НА БАЩА МИ

Не те познавам!
Живял си някъде в покрайнините на сърцето ми
и винаги съм те отъждествявала
с дрехите, в които ме обличаше,
с храната, от която съществувах.
Ти беше моят камък за защита
и камък, който можех да захвърля,
когато натежаваше в ръцете ми.
Не съм запомнила кога си тръгнал
и не знам дали ще те догоня,
а много нещо има да те питам.
Късно ли е вече?
От пет години разговарям с тебе,
но огледалото остава празно
и страшно разговаря с мен кръвта ми.
И тежки думи с нея сме си казали,
и с отровно биле се поихме.
Вече чувствам – иска да си иде,
ала здраво аз съм я залостила.
Не почуквай на вратите, татко!
Сигурно е вече много късно.
Сто змии са плюли във кръвта ми
и удавих слънцето във нея.
Не почуквай – аз добре те виждам! 
Нищо, че се смее огледалото.  
Аз съм се огледала във себе си. 
Там те виждам. Там те виждам, татко!