ЛУЦИФЕР

Кой може да знае повече за думите
от мене – съществото, което ги създаде
и върху езика на онзи бог юдейски ги постави.
Но има думи, за които никой нищичко не знае, 
те нямат смисъл и не можеш 
да ги намериш в никоя енциклопедия 
или в справочник за езици –  
те сякаш не съществуват,
а удрят като гръмотевици, 
като светкавици проблясват...
и тук ще спра, защото те не могат
да се опишат с думи.

Ала когато бездните на мрака се отварят,
познатото не ни спасява 
от шемета, от чувството за падане, 
за преобръщане.

Така съм падал
от люлки, самолети, от ръба на пропасти, 
от диаметри на кръга, от обиколки на планети,
от птичи поглед, 
от върхове на катедрали,
от височини на пирамиди,
от тайни геометрии,
от равнобедрени триъгълници,
от отвеси,
но нищо не напомняше за него – 
не бе възможно 
да оприличиш Голямото Пропадане.

Аз знам, че тайните нахлуват 
през вратите на екстази, заклинания, 
молитви, знаци, медитации –  
и аз съм ги отварял някога една след друга –  
бе празна стаята след тях,    
но имах свободата
да я запълвам със каквото пожелая.

Ала светът отвъд – 
той беше толкова препълнен,
той пееше, звънеше и гърмеше,
той се развиваше божествен 
по всички диаметри на Творението.

Да мога да се сместя там – си казвах –  
в онова безплътно Всичко,
огъня на знанието да открадна
и да го дам отново
на братята си в овчи кожи ...

Но който дава огън на животното,
дава тласък на ръката му,
не на вътрешните сетива,
и той развива човешкото у него,
не божественото.
Даже птица после дроба му да кълве, 
посято вече е семето на злото,
на безразличната наука, която не дели
омраза от любов и светлина от мрак...

Проврях глава и крадешком погледнах
към тайнствената си родина – светлината.

О, малко да премине този шемет,
това изтръпване, това безчувствие на сетивата, 
когато пак привиквам да те гледам,
свят на хладни огньове и оксиженно синьо!
Ето, произнасям тайното ти име 
и процепът небесен се отваря,
тревата ти от блясък ме посреща,
дървото на познанието се втренчва припознаващо –    
по клоните висят кристални ябълки   
и ангели във овчи кожи ме приветстват.

Ти си, ти си моята изгубена Аркадия! 

Смъквам древната си змийска кожа
и хлътвам в забранената градина, 
която някога напуснах заради плод изгнил,
за да я открия пак едва след залеза на боговете.