекъснато да надничам зад завесата, нали зная какво ще видя там: вечните потни тела, мъжкия задник, сгънатия крак на жената, заобленото коляно, гръдта. И всичко това – в един влудяващ ритъм, от време на време смяна на позата – и пак същото. Не е интересно и все пак винаги е интересно...
Сутрин в трамвая хората изглеждат съвсем безполови. Но дори и тогава се опитвам да надникна зад завесата: какво са правили снощи, как са го правили... и отново релефа на телата, движението...
Оглеждам се още веднъж. Добре съм, хубава, макар и вече немлада. Но той е още по-стар, този мой брат. Понякога се опитвам да си представя как го върши. Не мога – с близките е най-трудно, върху тях лежи кръвното табу.
Дали се досеща за какво мисля? Навярно, защото клати глава и мърмори: Мъжете те погубиха тебе, мъжете! Станала си истеричка, така силно крещиш, когато...
Всеки със слабостите си, брат ми, виж теб алкохолът на какво те направи!
Ами! – казвам. – Това е защото спорим на висок глас. Ти все си мислиш, че непременно съм с гадже...
Брат ми е двадесет години по-голям от мен. Сега съм на тридесет и пет, но все още се чувствам дете край него. Дете, треперещо да чуе най-после онази похвала, която все не излиза от устата на възрастния. Нито една дума в продължение на толкова години! Ако имаше – щях да я запомня, нещо повече – щях да запомня датата, часа и минутата на произнасянето й. Но такава дума не съществува.
Когато бях малка, а той – вече мъж на години, непрекъснато се опитвах да привлека вниманието му. Скандализирах го по всякакви начини, дори веднъж се съблякох чисто гола и влязох в стаята му. Той ме погледна, но зад очилата му не проблесна нито искрица интерес. Покани ме да седна и продължи да чете. От време на време ме разпитваше как е преминал денят в детската градина, какво прави Иво и дали съм набила някого днес. Никакво внимание към тоалета ми!
Това беше моето първо поражение. Ревнах откровено, той затърси кърпа, после тихо каза:
- Еми, вече не си малка, а правиш големи глупости! Иди се облечи и ще поговорим!
Облякох се и хлипах през цялото време. Не исках да разговарям с него, как можех да му обясня, че желая да бъда прегръщана, целувана, утешавана, че имах нужда от телесен допир. Вечер чувствах първите повеи на срама и не можех да му кажа всичко това, но несподеленото страдание само засилваше моето усещане за изоставеност и самота.

2

Аз съм грешката на нашите родители. Професорът – баща ми – дори не ме е виждал – някакъв пиян шофьор го размазал на стената, след като откарал майка ми в родилното. Брат ми тогава бил студент и го извикали от университета направо в моргата. Показали му някаква кървава маса и той не повярвал, че това е татко. После размислил и решил да не казва на мама нищо – все се надявал на грешка. Погребал сам тялото, след два дни аз съм се родила, а на другия ден сутринта умряла и мама – била четиридесет и пет годишна и получила усложнения след раждането.
Целият в черно, с възпалени от тайния плач очи, брат ми се явил след седмица и ме взел от родилния дом.
- Радвайте се, че поне дъщеря ви остана жива! – казала му акушерката.
- Това е сестра ми! – той дори не погледнал непознатата си утешителка, поел ме непохватно в едната ръка, а в другата взел вързопа на мама.

З

Първото нещо, което помня от къщи, това са тежките кафяви мебели. Нищо в къщата не било променяно от години, брат ми също не направил никакви промени. Растях сама зад мрачните завеси, под тежките полюлеи, къщата беше голяма, на два етажа и имаше много простор за детските ми крака. Но светлината идваше съвсем оскъдна и затова изглеждах бледа и затворена.
Няколко стринки и лели се опитаха да се настанят в живота ни под предлог, че в къщата трябва женска ръка, но Герман твърдо отби атаките им и се зае да ме отглежда сам. Не мога да кажа, че беше идеален родител, но все пак ме обичаше нежно и болезнено. Никога не съм го питала защо не се ожени, беше хубав, рус и зеленоок, и навярно никоя жена не би се отказала от подобна партия. Но жени у дома не идваха, а и Герман не ходеше никъде.
Веднъж подслушах разговора на двама негови приятели. Тъкмо исках да вляза, когато чух през отворената врата:
- Тази малката ще го довърши! Заради нея се е отказал от всичко, просто не мога да го позная!
- Остави го, вманиачил се е на тема родителство и вече не мисли за нищо друго. Засипва пиленцето с играчки, трепери отгоре му. А то ще порасне и ще излитне при някой младок. Но тогава за Герман ще бъде късно.
Върнах се обратно и се затворих в стаята си. Бях петгодишна и нищо не разбирах, но чувствах, че диалогът им е обиден.
Тогава за първи път пожелах да умра, и ако знаех как да го направя – щях завинаги да се освободя от цялата болка и обида, които ми предстояха.

4

Не преставам да се питам защо ме доведе тук в края на сезона? Есента се случи топла и суха, в бунгалото може да се живее още месец-два, но ние почти не влизаме вътре. Денем се разхождаме поотделно из гората, край морето или между статуите.
Цялата местност по протежение на брега е осеяна с каменни колоси. Изправени или съборени в тревата, те ни напомнят за едно безвъзвратно отминало време. Горчиво ми е да си спомням за момичето, бродещо преди години между същите тези статуи – то беше младо и твърде малко приличаше на мен. Всеки миг е една затворена вселена – нито те пропуска в себе си, нито ти позволява да го напуснеш завинаги.
Тук преди години се провеждаше симпозиум по скулптура. Брадати мъже по бански костюми от ранни зори до мрак се бореха неравно с камъка и накрая той отстъпваше пред мрачната им упоритост, но крадеше от дните им, и докато образите се превръщаха в атрибути на вечността, мъжете остаряваха и също ставаха атрибути на вечността. Но за тях това не беше съвсем безопасно – всеки две години ги виждах да идват на нашия бряг и косите им ставаха все по-редки, а брадите им се прошарваха. Предишните упорити, железни мъже се стопяваха пред очите ми.
Победителите от минали години пристигаха вече само в качеството на жури, техните статуи задължително ги откупваха и извозваха в края на всеки симпозиум. Другите оставаха да чакат своя шанс и така в продължение на двадесет години гората се изпълни с каменни колоси, които надничаха между дърветата с невиждащите си, празни очи.
На най-слънчевото място, съборена в тревата и сякаш очакваща върху себе си топлия дъх на мъж, лежеше и онази, която трябваше да бъда аз. Скулпторът, започнал я през едно далечно лято, така и не я довърши. Когато дойдох тук за първи път, бях едва петнадесетгодишна. Предишното лято Герман стегна бунгалото и го направи годно за живеене. Радвах се, страшно се радвах, че ще бъда само с него през почивката – не понасях пионерските лагери, а организираното летуване с карти ме изнервяше и отегчаваше. На няколко пъти го молих да се заеме най-после с „онова проклето бунгало, за което само разправя". Накрая отстъпи пред молбите ми и замина за морето. Почти цялото лято стоя там, чувахме се за кратко по телефона и той уморено ми разказваше как върви работата.
Есента се върна брадясал, установи, че съм отслабнала и се зае да ме охранва – започнахме почти всеки ден да ходим на ресторант, а после се заседявахме и в сладкарницата.
Но аз продължих да слабея и той тревожно се вглеждаше в мен:
- Еми, какво има? Случило ли се е нещо, докато ме нямаше?
Мълчах, не можех да му кажа, че през това лято се влюбих за първи път и мисълта за далечния мъж от екрана тровеше ежечасно дните ми.
На следващата година завърших осми клас и за награда Герман ме заведе на морето, в нашето семейно бунгало. Забрани ми да чета книги, все още му се виждах слаба и уморена, все още се страхуваше за мен и не можеше да свикне с мисълта, че вече не трябва да се стряска, когато пресичам шумната улица пред училището или когато закъснявам след часовете.
Взех само една тетрадка, в която мечтаех да описвам своите усещания, любовта си към онзи безплътен образ – моя филмов фантом.
- Пишеш ли още в онази тетрадка?
- Защо се интересуваш! – вглеждам се в лицето му: какво иска да каже? Не прочитам отговор, в замяна на това виждам колко се е състарил през последните години. – Само се бъркаш в чуждите работи!
- Такъв ми е занаятът! – смее се.
Герман е журналист, един от най-добрите, а мисля – най-добрият от всички. Не защото ми е брат, той просто е незаменим. Няма друг човек, който така вярно да тълкува фактите и да прави толкова точни политически прогнози. А коментарите му са направо фантастични – президентите сякаш се надпреварват да правят онова, което Герман е предсказал в поредното си предаване.
Приятелите му го наричат „политическата Пития" и когато успяват да го опазят ден-два от алкохола, той става неузнаваем. В останалото време изобщо не ходи на работа и навярно го търпят само заради дарбата му и огромната сянка на баща ни. Непрекъснато си мисля, че ако не бяхме аз и алкохолът – той навярно щеше да бъде някъде много, много далече.
И все пак ми е неприятно, когато ми напомня за онази тетрадка – въпреки че е изминало време и шегата му е съвсем безобидна. Започнах я през онова лято, когато се влюбих във филмовия актьор и пожелах да го описвам до припадък. После лятото ме направи безумна – изведнъж повярвах в реалността на този човек, повярвах, че е възможно да го срещна тук, на този бряг и не се замислях нито за миг, че всъщност искам да срещна невъзможното – не живия човек, а онзи, чийто образ съществува в нереалното време на филмовата лента.
Нямаше начин зеленината и морето, светлината и далечните удари на длета да не ме подлудят. Чувствувах в тялото си могъщ прилив: от нищо непричинена, но страшна тревога ме заливаше отвсякъде. Ставах и с часове гледах луната и съседното бунгало, откроило се в сянката на нощното небе. С идването на нощта ме обхващаше чувство на самотност и изоставеност. Големият град ми липсваше, въпреки че местността бе гъсто заселена с бунгала и вилички. Повечето от хората летуваха тук почти всяка година и се познаваха. Само ние бяхме чужди, някои от по-старите съседи навярно си спомняха Герман и родителите ни, но за мен никой нищо не беше чувал.
Как ли изглеждахме двамата отстрани? Понякога се питах и това. Като млад баща и бързо пораснала дъщеря? Или като стар сладострастник, довел тук невръстната си любовница, за да й се порадва, далече от укорителните погледи на хората? Дали някой се досещаше за истината! Приличах на татко - висока и мургава, а Герман повече напомняше скандинавския образ на мама. Трудно можеше да се предположи, че съм му сестра, а и той нищо не обясняваше, на въпросите отговаряше едносрично и така без особени усилия постигнахме онази самота, която всъщност бе наша втора природа.
През онова лято Герман ме остави да полудея. Цели дни се скитах по брега само по бански костюм и слънцето ме промени неузнаваемо – сега приличах на малък къс смола със златисто сияние върху повърхността. Бродех по брега като древните богове, населявали тези земи, преди цивилизацията да ги изтласка в книгите. Опивах се от слънцето, от младостта си и зеленината, синевата беше безбрежна, въздухът – прозрачен и топъл, а белотата на къщичките в далечината напомняше за белите птици на невинността.
Мислех, че моята самота ще продължи вечно, че само мой ще бъде и стръмният бряг, и малкият плаж, закътан между скалите. Затова се изненадах неприятно, когато видях мъжа да се припича на моята скала като ленив, кафяв гущер.
Плувах в морето и тъкмо се канех да изляза на скалата, когато го видях и трепнах – той беше напълно гол. Мускулестото му тяло се открояваше върху светлия камък и смущаваше с откровената си природа.
Не зная дали дотогава бях виждала гол мъж, но във всеки случай не си спомням. Навярно поради това видяното ме потресе. Смути ме онова несходство на мъжкото тяло с плавните форми на жената, които дотогава смятах за единствено възможни. Гледах го като същество от друга планета и все не можех да си обясня, защо там, където по всички закони на красотата тялото и бедрата трябва да се прелеят в падина, нещо руши тази хармония и превръща в пух и прах законите.
Моето съзерцание не продължи дълго, изведнъж в мен се надигна силна погнуса и в същия миг презрях този несъвършен човек. Помислих си, че излишеството никога не води природата към съвършенство, след това тихо се отблъснах от укритието си и заплувах към острова.
Малко преди да го достигна и да се спася на тясното сухо място, с мен се случи нещо неочаквано – изведнъж силен водовъртеж подхвана тялото ми и го завъртя към дъното. От изненада просто си загубих ума. Водата ме включи в някакви свои сметки, за които нито бях предупредена, нито исках да участвам в тях.
След малко тя ме изхвърли на повърхността, успях да поема дъх и да извикам, после спиралата пак ме повлече към дъното. Когато отново се показах навън – мъжът не беше вече на скалата. През ужасения ми мозък за миг пробягна мисълта, че си е тръгнал и тогава загубих самообладание, започнах да крещя и заедно с това нагълтах вода.
Дойдох на себе си в непозната стая, постепенно осъзнах, че нито дрехите, в които съм облечена, са мои, нито познавам сновящите около мен хора.
- Събуди ли се, русалке? – попита ме някакъв мъж и аз познах в него човека, когото наблюдавах от тайното си укритие. - Отидох на лов за морски тайни и се върнах с русалка. Как се казваш, Нептунова дъще?
Казах му името си, но сили за разговор нямах и затворих очи. Мислите ми течаха мудно, смесваха преживяното с прочетеното. За момент се замислих дали не съм попаднала в ръцете на зелените човечета, преоблечени като хора. В лицата им имаше нещо необикновено, не съвсем земно. Бях узнала преждевременно тайната и сега трябваше да понеса наказанието.
Сякаш чул моите мисли, от вратата се обади старчески глас:
- Разгневила е древните и те са поискали да я сплашат...
Обърнах глава към посоката, откъдето идваше звукът. Наистина беше старец и ми носеше горещ чай.

6

- Все пак водиш ли я или вече им загуби числото?
Герман е упорит като магаре. Пита отново за онази тетрадка, на чиито първи страници бях описала своя първи любим – един френски актьор, по когото тайно въздишах. По-късно скъсах тези листи – нямаше никакви изгледи да го срещна, а всички останали мъже от страниците й до един бяха мои любовници. И тогава в началото остана онзи скулптор, направил ме жена през безумното лято, когато за малко не се разделих с живота. Беше мой спасител и смятах, че му дължа не само тялото си, а и всички останали мои дни. Но той се задоволи с по-малко – една вечер ме съблече на онзи бряг, върху същата онази скала, и после морето изми кръвта, а в мозъка ми се появи първата властна клетка на могъщия Ерос, който по-късно щеше изцяло да обсеби мислите ми.
- Отдавна й изписах листите.
Това е чистата истина, но той клати недоверчиво глава. Е, какво пък, нека не ми вярва! После започвам да се дразня и добавям:
- Вече съм на четвъртата, за твое сведение.
- Имам ти пълно доверие! – смее се, но онази необяснима тъга, която го владее, откакто го помня, отново засенчва лицето му. Е, какво, брат ми – мисля, – завиждаш ли, че мога да правя добре онова, което на теб ти е отказано!
- Завиждаш ли? – изплъзва се от устата ми въпросът, на който нямам право.
Той трепва, усещам, че съм го ранила право в петата.
- Ако бях някой друг – говори бавно, явно премисля всяка дума, – бих казал, че завиждам на мъжете, които са с теб. Но ти си Емилия, моята сестра...
Сега аз трепвам, той не знае, че ми е нанесъл удар, не може да знае, че ме ранява именно споменаването на нашето родство.
- Ти нищо не разбираш от жени! – опитвам се отново да го уязвя, но той се засмива неопределено:
- Аз разбирам от жени, Емилия! – сега към мен е обърнат профилът му и не мога да видя изражението на лицето му. – Аз разбирам от жени!
Изненадата навярно прозира дори зад нервното ми ставане и разхождане по тревата. Не зная на какво повече да се учудвам – на доброто му мнение за мен или на твърдението му, че разбира от жени. Във всеки случай и двете само доказват неговия двойствен живот.
Гледам го ядосано и мълча. Е, мога да кажа: „А, така ли!" или поне „Глупости!", но това само ще подчертае объркването ми.
- Вън ли ще спим? – сменя темата Герман.
Започвам да приготвям леглата.
- Емилия – чувам гласа му в миг, когато вече мисля, че спи. – Помниш ли онова лято и твоето давене?...
Отговарям с неохота и съвсем вяло:
- Защо ти е това, Германе?
- Ти тогава обеща да ми разкажеш нещо...
- Какво да ти разкажа?
Всъщност добре си спомням какво трябва да му разкажа, но от години се опитвам да не мисля за това.
- Забравила съм вече...
- Подобни неща не се забравят! – долавям укор в гласа му.
Прав си, брат ми, не се забравят. Тогава се върнах впечатлена много повече от онази приказка, отколкото от срещата със смъртта. Но нима съм виновна, че онова не приличаше на залъгалка за подрастващи момиченца, беше съвсем откачено и сериозно. И аз инстинктивно се боя да ти разкажа тази глупост – в началото мислех, че само срамът ме спира, нали тогава лежах съвсем безпомощна сред глутницата мъже и те навярно бяха опознали добре тялото ми, докато са ме събличали и изстисквали от водата. А когато дойдох в съзнание, един от тях измисли онзи полуфантастичен, полуеротичен разказ. Години се мъчих да го забравя, но чувствах, че всяко лято, когато идваме тук, ти се сещаш за моето обещание и въпросът напира на езика ти. Накрая намразих и морето, и това бунгало, и целия свят, който измисля тъпи разкази...

7

Някога на тази скала дошъл Многоокия – странен човек, наречен така, защото, освен двете очи на лицето си, имал още стотици по цялото си тяло. Това се случило отдавна, много преди да се роди човечеството.
Той наследил една раса, която трябвало да умре, защото времето й се свършило. Били малко на брой, но населявали цялата планета и се славели със своето могъщество.
Преди да умрат, те измислили начин да запазят съзнанието си в един от тях. Създали го от последната жена, която трябвало да умре, за да роди Сина на всички останали. Но тъй като нищо в природата не може да съществува без своя антипод – древните разбрали, че в утробата на последната майка се заченали едновременно два плода. Те попитали през тънката преграда на майчиния корем кой е другият и разбрали, че появата на Сина е невъзможна без появата на Дъщерята, и че всеки опит да я унищожат, ще завърши с неговата смърт.
На това място Скулпторът го прекъсна:
- Морски, не мъти главата на момичето, защото е достатъчно размътена от преживяното.
Аз ядосано протестирах и старецът го изгледа победоносно.
Сина се родил такъв, какъвто им бил нужен. Имал мозък, съставен от отпечатъците на техните мозъци, и очи – според броя на неговите създатели. Сестра му в замяна на това била сляпа и – за голям ужас на своите създатели – съвсем празна отвътре. Празна в буквалния смисъл на думата -- имала само скелет и мускули, а на мястото на очите зеели два процепа – като онези, които скулпторите правят в очите на своите статуи — и тази празнина се свързвала с вътрешната – отново също като при статуите на тези безделници, скулпторите.
На това място компанията шумно протестира, настъпи оживление и сега вече можех да се огледам и да разпитам къде се намирам. Бях в едно от бунгалата на българите – участници в Симпозиума. Червенина заля бузите ми при мисълта, че моят спасител ме е забелязал още като съм се крила зад скалата, иначе беше невъзможно така бързо да разбере, че се давя. Навярно ме е видял още при идването ми и след това ме е следил с поглед, докато съм потънала във водовъртежа.
Почувствах се съвсем гола и нищожна, очите ми се насълзиха от самообвинението, но никой не усети смущението ми – в бунгалото беше полутъмно, а хората заети със себе си. Само онзи дявол, старецът, ме наблюдаваше зад присвитите си клепачи и от това ми стана още по-болно и тъпо.
Било странно как бебето се движи. Това попречило на древните да го унищожат – спряла ги неговата красота и странната му способност да живее без органи и сетива. Те били стара, хуманна раса, не можели да унищожат човешко същество, независимо дали то приличало на тях или било съвсем различно.
Отнесли детето на противоположната точка на планетата – с по-голямо разстояние не разполагали, тъй като времето им се свършило. След това легнали в общата гробница и заспали своя сън. Горе останал техният Син, виждащ с очите им, мислещ с мислите им и те продължавали чрез него живота под пръстта. И били спокойни, защото вярвали, че светът е вечен, че ще се роди нова човешка раса и Сина ще бъде техният пратеник до следващите хора, че ще предаде знанията им и така те ще откупят правото си един ден да се върнат в живота.
Сина – надежда и упование на подземните – бродел денонощно по земята и растял, научавал нейните истини, радвал се на приливите и отливите, докосвал с пръсти цветята и чрез него всички спящи правели същото.
Но един ден той почувствал странна жажда, която нито можел да назове, нито познавал. Подземните се разтревожили – те много добре познавали тази жажда. Единствената им надежда останала в разстоянието, отделящо Брата от Сестрата. Те чувствували, че ако двамата се срещнат, това ще бъде край не само за тях, но и за всички останали, които лежали под тревата и очаквали живот отвъд живота и щастие отвъд смъртта. Но не успели докрай да предвидят всичко – не предвидили, че ако жената не тръгне към мъжа, той непременно един ден се втурва към нея и тогава преградите пред него са като детски залъгалки.
Сина преодолял всички прегради и дошъл на тази скала, където живеела Жената-утроба, дошъл въпреки тревожния шепот на своите родители, които се опитвали да го спасят.
Сестрата е вечният антипод на Брата и в стремежа им един към друг е скрита гибелта на мъжа. Дори когато се опитва да го спаси от себе си, тя се стреми към неговото унищожение. Целта винаги си остава една – притъпяване на сетивата му до пълното им закърняване и смърт, обсебване на духа му чрез насладата и плътта.
- Това не е вярно! – избухнах аз и старецът ме загледа изненадано. – Аз обичам Герман и не искам неговата смърт!
Старецът заклати глава:
- Все едно какво искаш, все едно е! Твоята природа е по-силна от твоите желания...
В този миг почувствах, че го намразвам завинаги. Но много по-късно си дадох сметка, че омразата ми се роди от истината. Нима не унищожавах ежедневно Герман и неговото бъдеще на блестящ ум? Защо той предпочете мен пред онова бъдеще, защо мъжът винаги предпочита жената пред духа или ако предпочете духа – то е отново, за да спечели с него жената?
Този стар дявол каза истината и така тласна живота ми в ужасни и безплодни бездни. През останалите години на своя живот аз непрекъснато се лутах между надеждата и отчаянието, между лудостта и желанието да докажа, че истината е лъжа. Станах плячка на стотици мъже, но това не помогна на Герман, а не спаси и тях – кой знае дали за повечето не изпълнявах ролята на Сестрата и Унищожението?
Един ден Многоокия срещнал жената и поискал да проникне в тайната й. Ще загубиш очите си! – прошепнали му древните под пръстта. И нека ги загубя! – отговорил той. Ти ще страдаш! – прошепнали отново те. Аз и сега срадам! – казал горчиво Сина. Ние ще ослепеем и ще умрем с теб! – изстенали подземните. С моята смърт всичко губи значение! – отсякъл той и се спуснал към жената.
За всяко проникване в нея Сина заплащал с едно око – едно съзнание угасвало под земята и стенание разтърсвало сушата. Това познание му причинявало болка – всеки ден вълните избивали от тялото му поредното око – данъкът за изпитаната през нощта наслада. И веднъж Сина не издържал на болката, хвърлил се в морето и то го погълнало. И прогледнало вместо него – древните отново имали очи и съзнание, но тяхната природа станала нечовешка, станала стихийна и унищожителна, Когато Сина издъхнал, древните застенали така силно, че разтърсили брега и той се надигнал срещу жената. Камъните я засипали и пръстта я погълнала завинаги в себе си. Но в този миг долетяла огромна птица, спуснала се стръмно към морето и загребала с крилете си водата. А под тях прогледнали две жадни сини зеници – Сина продължавал да търси Дъщерята и чрез него древните отново трябвало да виждат своята унищожителка, която лежала затрупана дълбоко под земята, но не толкова дълбоко, че един влюбен поглед да не проникне до нея.
Така се родил стремежът на морето към брега и границата между тях станала съвсем тънка – сушата винаги е заплашена от желанието на Брата да се слее със своята Сестра чрез Унищожението. Това е вечното проникване на началото в края, на живота в смъртта и кой може да каже къде свършва едното и започва другото? Природата упорито не иска да ни даде даром тайните си, древните не ни обичат и никога няма доброволно да предадат знанията си на хората – нали със своите кораби и дела те помагат на Брата да вижда Сестрата. Затова човекът е наказан да открие всички истини от самото им начало, и то – в борба със стихиите, а не с тяхна помощ. Всеки ден ние изкупваме вината на Сина и всяка човешка вълна е една човешка беда. Ти навярно си разгневила древните и те са поискали да си отмъстят. И отново те е спасил твоят Брат, но той самият няма да бъде спасен...

8

- Малка мръсница! – изсъска тогава моят първи мъж. – Аз те мислех за съвсем невинна, а ти си владеела нещата до съвършенство!
Смутих се, не разбрах в какво съм се провинила – нали той беше пожелал да бъде с мен всякак и аз нищо не смеех да му откажа.
Сълзи по-солени от водата край нас ме заляха и удавиха. Той лицемерно се зае да ме утешава – не искал всъщност да ме обиди, забравил бил, че съм малко момиче и думите просто се изплъзнали от устата му.
На другия ден – може би от любов, може би от чувство за вина – той захвърли работата си по „балканската жена" и се зае да извади от камъка мен. Но времето не му достигна, и вместо да ме освободи от прегръдката на мрамора и да ме нарече „Невинност", той ме зазида завинаги в него. Може би си останах в камъка, защото вече не бях невинна и древните не можеха да позволят чрез ръката на твореца да се изрече една неистина.
Повече не го видях и дълго страдах по лицето и устните му. На другото лято той се ожени за някаква скандинавка и замина при нея, после следите му се загубиха по другите континенти. На симпозиумите повече не се появи и аз години го търсих по този бряг, по всички световни брегове, припознавах го стотици пъти в непознати мъже заради една позната негова черта. Но те нито можеха да обичат, нито приличаха на него, пък и как можеха да приличат, когато в купа години аз самата бях загубила истинските му черти, бях ги променяла и променяла хиляди пъти?
Как понасяше всичко това Герман? Навярно страдаше, защото от онази есен се отдели на горния етаж и започна да се среща с мен само по училищни въпроси. Виждах неговото страдание, но не го съжалявах, нещо повече – опивах се от победата си, исках той да страда. Така му се падаше, нима и аз не страдах заради него!
Оттогава в живота ми нахлу съдбовният Ерос, който движеше съзнанието ми и ме принуждаваше във всичко, което върша, да виждам само мъжа, само насладата, получена в награда за извършеното. Това стана моят двигател, а с подобен двигател не може да се отиде далече.
Герман навярно се разочарова от моето развитие. Не се зарадва, когато завърших гимназията и университета с отличие – може би разбираше, че при моя начин на живот това е върхът на възможностите ми. Опитваше ли се да разчиства глутницата мъже, които прииждаха на талази в семейната ни къща? В началото сигурно се е опитвал, но после разбра безнадеждността на тази борба и се предаде. Може би все още търсеше тайно тетрадката, за да разбере какво става с мен, но аз упорито криех всичко, което се отнася до тази страна на живота ми – не исках да разбере в каква кал съм затънала. Той единствен не трябваше да знае моята нищета – въпреки че сигурно се досещаше за нея.
Аз носех в себе си огромна пустота, аз бях Сестрата!
Бедният Герман, той се превърна в гост на къщата, в неин таен обитател и невидим домашен дух. Ходеше като сянка из стаите и внимаваше пътищата му да не се пресекат с моите, с пътищата на мъжете, които обитаваха заедно с мен първия етаж.
В тази домашна джунгла ние се движехме като самотни зверове по своите тайни пътеки, пазехме сенките ни да не се пресекат със сянката на някой себеподобен, за да не започне отново онова изяждане, на което е обречена всяка подобна среща.
Тогава започна навярно и неговият алкохолен делириум, започна съвсем тихо и сигурно ще завърши също така тихо някоя сутрин, когато ще го намерят свит на две върху килима пред леглото. Не зная защо, но винаги го виждам мъртъв точно така – свит на две като затворен куфар и запечатал в себе си тайната на своето съществуване.

9

От няколко дни се питам защо толкова настояваше да дойдем тук – през последните години винаги почивахме отделно и избягвахме да идваме на този бряг. Сега, в края на сезона, на пустия плаж почти не се мяркат хора, няма с кого да се размени дума, а и ние не разговаряме – владее ни някаква непонятна леност, примесена със страх. Истината е споделена и не можем да мълчим за нея – затова предпочитаме да не се срещаме изобщо.
През деня бродя между статуите – за двадесет години те се превърнаха в ужасяваща каменна гора със стотици лица, ръце и очи. И между тях, там някъде на откритото – лежи в калта и моята. Една буря я събори и тя остана там: гола фигура с моето лице, и така – полувдълбана в камъка – напомня жена, очакваща върху себе си топлата плът на мъжа.
Отвратително откровена, тя е отметнала изцяло завесата и показва на целия свят какво се крие зад нея. От години имаме една обща тайна: и двете не можем да понасяме мъжете и се стремим да скрием това в демонстрациите на любовна свобода и страст.
Все пак не искам да живея тук, не искам да бъда част от този пейзаж, който отрича бъдещето! Това ли недоверие събуди в нас странната носталгия по отминалото – единствената реалност, с която разполагаме все още? Сега мълчаливо се разминаваме из бунгалото и пътищата ни само привидно се пресичат – един от нас, все едно кой, вече е слязъл в подземните владения и само сянката му от време на време напомня, че е имало такъв човек на земята.
- Кого ще описваш, жени ли? – пита ме той и се смее.
Поглеждам го изненадано – това са първите му думи от два дни.
- И без това разправят, че си малко сбъркана, сега...
Това е част от играта ни на присъствие, малък монолог, който само привидно се пресича с монолога на другия. Така е, брат ми, и двамата сме малко сбъркани. Само не мога да разбера защо не се оставиш изцяло на тази леност, каква дейност развиваш още, къде се губиш по цели часове нощем и те няма никакъв, а на сутринта тайно переш дрехите си. Най-после жена ли, брат ми, най-после жена ли?
- Ами – казвам, – това е, защото спорим на висок глас... Защото спорим...

10

Герман излезе преди десетина минути. Усетих го, въпреки че се прокрадна на пръсти и се движеше безшумно като рис, а обувките си носеше в ръка. Чух го, като спря пред вратата, за да ги обуе и след това несигурните му крачки се изгубиха в тъмнината.
Ако беше излязъл с колата, щях да зная, че отива някъде на светлина и не бих се тревожила. Но той потъна в мрака, а това будеше подозрение.
Измъкнах се и тръгнах по посока на стъпките му. Не се надявах да го настигна, но не можех да остана повече и в леглото си. Той нямаше право да излиза така, да се спира пред леглото и да ме гледа продължително – не зная дали ме видя, но аз добре видях отразената в очите му светлина – и после да тръгва по своите пътища толкова независим и сам. Все пак е единственото сигурно нещо в живота ми.
Колкото повече навлизах в гората, толкова се увеличаваше и страхът ми. Но заедно с това растеше и желанието да продължа своя път на нощно същество. Ако стана едно от тях – ще измоля за Герман такъв живот, в който няма да се родя и той няма да ме вземе в онзи ден от родилния дом.
Нещо властно ме теглеше навътре, все по-навътре, до мига, когато разбрах, че повече не мога да се върна обратно.

11

Една нощ Сестрата тръгнала към своя Брат. Тръгнала не заради жаждата на плътта, която отдавна била угасила в себе си, а защото на всяка цена искала да узнае тайната й.
„Спри! – й прошепнали тревожно древните. – Ти ще страдаш..."
„Аз трябва да узная тайната на тази непобедима жажда – отговорила им тя. – Искам да разбера дали тя е основата на всичко съществуващо или е само успореден свят, в който силните присъстват по собствено желание, а слабите цял живот остават под властта му."
„Ти няма никога да разбереш това, а когато го разбереш – няма вече да можеш да се ползваш от него! – отговорили древните. – И ще страдаш!"
„Аз и сега страдам!" – казала Сестрата и затворила кръга.
И тогава – сякаш едновременно изплакано, прошепнато и изсъскано – тя чула своето име и се запътила към звука.
- Емилия... Емилия... Е-ми-ли-я...
В гласа се обаждала онази жажда, която Сестрата добре познавала и която искала да унищожи.
Светкавица прерязала небето и близката статуя рухнала. Жената погледнала към небето – то било все така ясно и безоблачно. И се досетила – древните я предупреждавали.
Вече не гледала къде върви, разбрала, че трябва да бърза и се оставила да я води само шепотът.
- Емилия... Е-ми-ли-я... Е-ми-ли-я... Нова статуя рухнала и почти засипала краката й. Този път ударът бил съвсем близък и тя разбрала, че след третия вече няма да може да продължи. С усилия измъкнала разкървавените си крака и продължила бавно да върви след шепота.
Сестрата вече искала да се върне, но тайната властно я привличала и тя не можела да направи обратната крачка. Така, разколебана и уплашена, жената излязла на поляната, тогава настъпила тишина и луната осветила телата на мъжа и статуята. Сестрата не разбрала в първия миг коя от тях е жива и коя – направена от камък, сенките се движели, светлината размествала пластовете на нощта и целият пейзаж ту замръзвал неподвижен, ту се изпълвал с живот, светлина и шепот.
- Емилия, освободи ме... Емилия...
В началото телата й заприличали на съборени в тревата фигури на мъж и жена, замрели в любовна ласка, после луната се преместила и статуята сякаш се изправила на крака, а тялото на мъжа се свлякло под нея и ръцете му молитвено обвили камъка.
„Каква свобода иска той?" – попитала Сестрата. – Тялото му ли е оковано, или душата?"
„Душата! – зашепнали древните. – Дай свобода на душата му!"
„Добре!" – казала Сестрата, въпреки че осъзнавала колко неизпълнима е тази молба.
После тръгнала към пясъчния бряг и се спряла едва пред синята преграда на морето. За нея тя вече не била преграда, а само отговор на тайната.
„Моят Брат – казала тя на морето – е пренебрегнал близостта ни и се е оставил да бъде само мъж... да страда като мъж и да загине от това страдание. Ти имаш едно място, от което никой не може да си отиде сам, отвори вратата и ме пропусни!"
„Нима тялото не е само инструмент, на който може да свири всеки? — уговарящо зашепнали вълните. – Нима очите са нужни на този, който сам се отказва от тях?"
„Пропусни ме! – помолила отново Сестрата и направила първата крачка. – Ако той има поне малко късмет..."
„Нима съзнанието трябва да бъде будно, ако непрекъснато иска да спи, нима..."
„Искам да кажа – всяка дума на Сестрата се превърнала в движение, - че ако той има поне малко късмет... навярно ще бъде свободен в мига... преди... да ме последва... ТАМ..."

---

Zu den/Към: Novelen/Новели

Zur/Към: Bulgarischen Seite/Българската страница

Zur/Към: Anfangsseite/Началната страница