МУЗЕИ

Такава чест – на теб се падна само –
да умреш и се превърнеш във музеен експонат.
До вчера – дали си плувала, летяла или дебнела врабчетата – 
ти бе обикновено същество, създаващо многообразие. 
И ние с теб не подозирахме взаимното си съществуване. 
Аз – човекът, който вечер се включваше към своя телевизор, 
и ти – дали бе птицата, донесла самота с височината си, 
дали бе котка – ласкава пътека, 
събираща бетона с тухлите във дом, 
но твоята обикновеност те превърна във представител. 
Стоим сега под покрива, където 
от мене биха взели скелета, от тебе – перушината. 
А мислеше, че те обичаме, когато тичаш или пееш, 
а мислех си, че съм полезна единствено заради разума. 
Ала под този покрив всички са с очи на познавачи, 
и всичко вече е известно в този дом на преоценки. 
Остава ли ни нещо друго, освен да се обичаме, 
когато времето от нас съблича постепенно всичко? 
Остава ли ни нещо друго, освен развалините 
на градовете, със тела отдавна разделени?
Аз съм някъде по пътя между два приспани града, 
още дишам, но се чудя докога ще продължава, 
а теб дъхът ти те напусна в онази пареща минута,
когато сладък бе животът, а той за теб бе вечно сладък.
Но щом сега сме приютени от студените музеи,
сред студеното пространство, което, ако ни докосне,
ще ни запази вкаменени за любопитните планети – 
остава ли ни нещо друго, освен да се обичаме,
отиващи си или идващи – освен да се обичаме?