ПАРАДОКСЪТ НА БЛИЗНАЦИТЕ



"Отново онова усещане за катапултиране. Отделям се от кораба майка и оставам сама в пространството. Пътувам и знам, че скоростта, с която се движа, е прекалено голяма, за да има за цел някое космическо тяло. Пътят ми е строго определен и не от волята ми зависят отклоненията по него. Не от волята ми - трябва да свикна постепенно с това..."

Аз съм жена. Не много млада и не много хубава. Всъщност съвсем обикновена жена - една от хилядите, които всеки ден се движат по улиците на големите градове. Но тук свършва моята обикновеност. Защото всичко останало, което съставлява миналото ми, е твърде шокиращо.
Случаят ми е интересен от всяка гледна точка. Работата е там, че природата ме е била запланувала в два екземпляра - да не би случайно нещо в мен да се повреди и светът да се лиши от едно чудовище. Но се намесил дяволът, объркал нещо в деленето на яйцеклетката и в резултат на това съм се появила аз ... Тоест НИЕ!

Въпреки че бил известен какво може да очаква, лекарят, който ме извадил от разрязания майчин корем, едва не загубил съзнание. Най-близката сестра усетила, че става нещо нередно и понечила да избърше челото му, в следващия миг погледът й попаднал върху помръдващото парче месо... и тогава тя надала такъв силен вик, че лекарят се стреснал и дошъл на себе си. За съжаление, нервите на младичката сестра не издържали и тя припаднала, та се наложило да се занимават и с нея.

Така още от първия ден на своето съществуване съм предизвикала бурни чувства в сърцето на не един човек. Лекарят побързал да зашие надве-натри корема на майка ми и се втурнал да се занимава със сладичкото бебенце, което в този миг една от лекарките държала в ръце и имала такъв вид, сякаш държи бомба със запален фитил или поне малко динозавърче. Тя също се канела да припадне, но по някакво чудо се задържала на крака.

Обаче когато лекарят с неохота ме поел от ръцете й, побягнала към тоалетната и дълго не спряла да повръща. След още няколко минути в операционната нахълтал цял поток подготвени за случая умни глави, които оживено се разахкали и разохкали. Моят лекар ги прекъснал с нещо като надгробно слово:

- Колеги - казал той, правейки малка пауза след всяка дума, - несъмнено... в този миг... присъстваме... ъ-ъ-ъ, на едно много важно... ъ-ъ-ъ... събитие... което се случва... веднъж на ъ-ъ-ъ... много години... Мен ако питате - замлъкнал за миг, колкото да си събере ума, и продължил по-уверено - по-добре е да не се случва ... но природата...

Като завършил не особено издържаното си в стилно отношение изказване, той посочил към мен... въщност - към НАС ... и вече е време да дам едно кратко описание на моята външност в онзи първи ден от живота ми. Бебенцето, което съм била, имало две хубави крачета. Било от женски пол. Нагоре телцето му преминавало в по-разширен от нормалното гръден кош с две пълнички и добре оформени ръчички, а по-нагоре - и това било причината за целия смут в операционната - по-нагоре малкото вратле завършвало с две глави. Едната стояла нормално, а другата била прилепнала отстрани. И тези глави мигали към лекарите, сякаш искали чрез особен морз да им предадат посланието на своя творец с мирис на сяра и преизподня.

Разбира се, веднага бил свикан съвет от най-добрите учени на страната. След многото подобни случаи със смъртен изход, медицината най-после набрала достатъчно смелост да опита силите си върху проблем като моя. Но моралната страна изглеждала ужасна.

- Коя глава да оставим? - питали се лекарите и никак не можели да намерят еднозначен отговор - нали не ставало дума нито за ръка, нито за крак, нито дори за гръбначен стълб, все помощници на онази част от нашето тяло, призвана да носи мислите и същностите ни. Едната глава трябвало да умре, едната била излишна, но коя точно, това никой не знаел.

- Какво ще стане, ако сгрешим - питали се лекарите - и убием по-добрата, по-умната глава, а оставим онази - с лошите качества?

- Глупости! - отговаряли им техните опоненти. - Нали все пак става дума за еднояйчни близнаци, които са се слели вследствие на неправилно развитие. А както е известно, близнаците имат сходни умствени и емоционални възможности. Така че опасност от голяма грешка няма.

- Да - отговаряли другите, - но близнаците все пак не са клонинги, за да носят съвсем еднаква генетична информация. Въпреки външните прилики, те имат помежду си големи психологически различия...

Въпросът наистина бил сложен, а освен това изисквал от тях и бързо решаване - затова колегите на моя първи лекар постъпили по-добре от Буридановото магаре, но не много по-добре. Те избрали онази глава, която стояла по-естествено върху раменете на нашето общо тяло, и която щяла да им създаде по-малко проблеми при операцията.

Разбира се, в крайна сметка проблемите никак не били малко, но можело да се каже, че резултатът наистина се оказал забележителен и онзи екип от умници успял най-после да постигне старата и будеща възхищение мечта на човечеството: от две отделни неща да направи едно. С тази мечта са свързани и много поговорки, чийто смисъл опира до това да нарежеш топ плат и да ушиеш от него шапка на котака или така да сглобиш дадена машина, че да ти останат части за още една. Но всички тези безобидни на пръв поглед закачки доказват само неспособността на човека да надмине природата, дори ако тя му дава известна преднина.

Когато пораснах, ме заведоха в Музея на медицината и ми показаха главата на моята сестра. Малка като топката, която ми подариха за моя трети рожден ден, тя стоеше, поставена на специална стойка в голяма стъкленица с разтвор, обградена от компанията на още десетина изчадия на сатаната - уроди, затворени в буркани и замрели в гротескните пози на смъртта...

Да си призная, дотогава животът ми не беше много успешен. В училище общо взето не ми се удаваше нищо, по повечето предмети едва кретах и ми пишеха тройките повече заради известността ми на медицинско чудо, отколкото заради някакви действително показани знания. Може би тези ниски резултати станаха причина и за смъртта на моя първи лекар. Той се хвърлил от осемнадесетия етаж, като преди това оставил някакво объркано писмо за човешката отговорност и... магаретата. Смисълът на последното ми се изясни години по-късно. Тогава само посветените в тайната разбрали за какво намеква той - нали като лекар за него била непосилна мисълта, че са направили тъкмо избора, който не е трябвало да правят. И пред тази дилема той навярно е решил проблемите си по най-мъчителния, но и най-сигурен начин.

Да знаех, че моето съществуване ще причини смъртта на този обичан от мен човек, може би щях да напрегна, всичките си сили и да направя невъзможното. Ако резултатите от мозъчната ми дейност бяха малко по-добри, той-щеше да се позалъгва още няколко години и да дочака моя внезапен разцвет. Но както и да е, всъщност тази загуба не ме потресе чак толкова много, защото тогава бях само десетгодишна и мислех, че смъртта е нещо като малка разходка из пълни с приключения земи, от които един ден се завръщаш и разказваш, разказваш, разказваш...

Думата "никога" не ми правеше впечатление - както навярно не прави впечатление и на всички други малки същества, родени наскоро на белия свят. Та какво значи "никога" за едно дете? Пред него животът се е прострял като необятна, огряна, от светлина поляна, а смъртта изобщо не съществува, смъртта е някъде там, отвъд хоризонта, и още толкова прилича на майка му, която вечер го вика от далечината, за да го приспи за поредната нощ. Но нали то знае, че след тъмното отново ще дойде светлината, че отново ще има безкраен ден върху огряната от слънцето поляна - и детето неохотно върви към този ръб на забравата, но върви именно защото няма опит за края и още не усеща този край.

После опитът ще дойде с годините, които постепенно ще събличат плътта от неговата майка и все повече ще я уподобяват на скелета с косата - и в един миг то ще поиска да спре, но другите живи вече ще го побутват по гърба и няма да му оставят нито миг покой...

Правото ми на спасен по чудо човек за съжаление не ми даваше никакви други права в живота. Там трябваше да се лутам сама и безпомощна, защото родителите ми много не се интересуваха от мен или интересът им по-скоро се свеждаше само до моите биологични нужди и техните външни проявления - да не съм гладна, да нямам температура, да не плача безпричинно - защото те оправдаваха плача, причинен от самите тях в опита им да ме поставят в един определен и стягащ ме отвсякъде калъп. Но моята ужасна пихтиеобразност ги правеше съвсем безпомощни.

"Змия да бях родила, тебе да не бях!" - крещеше майка ми и това навярно съвпадаше с мечтата й по едно ужасно, но все пак нормално същество.

За Другата никога не говореха, може би така и нищо нямаше да науча за нея, ако към петнадесетата си година бавно и мъчително не бях започнала да осъзнавам, че непрекъснатите прегледи и постоянният лекарски надзор са нещо, което съществува единствено в моя живот, но в никакъв случай и в живота на връстниците ми. Питах се защо е така, вярно, бях чувала, че имам някакво заболяване, но младото ми тяло с всички сили опровергаваше това твърдение. А и обстоятелството, че без много да се замислят, веднъж изпращаха болестта ми в сърцето, втори път - в дробовете, а трети и четвърти път я смъкваха непредпазливо чак в бъбреците, говореше, че не се отнасят сериозно към тази идея и само ме залъгват с отговорите си.

Заех се сама да открия истината и първото нещо, което заразпитвах в себе си, беше белегът на шията ми. Този белег бе вратата, през която се опитах да проникна в тайната - защото усещах, че именно оттам са отстранили нещо важно и съществено за мен; мислех за липсата му ежедневно и това ме подлудяваше, караше ме да се чувствам един немного умен кретен и нищо повече. И усещането за самота - то ме завладяваше внезапно и ме взривяваше отвътре, то ме настигаше, както си говоря с някого - като епилептичен припадък, то ме спъваше по пътя към училище или прогонваше съня ми, когато мъчително го виках всяка нощ. Изведнъж нещо ме напускаше и аз усещах с всички свои сетива как вакуумът се загнездва в мен; и ужасена от тази празнота, скачах и палех лампата. Сядах в леглото и дълго мислех: не, това не беше така познатото пропадане в съня, от което се оплакваха по-чувствителните ми приятелки, не бе и внезапното навлизане на въздуха в дробовете - и това бях изпитала веднъж, като паднах от дървото по гръб. (Тогава загубих за миг дъх и после дълго, сякаш вечност вдишвах, без да мога да напълня дробовете си. Имах чувството, че някъде съм се продънила и въздухът изобщо не се задържа в мен.)

Не беше и това, по-скоро ме измъчваше усещането, че нещо се измъква навън от самата ми глава, че това нещо ме изоставя без предизвестие и без обещание за връщане - всеки път завинаги. Какво бе то и защо след това изведнъж се стрясках, събуждах се и сърцето ми неритмично се обаждаше в гърлото, сякаш искаше да ме предупреди: внимавай с тези експерименти, престани или ще спра, следващия път непременно ще спра!

Нещата вървяха от зле към по-зле. Аз не усещах света, не го разбирах. Недоволството на околните растеше с годините, чувствах как гримасничат неудовлетворено, как високо ми говорят, но аз не разбирах този говор и не можех да чета лицата им. Сякаш всяко сетиво, макар и добре действащо, имаше някаква клапа, която го изключваше от мозъка. Гласовете изведнъж умираха в ушите ми и аз преставах да разбирам думите, цветовете се сливаха в сива пелена и после отново, като по вълшебна заповед, се разпадаха на багри, мирисите се смесваха и изчезваха, неутрализирани от едновременното си въздействие, а кожата на пръстите ми можеше да става толкова нечувствителна, че дори пламъкът не успяваше да я събуди.

В края на трети клас учителите не издържаха моя терор и ме изпратиха в училище за умствено изоставащи деца. Малко преди това си отиде от живота и моят лекар, който се бе борил с всички средства това да не се случи. Сега, когато вече бях лишена от защитата му, учителите единодушно гласуваха за моето преместване. Но и в новото училище нещата не потръгнаха, макар че учехме по съвсем олекотени програми. Живеех като в сън, от който не исках да се пробудя, с големи усилия понякога някой от учителите успяваше да предизвика интереса ми към реалния свят. Тогава изведнъж се съсредоточавах и давах смислени отговори, познанията ми изненадваха и стъписваха горкия учител и той хукваше по стълбите да пита директора кой кретен, по дяволите, ме е изпратил в това училище и защо... Ала докато се достигнеше до комисия, аз отново успявах да се затворя в себе си. Потъвах обратно в своята бездна и учителят рухваше обезнадежден, без да успее да докаже твърденията си и изпратен от съжалителните погледи на колегите си, които също нееднократно бяха сърбали моята горчива попара в миналото...

Най-често подобни несъзнателни, но дразнещи с правдоподобността си номера скроявах на учителя си по рисуване. Той беше някакъв пропил се талант, когото вече не искаха да приемат в нито едно обикновено училище. Това го бе принудило да дойде в нашето. Измъчваше се от усилието да налее в бавните ни глави поне една милиардна от това, което човечеството щедро бе разпиляло из световните музеи, но ние спяхме своя летаргичен сън и нямаше на света сила, която да ни изтръгне от него. Понякога отчаянието му прерастваше в нечовешка ярост, тогава крещеше и тичаше като обезумял из стаята, а ние го гледахме учудени и безпомощни, без да разбираме какво иска от нас този толкова гневен човек.

Яростта му си отиваше така внезапно, както идваше, той отново вземаше в ръка ябълката и безуспешно се опитваше да ни втълпи, че това е именно ябълка: обла, твърда, жълта, с червено петно, а не търкало, изрод или велосипед - както благоволявахме да я рисуваме в блокчетата си. Обясняваше ни формата й, рисуваше с тебешири цветовете й и върху дъската се появяваше една прекрасна, обемна, истинска ябълка, пред която ние стояхме като занемели и без да смеем да драснем дори чертичка, за да не развалим с някое невнимателно действие съвършената творба на неговата ръка.

Първият ми конфликт със Спасов - така се наричаше нашият учител по рисуване - стана пак по повод на същата онази ябълка, която изучавахме без особен успех вече цял срок. Както вървеше, може би щяхме да я рисуваме и през цялата година, защото кривите заврънкулки, оставяни от ръцете ни върху белите полета на картона, упорито отказваха да се превърнат в ябълки и Спасов крещеше все по-често, доведен до отчаяние, а ние го гледахме тъпо, недоумяващо и без да напредваме нито крачка. Веднъж той не издържа, грабна ябълката и я запокити по Гошо, който в този миг бъркаше замислено в носа си с една ръка, а с другата се мъчеше да възпроизведе върху скицника творението на природата.

Аз стоях до него и отново отсъствах от класната стая, без да вниквам в думите на учителя, без да обръщам внимание на Гошовите криволици, които безкрайно ми бяха омръзнали. И въпреки че сама не можех да направя нищо по-добро, ясно съзнавах, че това, което прави съседът ми по чин, е достойно за ръката на тригодишно дете, но в никакъв случай не отговаря на възможностите на една дванадесетгодишна ръка.

Може би ябълката бе предназначена за мен, а улучи него. Не зная какво точно стана, но изведнъж се събудих от удара на нещо в чина, от Гошовия изненадан вик и дивия, възторжен рев на класа. В същото време Спасов се приближи до мен и разсея съмненията ми, като изкрещя:

- Вероника! Къде си пак, Вероника!?

Погледнах го уплашено и се свих, защото вече очаквах плесницата върху бузата си. Но преди да се залепи там, ръката, му внезапно замря, после описа един неуверен полукръг около главата ми, сякаш я изучаваше от разстояние, и най-накрая падна като отсечена. Очите му добиха изненадан израз, който придаде на лицето му гротескно-чудноватия вид на клоун. Но никой повече не посмя да се засмее, защото Спасов се бе втренчил в моя лист и само един господ знаеше какво бе видял там.

Във всеки случай той гледаше така, сякаш на него бе нарисувана цинична сцена или бе написан неприличен надпис, или... кой знае какво. Аз бях не по-малко изненадана от развоя на събитията, и колкото и да се страхувах от онова, което ми предстоеше да видя, все пак предпочетох да сведа очи пред възможността да продължа да гледам лицето на своя учител. От листа ме наблюдаваше странно същество, впрочем, като се успокоих малко, видях, че в него няма нищо странно, а е най-обикновена жена с дълги черни коси й старинно облекло. Необикновен беше само пейзажът зад нея - неясен, мистичен и недовършен, защото ябълката бе прекъснала заниманията на ръката, която го бе създавала.

- По дяволите! - изруга Спасов и вдигна листа към себе си. - По дяволите! - повтори той и тикна листа в лицето ми, с което така ме уплаши, че едва не си глътнах езика. - Ти ли нарисува това?! - викаше той и гласът му беше толкова страшен, че аз се. разплаках и седнах с подкосени крака на чина.

- Не зная, учителю, не зная, наистина не зная! - разхлипах се неудържимо и заразмазвах с ръкав сълзите си. - Не съм виновна, аз без да искам... моля ви, не ме бийте...

В този момент той като че ли осъзна грешката си, седна върху горната дъска на чина и промърмори:

- Не, не се лъжа, това е Леонардо! - а към мен каза с възможно най-мекия тон: -Та аз не мисля, че си виновна, Вероника! Съвсем не мисля така, успокой се! Но... - той затърси необходимите думи - тук, върху този лист, е нарисувано нещо толкова чудно, че се изненадах. Затова искам да зная твоя работа ли е или си донесла тази рисунка от къщи?

- Не знам, учителю! - искрено си признах аз. - Не си спомням какво правих преди-малко, наистина забравих... - И понеже видях разочарованото му лице, уплашено добавих: - Но аз ще си спомня, учителю, непременно ще си спомня ...

Той ме погледна тъжно и каза:

- Не зная дали можеш да ме разбереш, Вероника, но това нещо тук - и той размаха листа пред мен - е много точно копие на една велика картина. Затова те питам, а не да те плаша. Помисли добре - виждала ли си някога тази картина и къде?

- Не зная, учителю, не помня! - мърморех сломено, като се опитвах да не срещам погледа му - защото какво можеха да кажат очите на едно малоумно момиче на своя отчаян и изпълнен с горчив опит учител? - Но непременно ще си спомня, обещавам, непременно ...

- Добре, мила! - каза тихо Спасов и ме погали. - Сега аз ще взема рисунката, а също и боичките ти, за да проверя нещо. А ти ще се опиташ да помислиш, нали, добре ще си помислиш!

Закимах с готовност и страх в сърцето, и вече знаех, че най-вероятно е нищо да не си спомня, абсолютно нищо, защото паметта ми бе като филмов екран преди прожекция - бяла и мъртва.

Звънецът би и учениците в стаята, които дотогава мълчаливо бяха следили развитието на спектакъла, неспокойно се размърдаха върху чиновете, без да смеят да се обадят. Но Спасов бе съсредоточил цялото си внимание върху мен, а те се страхуваха да не нарушат с нещо тържествената тишина, легнала като тежък похлупак над главите ни. Така си останаха върху чиновете - мълчаливи и недоумяващи.

- Вероника - каза Учителят бавно и без особена надежда в гласа, - можеш ли отново да нарисуваш това, а? Погледнах го уплашено, сякаш ме питаше дали мога да преплувам Ламанша или да прелетя само с мускулната си сила океана, или пък да поставя световен рекорд по плуване, бягане, или да спечеля световната купа по шахмат...

- Не зная, учителю, не зная! - казах разтреперано. - Може аз да не съм нарисувала това, може Гошо да е...

Спасов погледна към съседа ми с някаква слаба надежда, но като видя празните му уплашени очи, само поклати глава и промърмори: "Добре... добре!", после взе дневника и излезе. Това беше междучасие, в което не посмяхме да направим нито една пакост - макар че настойничката, която идваше да ни пази, изобщо не влезе в класа. В един от следващите часове Спасов ми върна боите, без да каже нито, дума, а рисунката ми остана при него и повече не я видях.

Новият ни конфликт започна пак така внезапно за мен, но вече не и за него. Дали съзнавах, че ме дебне? В началото може би, после се уморих и загубих предпазливост, отпуснах се, защото всичките ми предишни безпаметства не бяха имали неприятни последици. След-едно от последвалите "пропадания" изведнъж се събудих сред мълчаливия клас и по-скоро усетих, отколкото видях Спасов зад гърба си. Подскочих и хвърлих молива зад чина, но вече беше късно. Той измъкна листа изпод ръката ми и промърмори:

- Добре, сега видях всичко!

Мълчах уплашено, защото още не си давах сметка какво точно е станало и не можех да зная какво е успял да види. Моите "пропадания" не бяха съзнателни състояния, в които попадах доброволно и по мое желание. Това по-скоро бе болезнено разтваряне в усещанията на душата ми. Не можех да зная какво прави в същото това време тялото ми, не можех да отговарям за него, но Спасов вече и не търсеше отговора, той само надничаше в листа и се опитваше да разчете по него заплетения ребус на моите телесни трептения, да ги свърже по някакъв начин с мълчаливата ми душа и да ги назове - защото всичко в неговия свят имаше име и можеше да бъде повикано само чрез него.

А в същото това време аз треперех да не би той да ми отнеме свободата да изчезвам, да анихилирам и да бродя в пространствата на състоянията - там, където се чувствах толкова цялостна, толкова освободена и безтелесна, толкова правдоподобна.

Времето течеше и аз все повече се отчуждавах от света на моите родители, от света на хората, на предметите, на очертаните остри ръбове на тези предмети и на овалните, но точно определени, застинали в съвършенството си форми на битието. Този свят имаше безброй закачалки, които се вкопчваха в теб и се опитваха да те задържат или поне да откъснат малка част от твоето време. Но съществото, което живееше в мен, онази клапа отдушник между рамото и врата ми, прикрита само с тъничък, избледнял от времето козметичен шев - тя ме караше изведнъж да оставям телесната си обвивка и да се озовавам в далечни, непознати пространства. Не можех да отговарям за странните действия на своето тяло - какво правеше то тогава, какво искаше-да прави?

Дали се. разхождаше обезумяло между чиновете, дали разговаряше чрез устата ми и хлапетата наоколо се кискаха от удоволствие на мъглявите му и неразбираеми звуци, дали водеше смислен диалог? Или рисуваше, измисляше странни светове, наситени с цветове и мрак пространства, които съзнанието не може да обясни, макар и да съществува някакво обяснение.

- Не бой се! - каза Спасов, когато излязох от вцепенението си. - Няма да ти се карам... дори няма да те питам нищо, ако не искаш... Не искаш, нали?...

- Но аз нищо не помня, учителю!. - изплаках жално и той побърза да се съгласи. - Зная, зная, Вероника! Не се плаши! Разреши ми само да взема рисунката.

Позволих му великодушно и оттогава винаги му позволявах да взема продуктите на моите ръце. Нямах усещането, че те им принадлежат и не страдах по тях. Дори чувствах като освобождение мига, когато листът преминаваше в неговата ръка и лягаше в бездънната му папка.

Не зная колко мои рисунки успя да прибере през тези четири години, изкарани в училището, нито пък помня какво беше нарисувано там. Никога не узнах това - когато отново срещнах Спасов, той ги беше загубил при едно от многобройните си премествания по квартирите на града. После - като дългоочаквана и дебнеща ме отнякъде присъда - дойде денят, когато ме заведоха в Музея на медицината. Родителите ми решиха, че вече е време да ми разкрият истината за моето раждане; те ми я съобщиха тихо и делово - като скучен доклад между две прозявки на света, събран върху шепа земя в огромната космическа зала.

Светът наистина се прозяваше, отегчен от собствените си остроумия, от скуката на вселената, която педантично бавно му разкриваше своите тайни - нито достатъчно могъщи, за да му позволят да я победи, но не и прекалено безинтересни, за да не го обезверят. Уморен и недоспал, човекът наваксваше пропуснатото в своята затоплена земна зала и тихичко похъркваше под непрекъснатата бомбардировка на метеоритите и частиците. Те се сипеха отгоре и го променяха, моделираха го според някакви тайни закони, удряха и моделираха света около него и залагаха като въдици поредната загадка, от която човечеството се пробуждаше за миг, и оцеляваше благодарение на това пробуждане. В този свят аз живеех безпаметно и без да си давам сметка за нещата, която го движат - впрочем, повечето хора също живееха, без да ме включват в своите сметки. Бях полузаспало, слабоумно същество, което от време на време можеше да озадачи някой и друг учител, но нищо, нищо повече.

Някаква моя съществена част отсъстваше, липсваше ми нещо, което да ме пробуди, на всички мои съученици от онова Училище им липсваше същото. Ние бяхме една каста, към която всички предявяваха малко изисквания, група хора, които живееха в хармония със себе си и почти без общение с останалия свят. Изобщо не ни засягаше, че в същия този свят са се раждали Христос и Моцарт, че цялото човешко знание се огъва от въпросите за смисъла и съдържанието на това или онова, че хората мъчително се питат кога ще имат звездите и какво ще правят след това. Човечеството, вперило ненаситни очи в безкрая, бе изстискало докрай планетата си и вече се целеше в съседните, без нито за миг да укротява своята алчност за енергия и суровини.

Нашата рационална цивилизация, за която ние бяхме само нещо като отпадъчен продукт, се раздираше от опити да влезе в хармония със себе си. Тя постигаше за миг тази хармония и после веднага я разрушаваше, уплашена от тишината й, и за да си осигури възможността да ревне после с цяло гърло по нея. А ние, безумните остатъци от нейното горене, се задоволявахме само с най-малкото: да сме сити, да не искат от нас това, което не можем да дадем, да не ни питат прекалено много.

Живеехме като пещерни човеци в условията на свръхцивилизация - тя, сякаш шегувайки се, бе излюпила в утробата си няколко човекоподобни маймуни: така, за разнообразие, или просто да види какво ще стане. Може би идеята беше на майка ми - тя все не можеше да се примири с отредената й от съдбата участ и не искаше да разбере, че е създала един много интелигентен и много човекоподобен примат. Малко ли й беше, че преди това бе родила свръхчовек, от който лекарите й бяха обещали да направят поне човек? Как беше допуснала да я излъжат тогава - сякаш с онази глава на сестра ми бяха взели от мен и половината от душата ми. Сега тя искаше да възстанови тази половина, да ме пробуди.

В първия момент, когато застанах пред стъкленицата с малката мъртва глава, все още не разбирах какво става и какво общо имам аз с това спиртосано парче човешка плът, край което ме задържаха насилствено. Наоколо имаше толкова по-интересни неща; особено ме впечатлиха зародишите със своите странни пози на спящи полудеца - гномчета, нахлули от земите на сънищата и внезапно оживели пред очите ми. Дори малката, влетяла през прозореца пеперуда, която нежно трептеше с крилца и създаваше невидим вятър, дори тя ме впечатли много повече в първия миг.

Едва когато майка ми ме побутна, аз завъртях очи, погледнах спокойното личице на сестра си и ми се стори, че очите й трепнаха. Втренчих се, подмамена от тази оптическа измама, но в следващите няколко мига не се случи нищо необикновено. После - видях го ясно като на филм - едното око малко се отвори и през процепа ме погледна една размита зеница. Бях осемнадесетгодишна, но се уплаших като дете.

- То ме гледа! - извиках и посочих с треперещ пръст главата на бебето. - Гледа ме...

- Глупости! - каза майка ми и ме ощипа разгневено. - Тя отдавна е мъртва и не може да те гледа. - И после - с омраза, примесена с голяма доза самосъжаление, добави: - Убиха я, за да останеш ти!

Не чух думата "изрод", тя не я изрече, ала я улових чрез някаква мисловна връзка и разбрах, че има отношение към мен. Но това не ме притесни - думите никога не ме притесняваха, защото не смятах, че имам нещо общо с тях.

- Защо я убиха? - попитах тъпо и усетих как майка ми цялата се напряга от усилието да не изкрещи онази дума в лицето ми, да не ме удари.

- Казах ти - отсече, - за да останеш ти...

- Защо не остана тя? - зададох първия си що-годе умен въпрос, тъй като си дадох сметка, че по независещи от мен обстоятелства не сме можели да останем и двете.

Майка ми ме погледна със съмняващ се поглед и каза разколебано:

- Така решиха... ти изглежда им хареса повече...

Не можах да измисля нищо в отговор и затова отново се загледах в главата на сестра ми. И тогава по-ясно от предишния път видях как едното око трепна, отвори се за част от секундата и след това се затвори, сякаш ми смигна заговорнически.

- Но тя мига! - извиках отново и това доведе майка ми до изстъпление:

- Вероника, вече ти казах, че тя е мъртва. Просто не е възможно, не разбираш ли! Мъртвите неща не мигат!

Тази аксиома изведнъж ме озадачи. Тя се оказа непосилна за бавния ми мозък и аз тъпо попитах:

- Защо... защо не мигат?

Майка ми ме погледна отчаяно и замълча, а аз използвах паузата, за да повторя упорито:

- Ето, пак мигна... наистина! - защото окото на сестра ми се отвори за трети път и това ме принуди, да наруша законите на предпазливостта.

Тази реплика накара жената до мен да стисне зъби. А може би я уплаши мисълта, че ако се втренчи достатъчно дълго в стъкленицата, главата наистина ще започне да мига и към нея - затова ме хвана за ръка и ме изведе от залата.

Моята първа среща със сестра ми ме изпълни с усещането за нещо, което тогава нахлу в съзнанието ми и остана там завинаги. То влезе през онзи премигнал или непремигнал клепач и ме накара да се усетя като част от света - но от кой свят точно, това трябваше да разбера тепърва...

Древният спор съществува ли светът или е само плод на нашето въображение, може да е решен за човечеството, но всеки ден стои пред отделния човек. Нещо дребно на пръв поглед може да размъти съзнанието ти, нещо съвсем незабележимо и непредвидимо, а последиците да бъдат направо фатални, целият околен пейзаж изведнъж да се срути в теб и да го заместиш с някаква двуизмерна проекция, да го лишиш от каменните му и плътски основи и да го изпълниш с виденията на болното си съзнание. Или обратното - изведнъж светът наоколо да стане прекалено груб, да се изпълни внезапно с примитивно и неподдаващо се на мисълта вещество и знанието за това да насели дните ти с ада на несбъднатото. Но може би най-опасен е третият изход - да се родиш, да излезеш в един миг от небитието, но не като носиш в запас само едната, дадена ти от съдбата гънка, а такъв, какъвто трябва да си на осемнадесет години - с остарял преждевременно мозък, с объркано съзнание - и да се потопиш внезапно в цялата бъркотия, с която всички останали хора не успяват да свикнат цял живот.

Излязохме на улицата и градът се стовари отгоре ми, изведнъж видях, че в него има хиляди, милиони същества, съвсем подобни на мен - те имаха тела, можеха да говорят, те можеха, да правят още стотици, не, милиони неща, и да ги правят съвсем невинно, съвсем между другото. Тази невинност бе тяхното предимство - аз тепърва трябваше да свиквам с автоматизма на живота, да осъзнавам истинската стойност и присъствието на нещата около себе си и така да обяснявам онези, другите, които навярно щяха да се появят на повърхността и да заявят своето право на съществуване. Може би само присъствието на майка ми тогава ме спаси от шока, роден от моето пробуждане... или от идването на моята истинска слепота!

Дадох си сметка, че имам майка, опиянението ме сграбчи и завъртя в прегръдката си: аз имах майка подобно на всички други хора, които дотогава ме бяха нареждали между изключенията. Всъщност, истината бе, че съм се появила на този свят като всички останали същества и животът ми принадлежи както на всяко от тях. Мисълта за тази нова власт постепенно ме изпълни с опиянение, вече се чувствах силна и пожелах да се освободя от майка си - като първи жест на независимост. Издърпах, ръката си, майка ми ме погледна изненадано и попита:

- Добре ли си?

В гласа й имаше отчаяние и аз вече усещах нюансите му - то бе натрупвано години и в основата му лежеше болка, предизвикана от мен.

- Добре ли си? - попита ме тя през тази болка, през лабиринта на нашата осемнадесетгодишна раздяла и пред прага на новата - този път завинаги.

Усмихнах се. Вече излизах от опиянението, вече се бях родила, бях изпълзяла от утробата й - главата ми се беше подала и учудените ми, още млечни очи с усилие разпознаваха града, очертанията на сградите, улиците, целия пейзаж, който дотогава бях виждала само през очите на моите родители. Аз попивах шумовете от движещите се автомобили, гледах асфалта и ми се струваше, че независимо от знанието, за пръв път виждам нещо подобно. Гледах паветата и си мислех, че това е някакъв особен, индивидуализиран асфалт, който се е разцепил от разногласията на тялото си, разделил се е и всяка негова част е започнала свой самостоятелен живот - както аз, едно от човешките безбройни зрънца, се бях отделила от огромната и нищо незначеща маса на неизвестността и бях открила себе си, бях се назовала.

За пръв път, както за пръв път идваме на този свят, аз виждах заобикалящите ме афиши - лицата на една нова вселена, която тепърва трябваше да опознавам и разбирам, четях с някаква научена в предишния ми живот азбука, сричах наум непознатия набор от звуци и се опиянявах от своето невежество. Имах богатство, което другите бяха захвърлили небрежно, от незаинтересуваност, от глупост. Те не знаеха какво са изхвърлили и колко ценно всъщност е то. А аз вървях по улиците и събирах през сетивата си целия този шумов, звуков, светлинен, ароматен фон, който проникваше в мен и разместваше електроните в мозъка ми: за да няма нито веднъж повторение, за да бъде всичко само миг и никога вече да не се върне минутата на моето закъсняло раждане.

И тогава аз се изпълних с едно име и внезапно го изрекох. То беше Преходност, това бе името на света, в който се движех, за да се проникна от сладостта и отровата му. Аз имах всичко, и в същия миг го нямах: веднага го губех, защото името на този свят беше Преходност и само думите оставаха някъде, но те бяха невероятно безпомощни, за да ми помогнат да задържа миговете. Думите не можеха да отделят нещата едно от друго, да изразят разликите, да откъснат един нюанс от подобните му, да отделят един аромат от друг, "всичкото" на този миг от "всичкото" на следващия. Със своето ново зрение, с новите си сетива, които бях добила изведнъж и не по своя воля, аз бях наследила и един ужасен дефект - да виждам не само повърхността на ябълката, но и червея вътре в нея, да виждам раждането на сградата, но и нейната смърт под булдозерите на утрешния ден или под гнева на разтрепераната земя, да улавям красотата на човешките лица и веднага да се сбогувам с нея, защото под младата още кожа внезапно се появяваше черепът и върху него гниеха последните късчета плът.

Виждах тялото, но и стопяването на вътрешностите му под неумолимия кипеж на бактериите, бавното пролазване на червеите, смъртта на мозъка под постепенното отлагане на калция, но и светлината, струяща от него. Някой ме беше дарил със зрение, и в същия миг ме беше обрекъл на прекаленост, бе ми дал не само окото на микроскопа, но и неговата способност да прониква дълбоко в плътта на нещата, да скъсява разстоянията и да разкрива същността им. Как щях да гледам света с тези очи: заедно със сладкото щастие бях получила и нещастието й? Много мъдър беше този, който ми беше направил подарък и го беше оставил да излети през ръцете ми. Този "някой" си играеше с мен както иска, и в същото време ме заблуждаваше, че нещо зависи от мен.

Майка ми продължаваше да ме гледа все така внимателно с периферното си зрение. Тя беше частица, но частица от онзи всемогъщ неизвестен - нали също като него беше създателка на човек, и също се страхуваше да остави своето творение без надзор. Вече не смееше да вземе ръката ми, беше решила да ме дари поне с една малка илюзия за свобода - колкото да мога да се движа под звездите, колкото да се каже, че се движа. Но пъпната връв неизменно се размотаваше между нас и в един миг щеше да се опъне и да ми причини неизмерима болка.

Какво правеше моята майка, какво правеше човекът, пуснат по каприз на съдбата под това враждебно небе, вързан за земята с пъпната връв на температурата, въздуха, водата и още десетки други зависимости, които правят живота му толкова нетраен, толкова несигурен? Не разбираха ли това всички тези дъвчещи, целуващи се, удрящи се, пътуващи същества, не виждаха ли как от космоса се протяга една хищна ръка, как една недоизгоряла във въздуха скална маса или едно спиране на планетата за миг могат така да ги пометат, че и помен да не остане. Тяхното име също беше Преходност, но те, убедени от хилядолетния ход на времето, си мислеха, че няма причина и в следващия миг нещата да не останат същите, каквито са били дотогава. Или поне да не се променят още няколко столетия - колкото да изтече техният кратък живот, а другите да му мислят по-нататък, да се оправят, както намерят за добре.

Но дали следващите щяха да открият изход от лабиринта, дали нямаше и те да си кажат, че още има време и да се оставят да загинат под естествения ход на собствената си обреченост? И аз виждах целия този апокалипсис на хомо сапиенс, виждах умирането на градовете. Вървях, потопена в това предварително знание, и майка ми ме побутваше от време на време, за да не направя нещо нередно или да не объркам посоката - ръката ме направляваше отгоре, за да не изляза извън коловозите, но тя нищо не знаеше за клапата, която се бе отворила и през която сега нещо нахлуваше, вместо да ме напуска. Или знаеше и това, или и то влизаше в програмата й!

- Виж я тази! - побутна едно момиче приятелката си в сладкарницата, където влязохме да пием кафе. - Сякаш е паднала от Луната.

Другата я ритна с крак под масата, за да говори по-тихо.

- Не я ли познаваш? - попита тя. - Това е онази, двуглавата ... има я на снимка в хирургията - единственият случай в света, когато подобна операция е излязла успешна...

- Значи... "бяло мишле"! - засмя се първата. - Чудя се защо изобщо трябва да се правят подобни експерименти?

Приятелката й изшътка предупредително и се накани отново да я ритне, после нещо се сети и каза:

- Впрочем .. . говори си нормално. Тя нищо не разбира, не е в ред.

Онази се захили и ме изгледа високомерно.

- Защо не им забранят на лекарите да спасяват подобни изроди? - посочи ме тя с глава. - Хора и без това има достатъчно... Правят си разни експерименти, а после другите страдат заради тях.

Може би дотогава подобни разговори около мен да не са били рядкост, но това бе първият, който ме докосна със смисъла си. Тези две момичета, от които се отличавах съвсем малко, и които бяха направени от същата смъртна плът, си мислеха, че ме превъзхождат със своята нормалност - сякаш правилото има някакво право над изключението. Страшно ми се прииска в този миг да им дам някакъв знак, че съм разбрала думите им; как ми се искаше да им кажа колко сме нетрайни всички - ако ни прободат, от раната бликва най-обикновена кръв, ако запушат с ръка носовете ни, думите изведнъж се задъхват, защото въздухът е по-важен за сърцето от всякакви там гръмки слова, ако някой непредпазливо натисне острието на ножа и то хлътне три сантиметра навътре под кожата ни; същото това сърце се окъпва в собствената си кръв и нашите мозъци веднага се отравят от продуктите на своята безлична дейност. Исках да им кажа всичко това, но се страхувах, че още не зная необходимите думи, че звуците не могат да ме защитят от враждебността на околния свят.

Навярно момичетата бяха прави - щом не можех да избълвам веднага необходимия набор от думи и да се скрия зад тях като под защитен облак. Но нямах късмет, не бях се родила от вида на човешките октоподи, чувствах, че съм се пробудила веднъж завинаги и съм имала нещастието да се родя от вида "мислещ" или по-скоро - от вида на онзи усещащ човек, който никога няма да остави спокоен света около себе си. Това неспокойствие вече се предаваше и на хората край мен, те чувстваха извиращата зад черепа ми заплаха и ставаха агресивни - като майка ми, като тези две непознати и надменни същества в сладкарницата... и това още беше само началото.

- Мамо, да си вървим! - казах тихо, когато жената с двете чаши кафе се приближи до мен.

Това "мамо" беше последният знак за близост помежду ни и тя го усети, защото не ме попита нищо, остави мълчаливо двете недокоснати кафета и ме изведе навън.

Вечерта заспах рано, просто ме теглеше към възглавницата, защото мозъкът ми се оказа тесен за преживяното и премисленото, и единствено сънят можеше да ме върне обратно в моето небитие, което осемнадесет години бе движило тялото ми. Аз бях остарял младенец, който лежи в утробата на майка си, от време на време дочува гласа й и надава някакви нечленоразделни звуци, които единствено тя усеща, но не разбира. На това равнище бяха всичките ми дотогавашни контакти, всичките ми опити да вляза във връзка със света. Редки и епизодични опити, които само ме плашеха и още веднъж подчертаваха, че моята аура е нещо напълно различно от духовното излъчване на цялото останало човечество. И както въздухът, навлизайки в дробовете на детето, го изгаря и го кара да изплаче от болка, така и нахлулата в съзнанието ми човешка вселена ме накара да почувствам страданието на новороденото същество.


*    *    *

"Отново онова усещане... сякаш някой ме е отделил от Тялото, сякаш ме е откъснал от земята, която ми е давала сок и сили. Отделям се и летя, нося се в пространството и само една крехка капсула ме отделя от мощта на полетата и енергиите, от студа, изпълнен с много парещи точки, които при приближаване могат за миг да ме изпарят и превърнат в невидима субстанция. В размяната между топлото и студеното е скрита смъртта, но това може би е само краят на веществото - кой знае дали съзнанието не се заражда именно от тази смърт, дали не се храни от гниещото й тяло, както цветето покълва от гниещата плът на мъжа, когото сме обичали, на животинчето, което безкрайно сме целували и то е примирало от любов в ръцете ни, а после не сме могли да го опазим от смъртта, не сме могли да го защитим от единствената й целувка. И в резултат на това природата ни е възмездила с един крехък стрък, с едно пиещо слънце стъбълце на същество, дошло от друг, много по-добър свят и останало по собствено желание в нашия. Но ние го откъсваме, отделяме го, и къде го изпращаме, къде отива то? Казват, че умирало, но думите само приблизително описват смисъла. Аз знам - по този начин то се връща обратно в своя. свят и ние трябва да го последваме, това е нашата задача, заради която ще преобърнем вселената, ще я пребродим открай докрай по всичките й криви паралели и меридиани.

Аз съм пратеникът на един свят с името Преходност, което може да значи и преминаване от едно място на друго; не непременно край, не непременно смърт и окончателност. Макар и изпратена от реалност, в която всяко нещо има своя биография, аз не мога да разкажа нищо за себе си. Помня само мига, когато за първи път през очите ми нахлу светлината и тогава усетих още нещо: че не съм сама, че някъде близо, съвсем близо, има едно родно същество, което също като мен поглъща света през жадните си сетива. По-късно нещо се случи, някой за миг ми отне светлината и цялото пространство наоколо се изпълни с мрак. Но това беше съвсем за кратко, после, след онова мъчително усещане за отделяне, капсулата ме обви и ме спаси от яростта на полетата и температурите. Така и не можах да разбера какво съм, макар добре да си спомнях мястото, където остана Тялото ми.

Аз не мога да се назова, нямам още име - въпреки че от много години възприемам света чрез очите на своето Тяло, опитвам се да подчиня ръката му на своите усещания и мисли - защото там долу са моите родители и аз трябва да им съобщя за моето съществуване. Но то не ми се подчинява, то упорито ми отказва посредничеството си, има нещо, което е останало в него след Отделянето - може би част от предишна същност, която сега ми пречи, може би нечия чужда власт, която е проникнала в него и го е обсебила.

Първия опит да разговарям с моите родители предприех, когато Тялото още бе малко и нищо не разбираше от моите знаци. Вместо отговор, до мен винаги идваше някакво затъмнение, което се промъкваше мълниеносно през разстоянието и ми причиняваше нетърпима болка. Но това беше единствената възможност, която случайността ми предоставяше, и аз се борех да не я загубя.

Картината висеше на една от стените, сред които живееше Тялото. Беше копие на друга картина, точно изработена от конци репродукция. Жената се усмихваше на нещо свое, а очите й те следяха, докато се движиш из стаята и се занимаваш с ежедневните си грижи. Зад жената имаше нереален пейзаж, чиито силуети се губеха в призрачна мъгла. Може би от тази мъгла надничаха още стотици очи - непознатата не говореше за това, но усмивката й загатваше нещо подобно, тя сякаш обещаваше, че самотата ни най-после ще свърши и съществата - притежатели на тези очи, ще напуснат своите тайнствени пространства и ще слязат от картината при нас. Че те ще ни донесат знанието за смисъла на всичко съществуващо, смисъла на моето затворничество в капсулата, обяснението на целия този безкрай, където плуваме като семена от глухарчета и после потъваме в мрака, за да стане той родина на още едно съзнание.

Жената сякаш обещаваше всичко това, сякаш в следващата минута то щеше да се сбъдне и загадката да слезе от картината. Очите на Тялото често се заглеждаха в лицето на жената и от дългото вторачване нейната усмивка изведнъж ставаше по-широка, а главата й леко и подканващо започваше да се поклаща. Тогава Тялото се доближаваше и ръката му опипваше мекия мъх на гоблена. Магията се разваляше, цветовете се разпадаха, разпадаше се и жената, и целият останал свят зад нея. Картината се превръщаше в обикновен набор от точки - значи не в нея бе скрита тайната, а в разстоянието, на което се намираха очите на наблюдателя. Но и в още нещо, което завинаги щеше да си остане загадка.

Именно тази картина се опитах да възпроизведа веднъж, докато Тялото седеше мълчаливо между още двадесетина тела и невнимателно слушаше обясненията на онзи, когато всички наричаха учител. Съзнанието на учителя не бе отделено от тялото му - може би той даже го носеше вътре в себе си - и това му даваше правото винаги да присъства в реалното. Съприкосновението с този вид хора ме смущаваше, контактът с тях беше труден и обикновено ги плашеше до смърт. Той можеше да се осъществи единствено посредством съществата в стаята, чиито съзнания кръжаха около планетата или се рееха самотно в космоса, без да се интересуват от своите тела.

Този ден ръката на Тялото ми се подчини без особени усилия, тя се плъзна по линиите, които й диктувах, и нито веднъж не сгреши. Ръката, макар и неуверена, се учеше на подчинение, тя овладяваше вече първите ми уроци и се опитваше да опише света, скрит зад гърба на една жена ...

Не успях да завърша работата си. Изведнъж нещо се случи, силна вълна от страх заля Тялото и то се присви усплашено. Дълго трябваше да се задоволявам само с вниманието на Учителя, Тялото беше уплашено и упорито отказваше да се вслуша в гласа ми. Изтече доста време и започнах да се тревожа, защото знаех, че съм здраво свързана с моето Тяло, и че годините, които са му отредени на този свят, имат пряко отношение към мен и моя полет. Не исках да пилея напразно нашите общи минути.

Полетът продължаваше, капсулата се носеше в пространството и от време на време някоя звезда се превръщаше в огромно светещо кълбо, което превземаше с огнената си грива хоризонта. После звездата започваше да се отдалечава и отново се превръщаше в малко, искрящо късче. Странни двойни слънца се въртяха във вечен танц, а подире им плахо подтичваха стада планети. Други пък отдавна се бяха затворили в самотата си и пропадаха все повече навътре, към сърцата си, които постепенно се превръщаха в твърди буци огън. Там ставаха необясними неща, но аз не можех да зная какво точно се случва, защото пространството около тези звезди не се подчиняваше на познатите ми закони. Нямах време да изследвам техните тайни, защото имах своя цел и се движех бързо към нея.

Най-после Тялото се отвори. То преодоля своя сковаващ го страх и се успокои. Постепенно проникнах в него и го завладях. Ръката му ставаше все по-сигурна и по-опитна, тя рисуваше онова, което виждаха очите ми, тя го отразяваше все по-добре. Подготвях я за мига, когато трябваше да се превърне в точен фотограф - само така можех да предам на родителите си знанието за моя свят, да ги накарам да си спомнят за мен и да ги открия между милиардите човешки същества.

Учителят се събуждаше все по-озадачен и все повече се опитваше да не мисли над загадката, която му поставяше Тялото. Той тровеше непрекъснато съзнанието си с парливи течности, но това не му помагаше много, защото след известно време действието на затъмнителите преставаше и мислите му отново се изправяха пред тайната. И той заставаше пред рисунките, пленен от техния свят, но и здраво вкоренен в своя, той не можеше да напусне този свой конкретен свят, за да се досети, че не винаги съзнанието е физически свързано с тялото, че понякога то може да е далече и да се рее из космоса.

Страхувах се, че учителят ще рухне, много преди да успее да допусне тази кощунствена мисъл, че просто няма да издържи маратона и ще ме принуди отново да търся съзнание, към което да отправям посланията си.

Точно така и стана. В мига, когато малко по малко започна да преодолява своята ограниченост, той изпадна в ужасно вцепенение, мислите му изведнъж умряха, а когато отново се събудиха, бяха толкова малки и толкова изпълнени със страх за собственото си тяло, че им трябваха хилядолетия, за да се възстановят. Съзнанието го бе напуснало и сега може би кръжеше близо над планетата или се блъскаше ослепяло в птиците и се свиваше под звуците на прелитащите самолети. За повече то нямаше сили, беше едно много старо и уморено съзнание и никога нямаше да ме догони, защото години бе расло затворено в плътта си и сега вече бе късно за неговото освобождение. И докато съществата в бели престилки отвеждаха тялото му в една тиха, заобиколена от зеленина постройка, аз окончателно се простих с мечтата той да стане моята връзка със света на изгубените ми родители...

Междувременно нищо не показваше, че малко съм скъсила разстоянието между себе си и своята цел. Само звездите променяха местоположението си, очертанията им се размиваха при отдалечаването на капсулата и на тяхно място изникваха нови. Понякога ми се струваше, че се въртя в кръг, и ако не бях пропита от мисълта за целта, която ми принадлежи, бих се отчаяла. Но чувствах, че няма място за отчаяние, животът ми бе добре пресметнат от същите онези сили, които ме бяха отделили навремето от Тялото и бяха тласнали капсулата в далечния й път. Нямах възможност да се самоопозная, защото не ми бяха дадени никакви ориентири за същността, която нося в себе си. Аз бях съзнание без нито едно от дарените на хората сетива. Движеше ме единствено усещането за света, където бях захвърлена. То беше нещо по-богато от сетива, но не беше онова, което дава знание за самия теб.

Ала нима и човекът, лишен от своите апарати, не е също така безпомощен, както бях аз от рождението си? И в неговото себепознание не участват ли много повече другите, отколкото той самият? Често в мигове на катаклизми една добра дума значи за човека повече от всички постигнати преди това неща. И обратно - лошите думи забиват съзнанието му дълбоко в бездните на озлоблението или отчаянието.

Човекът е най-вече това, което другите мислят за него, плюс една малка доза факти, събрани от огледалата, снимките и другите статични отражатели. Но едно съзнание, оставено само на себе си, не може да разчита на нищо друго освен на собственото си самочувствие. То няма сетива, за да усеща отраженията си, няма с кого да се сравнява, защото в безкрайния си път не среща нищо подобно на себе си. Дори сравнението му с човека е на базата на мисълта, познанието за хората е познание от огледалото, самият човек е герой от един непостижим огледален свят.

Често се питах какво още не ми достига, за да се превърна във всесилно, безгранично същество, обхванало вселената и опряло се на нея в точките на звездите? Може би моята земна обвързаност с Тялото и неговите сетива; но нали все някога те трябваше да изчезнат? Какво щеше да стане с мен тогава? Какво щеше да последва - смърт или само превръщане в нещо с неясен смисъл и съдържание, както е неясен смисълът на безкрайното.

Тялото живееше върху планетата, то беше зависимо от нейното притегляне, макар че не го усещаше. Сутрин поглъщаше набързо своята доза енергия и се запътваше към училището, където го очакваха неговите уморени и невярващи в промяната учители. Те се мъчеха да го научат на нещо съвсем безполезно. Тялото се напрягаше и с неимоверни усилия успяваше от време на време да проникне в същността на нещата, които му говореха. В тези минути връзката между нас се прекъсваше и за мен настъпваше затъмнителен период, подобен на земните сънища. После мъглата отново се вдигаше, контактът се възстановяваше и от моето Тяло започваше да изтича информация. Тя ми беше нужна, за да съществувам, енергията, която идваше с нея, помагаше на моето развитие и израстване. А Тялото си оставаше на една и съща степен на развитие, или ако напредваше, го правеше бавно, с охлювена скорост.

Не спирах да смуча силите му, те ми бяха необходими, за да бъда космическо съзнание. Повечето от децата, с които Тялото пребиваваше в онази класна стая, бяха като него. Те отсъстваха от реалността и може би също изпращаха своята енергия към някой далечен и непознат двойник. Това вбесяваше учителите, които искаха да задържат отлитащото внимание на своите питомци, да уловят в примката на главите им съзнанието, което бе предназначено за друг поради естеството на тяхното раждане. Те искаха да ги научат да не освобождават изведнъж цялата информация, да горят бавно и равномерно, в едно постоянно себесъхранение.

Бедните учители, те не знаеха че именно това мигновено отдаване поражда нас, космическите същества. Техните питомци не бяха слабоумни, повечето просто влагаха енергията си в друга посока и това ги правеше непригодни за земния живот. Макар и да не притежаваха моята мощ, така както единичната звезда не притежава могъществото на двойната, те се опитваха да се откъснат от примката на материята и да надарят своите мисли с дълго, безкрайно пътуване. Телата им блуждаеха незаинтересувано под слънцето и нищо не беше в състояние да грабне вниманието им. Но съзнанията им, затворени в крехки капсули, се носеха из космическото пространство или кръжаха около звездите, попаднали завинаги в плен.

Не ги срещах, защото космосът беше огромен, а те съвсем незначителни. Но усещах тяхното съществуване.

И все пак нещо ме отличаваше от тях, не само мощта, а и нещо друго. Аз имах много повече енергия и полетът ми не бе подвластен на космическите маси. Никоя звезда не можеше да ме улови, докато Тялото ме хранеше със силата си, докато знанията, които струяха от него, ме поддържаха.

Следобед Тялото ме разхождаше из човешкия свят, люлееше ме в люлки, учеше ме да се прицелвам в малки пластмасови същества по павилионите, да се кривя пред огледалата в залите на смеха - и този опит беше полезен, жизненоважен за мен, която нямах сетива и не можех да се сдобия сама със знание. Чувствах как непрекъснато, от светлина до мрак, информационният поток ме залива на огромни вълни, как структурите в мен непрекъснато се променят и как нараства тяхната сложност. Тялото долу растеше на обем, горе аз се променях качествено и тази промяна водеше след себе си усещането за пресищане, блаженство, нирвана. Аз се изпълвах със смисъл и съдържание.

А пътуването продължаваше и продължаваше, галактиките се сменяха с нови, пулсари осветяваха небето и ме хранеха със светлината си. Усещах се частица от този безпределен свят, малка частица от световния разум, създадена да събира знанието като пчела. Аз можех не само да опознавам, в един миг трябваше да се науча и да променям този свят, който се нуждаеше от промяна и създаваше същества като мен - пратеници на цивилизация, която временно бе забравила за тях, но все някога щеше да си спомни и да ги извика. Опитвах се да мисля за себе си не като за изхвърлена и непотребна част от непознат организъм, а като за жива и необходима структура от тялото на човечеството. И дори ако земните ме бяха забравили, ако те още не подозираха моето съществуване, заети с усилието сами да постигнат това, което аз вече имах, то все някога щяха да се досетят и да ме потърсят. О, те непременно щяха да разберат, че напразно са пропилели толкова сили по нещо вече постигнато, че са пълнили съд без дъно; а дъното на съда бях аз и те трябваше да ме открият.

Другата възможност, за която не исках да мисля, беше задънената улица, чието дъно също можех да се окажа именно аз. Може би земните ме бяха изхвърлили като непотребна опаковка по своя път, може би още не знаеха колко съм им нужна - но дори и това да беше истината, аз трябваше да я открия, защото бях създадена да намирам отговорите.

Един ден създателката на Тялото, съществото майка, го отведе в Залата на смъртта. Това решение бе зряло мъчително дълго в нея, но само аз чувствах тревожните вълни на повърхността на съзнанието й. По-навътре не можех да проникна, тя беше затворена система за мен. Докато се разхождах по етажите на високата сграда, аз се опивах от знанието, което се преливаше като сладък нектар в мен, радвах се на новите структури, които образувах, и заедно с това се плашех, защото съдбата ми беше в ръцете на майката - чужд и немилостив господар. Изведнъж пътят свърши и те се спряха пред едно от лицата на смъртта. Създателката пресече опитите на Тялото да се разсее и насила прикова вниманието му върху малката детска глава. Жената заговори, и въпреки че не разбирах тиного думите й, в мен проникна мисълта, че се опитва да обясни родството между тази глава и Тялото.

Чух думата "сестра" и думата "близнаци", знаех какво означават те, но не можех да схвана връзката им с мен. Долу Тялото глупаво се усмихваше и се опитваше да убеди майка си, че главата внезапно е оживяла. Последното, което достигна до мен, беше разгневеното лице на жената, след това падна мрак. Измина доста време, в което сякаш бях загубила паметта си, после за миг картината се избистри, пред мен за част от секундата се изпречи уплашеното лице на майката и изведнъж притокът на енергия спря, за да ме потопи в море от неподвижност й студ... "
*    *    *

Истината за моето появяване на света не проникна в мен изведнъж. Но изглежда седмиците за размисъл и бавно узряване бяха по-страшни от онова "изведнъж", което останалите хора не преживяват. Аз дължах своето съществуване на една смърт - смъртта на моята сестра. Мислех за това непрекъснато и все повече си давах сметка, че именно съобщаването на тази истина ме роди отново за света след дълго лутане и безпаметство. Още не знаех как ще я използувам в новия си живот, но самото обстоятелство, че тя съществува и аз съм на този свят благодарение на нея, караше мозъка ми да работи трескаво. Исках от него да навакса своето изоставане, да плати с риск моята предишна летаргия.

Изминаха няколко дни и светът все така не преставаше да ме учудва със странностите си, всичко в него ме изненадваше, имах усещането, че го виждам за първи път, макар и нещо в мен постоянно да ми нашепваше, че това вече е било, че отдавна съм тук, между тези каменни стени и тези восъчни хора. Особено ме плашеше самотата на улиците след залез. Спомням си как веднъж се залутах из града, забравяйки за хода на времето и за своя страх. Майка ми беше преценила, че съм се оправила вече от стреса и си играеше с мен на демокрация. Вървях и на всяка пресечка се сещах, че е време да се прибирам. Но магазините и светналите им витрини, човешката навалица и разнообразието от настроения, които откривах по лицата на хората, така ме опияняваха, че забравих за късния час и продължих да се лутам из улиците, докато по тях престанаха да се мяркат хора.

Не усетих веднага това, илюзията за присъствие на човешкия поток продължи още известно време и аз се скитах по тротоарите, като се смеех тихичко, защото този свят безкрайно ме изненадваше и забавляваше. Чувствах, че имам някакво предимство пред него, пред всички хора, които ме заглеждат заинтересувано и насмешливо, без да знаят, че аз вече усещам техните погледи, че те ми говорят много повече, отколкото могат да предположат. Моето предимство беше в младенческата сетивност, съчетана с раждането на разума направо в зрелостта му, и всичко това ме караше да се лутам опиянена от витрина на витрина, от лице на лице. Чувствах се като дете от беден квартал, попаднало внезапно сред суматохата и цветовия хаос на огромен карнавал, където шарени клоуни се надпреварват да го разсмиват. Горкото дете, то още не знае, че целият този свят изобщо не се интересува от него и не е създаден да радва именно неговите сетива.

Движех се из центъра на града, полузаслепена от нощните му светлини, от блясъка на рекламите, които подчертаваха своя единствен смисъл с премигване и ми напомняха едно око зад мътна и пълна със спирт стъкленица. И те навярно се опитваха да ми съобщят нещо, непостижимо за останалите хора, затова ми се струваше, че ще бъде предателство, ако не разчета смисъла на съобщенията им и се прибера вкъщи. Всичко ми изглеждаше толкова ново и все пак познато, че дори не можех да се уплаша.

Когато дойдох на себе си, видях, че вървя по улиците на непознат квартал и че вече е съвсем тъмно. Или токът бе спрял, или поради късния час повечето от светлините бяха угасени. Изтръпнах. Изведнъж видях пред себе си огромни каменни стени, които се изправят и ме обграждат отвсякъде. Тук-там имаше по някоя пролука, в която можех да се шмугна, но веднага след това се озовавах пред поредната каменна преграда. Уплаших се, защото реших, че съм попаднала в лабиринт без изход и няма никога да изляза навън. Уличките бяха като клопки. Всички задънени и завършващи накрая с каменен блок - само мамеха зрението с обещание за свобода. Треперех и се молех случаят да ми изпрати поне един човек или дори едно бездомно куче, което да сподели самотата ми. Но наоколо не се мяркаше нищо, нито една самотна котка не прекоси пътя ми, шумовете от живота на хората идваха съвсем слаби и сякаш от космическа далечина.

В представите ми се въртеше само един пейзаж: настръхнали и достигащи до небето скални зъбери и стръмна пътека, извиваща между тях. И аз - пълзяща по тази пътека, а наоколо мъртва лунна тишина в долина, изпълнена с камъни и прах. Някаква страшна, влудяваща самота, без нито един човек, без тревичка или поне насекомо наоколо. И моето тяло - леко, почти безтегловно, се носи на огромни крачки, то полита над тази пустиня и отива нанякъде... В този миг изгубих представа за времето, помня само, че тичах като обезумяла и крещях, че се опитвах да отворя някакви врати, но те до една бяха заключени. По-късно научих, че съм попаднала точно от страната, от която блоковете се заключват, и това ме довело до безумното състояние.

След кратка борба съм разбила с ръка едно стъкло и съм се промъкнала през него, нарязвайки гърба и ръцете си на острите ръбове. Окървавена от главата до петите, съм започнала да звъня на всички врати и да бягам нагоре по стълбите. Разтревожените хора успели да ме настигнат едва на последния етаж, където съм блъскала по ламаринената капандура, опитвайки се да я издъня и да се измъкна на свобода. Когато най-после ме намерили, аз вече съм се свличала от стълбата и един старец едва успял да ме хване, за да не си разбия главата в цимента.

Белите чаршафи и кротките погледи на хубавичките сестри успяха да възстановят моето душевно равновесие. Лекуващият ме лекар твърдеше, че съм видяла във въображението си подобие на лунен пейзаж - навярно нещо, гледано по филмите. То се проектирало върху пейзажа на града и ме довело до налудното състояние. За случилото се много допринесли и стотиците объркани впечатления на възбудения ми мозък, а и умората, натрупана в съзнанието ми през деня. Всичко това създало у мен усещането за самота в безлюдна долина, обградена със скали и непристъпни зъбери ...

Но аз не се съгласих с него и си останах на особено мнение. Той никога не успя да ме разубеди докрай, че тогава не съм била в долината на смъртта. Накрая, уморен от моята упоритост, той ме изписа, без да постигне желаната победа. Баща ми се върна от командировка и дойде да ме вземе от болницата. Докато чакаше да уредя формалностите по изписването, той ме гледаше уплашено, крадешком. Ако не беше толкова сломен и уплашен от съдбата, той навярно отдавна би се решил на развод с майка ми и би избягал през девет земи в десета. Но силите му никога нямаше да стигнат за подобна крачка и сега той стоеше пред мен като пред страшно, излюпено от въображението му чудовище.

Моите родители съвестно се заеха да ми припомнят изтритото или непокълналото в паметта ми минало. Те ми разказаха всичко с подробности и така се сдобих с биография, наистина, видяна през техните очи, от тяхната гледна точка, но все пак реална. Вече не ме оставяха сама, наглеждаха ме упорито и може би тайно се надяваха от разпукалата се най-после обвивка да се роди извънземното същество на душите им. От Спасов бяха научили подробности за моите рисунки, и въпреки че се бях провалила безславно пред три поредни комисии, те все пак се надяваха дарбата отново да се пробуди у мен. Оставяха до леглото ми моливи - сякаш по една случайност ги купуваха от книжарницата и по втора ги забравяха именно в моята стая, но аз старателно отбягвах капаните им и лежах, потънала до шията в мълчаливо себесъзерцание. От време на време ставах и отивах пред огледалото, гледах дълги минути шева на лявото си рамо и се мъчех да разбера какво ми е отнела тайната, която го е предизвикала.

Все по-често се заглеждах в образа си, бях съвсем обикновено момиче с кафяви очи, хлътнали навътре, и гърбав нос между две прекалено изпъкнали скули. Ако не беше загадката на моето раждане, навярно животът ми би протекъл по съвсем друга - стандартна и известна схема. Но онзи полуизбледнял и направен с изключителна виртуозност разрез ми диктуваше друг ритъм на съществуване, той ме беше превърнал в бяла врана или - както ме нарекоха онези непознати момичета - в бяло мишле.

Кой им беше позволил на хората така самоуверено да се намесват в природата и да й налагат своите недорасли решения? Сякаш наистина бе ставало дума за някоя несъществена част от тялото, а не за най-важната. Те се движеха съвсем слепешката из коридори, които природата съзнателно държеше в мрак. Ако тя беше оставена на воля, може би никога нямаше да избере решението на хората. Сигурна съм, че по-скоро щеше да ни унищожи, за да възтържествува над нейната грешка една по-висша от живота правда, но никога нямаше да ни остави така безпомощни.

Човекът със своята постоянна намеса, с налудните си опити да даде предимство на всяка форма - дори когато е уродлива, - този човек и сега продължава да преразпределя по своя воля смисъла и да нарушава хармонията, наложена от природния разум. И все пак многовариантността на развитието може да ни отведе до една и съща цел или до различни, но еднакво добри решения. Както в приказката за юнака и трите пътя: ако тръгнеш по единия път, казал мъдрецът, те очаква богатство, ако тръгнеш по другия - слава, а ако избереш третия - ще се ожениш за най-хубавата жена или ще намериш смъртта си.

Има много възможности за човека, който тръгва по третия път, но кой знае дали и другите два не са също така добри и дали след време трите нишки на съдбата не се събират отново? Може би всички решения са добри, може би и лекарите правилно бяха решили моята загадка, но в самата двойнственост на решението имаше подмолна опасност. Всеки изход крие в себе си възможност за неприятна изненада, всеки опит за избор между две еднакви неща води след себе си сянката на най-черна антихуманност.

Мисълта за това преди време погуби моя лекар с невъзможността да се вземе максимално добро решение, същата мисъл измъчи до смърт моя учител по рисуване - защото той беше принуден да избира между картите на гениалността и тези на пълната дебилност. А подобен избор често е непосилен за нормалните хора, които искат човекът, създал необикновено творчество, с нищо да не се отличава от тях, и са склонни да съдят пристрастно проявите на този необясним процес - неща, които охотно прощават или се опитват да не забелязват в себе си и околните. И не искат да се съгласят, че всички болести, в които обвиняват таланта, са присъщи и на тях; дори нещо повече, че тези болести са много по-встрани от основната дейност на творческата личност, отколкото от тяхната. За да защитят своето мислене, те са готови на всичко.

Впрочем, човек дори да е напълно нормален във всякакъв смисъл, пак може да бъде нещастен и да изживее живота си в страдание и съмнение. Наблюдавах хората - те се раждаха съвсем обикновени, и въпреки това по някакъв необясним начин се изплъзваха от контрола на фините уреди и си позволяваха да живеят ирационално. Мислех за милионите тъпчещи на място родове, които се задоволяваха да съществуват върху едно съвсем тясно пространство - радостта от пълния стомах, щастието от затворения в шест стени безкрай и от още някаква смътна идея за безсмъртие, осигурено от утробата, а не от духа. В това отношение моето пробуждане беше нещастен миг, но дълбокото осъзнаване на нещата не може и да води към друг изход.

Проникването в идеята за безкрая е нещо съвсем различно от живота в него - едното означава да пропуснеш този безкрай в душата си и да се обречеш на болка, а другото - да съществуваш в свят, чиито размери опредедяш сам. Животът в дом не винаги означава за хората живот и върху планетата, понякога границите идват, за да защитят човека от враждебността на плашещата неограниченост. И понеже не човечеството, а ние случайно сме попаднали в неговия свят, горко ни дотогава, докато съдбата ни повика отново в нашия.

Бях вегетирала осемнадесет години, можех да продължа този начин на живот още дълго, ако онзи взрив не ме бе извел от равновесното състояние. Моята мъртва близначка ми протегна ръка. Сега вече знаех, че шансовете ми да живея са били точно колкото нейните и затова нямам право да се смятам за по-жива от нея. С право можех да се наричам дете на сатаната - в тялото, което ни бе дарил, не можеха да живеят две съзнания и да се борят две души, това прекалено много се разминаваше с човешките представи за хармония. И човечеството бе започнало борбата с мрака, без да знае, че това всъщност е борба със себе си.

В крайна сметка моите родители успяха да ме примамят в клопката. Онова същество, което никога не бе умирало напълно в мен, изведнъж се пробуди за живот. Дните ми се превърнаха в бълнуване, линии, цветове и непримирими с двуизмерността на платното обеми се сблъскаха в моето съзнание и започнаха да търсят изход. Аз сънувах и измислях светове, а от това изпод ръката ми се раждаха отраженията на моето раздвоено, превъзбудено, страдащо "аз". После страданието се удвояваше и утрояваше, когато ми заповядваха: "Обясни!", защото именно необяснимостта търсеше моето друго "аз" и необяснимост беше онова, което се раждаше в резултат.

Би било странно, ако след онзи прелом просто ме оставеха да се развивам по собствените си закони. Не, тези, които имаха своя рамкиран, точно определен живот, притежаваха и най-големия човешки недостатък: да бъдат безкрайно, непростимо любопитни. Те смятаха, че могат да се разпростират над всичко, дори над хора като мен, или още повече над хора като мен. Въпросът, който наричаха най-човешки: "Какво ще стане, ако...", при тях се израждаше в жестоко следене на отклонението, в лицемерно оправдаване на тяхното неморално желание да се ровят в най-съкровените кътчета на съзнанието. А именно оттам идваше и опасността - те танцуваха опасен танц върху ръба на двойната пропаст от "може" и "забранено е" и всеки миг рискуваха да паднат, защото нарушаването на природните забрани носи в себе си сянката на края. Това бе безумно палуване на деца, които вместо топка си прехвърлят бомба със запален фитил и любопитно чакат кога играта най-после ще свърши ...

Наблюдаваха ме непрекъснато, нито за миг не ме оставяха сама. Търсеха чрез мен изхода, решението на собствените си съдби - сякаш аз можех да си позволя лукса да живея няколко живота и този пожертвователно трябваше да го отдам на тях! Това като че ли се разбираше от самосебе си и не подлежеше на обсъждане, а всеки мой опит да го обсъдя завършваше с дълга тирада за моя непресъхващ и добре отхранван егоизъм, от който те любовно се мъчеха да ме освободят. С една дума, пазеха ме от страшния вълк вътре в мен, от ужасното нещо, което може да ми се случи без помощта им.

- Ще се случи, ако не ме оставите на мира! - казах на майка си веднъж, когато ме доведоха до истерия.

Тя ме погледна озадачено и обидено. "Какво искаш, глупачке!" - изкрещяха очите й, докато тя напрегнато се опитваше да се защити:

- Но, Вероника, ти наистина се нуждаеш от наблюдение и грижи. Твоят случай е необикновен ...

- Щастлива ли си да бъдеш майка на необикновен случай! - заядох я зло. - Не на човек, не на своя дъщеря, а на чудовище, окачествявано от хуманност като "случай"? Кажи, де, много ли се радваш на нашата обща изключителност!...

Тя ме погледна като след удар, преглътна ожесточението си и примирено промълви:

- Никой не го е искал... най-малко аз!

- Мамо! - извиках, като търсех безуспешно очите й. - Зная, че всичко, което е станало с мен, е интересно от всяка гледна точка, но много е страшно да се чувстваш като бръмбар, като микроб под микроскоп! Аз искам да живея, вече усещам, че е дошло време да престана да бъда опитно мишле и безкрайно да попълвам с глупости тестовете на скучаещи лекари.

- Не говори така, детето ми ... - започна тя, но уплашена от зверското ми изражение, млъкна внезапно и лицето й се състари с десет години. - Добре! - съгласи се тихо, без да ме гледа. - Ще те оставим на мира... ще говоря с лекарите...

Това беше началото на моя истински живот извън лабораториите на този скапан свят, който съдбата ми бе отредила без право на обжалване. Но аз победих и моите предишни дни се превърнаха само в далечен фон на дните, които сега прииждаха към мен с грохота и необузданата сила на порой. И аз се потопих в мътилката на огромния и непознат океан, не просто огромен, а безграничен, и някаква илюзия за пътуване, което никога не свършва, ме понесе през опасни и невидени от никого още пространства и гравитационни сфери.


*    *    *

Деена Абдулазиз Ал-Сауд Прочети повече на: http://woman.hotnews.bg/images/7072/245711.html#photo

Прочети повече на: http://woman.hotnews.bg/images/7072/245711.html#photo
"Изведнъж се събудих от непознатото усещане за приземяване. Мъчителна болка разтърси и завладя съзнанието ми, тя проникна през всичките ми сетива и ме обсеби с търпеливостта на хищник, който причаква жертвата си. Моята капсула се сблъска с твърда повърхност, аз се приземих и полетът ми престана в същия онзи миг, когато болката нахлу през невроните и ме прегърна с режещи ръце. После бавно от милиардите частици на страданието се сглоби една позната картина: дълга зала и множество стъкленици с мъртви ембриони. А над тях - стотици табла с изрисувани човешки крайници, органи в момент на покой и в момент на работа, снимки на известни лекарски екипи, прославили се с някоя сполучлива операция, табла, диаграми, апарати. И в дъното на помещението - една малка детска глава изплува сякаш от небитието и затърси фокуса на обектива. Тя ме погледна любопитно през стените на своя затвор и ми намигна.

Стана ми неприятно от тази внезапна картина, която достигна до мен през милионите километри на пространството. Какво искаше да ми каже тя с това помръдване на клепача? Че всичко е една шега, че животът е илюзия, а пътуването - измама? Образът стоя пред очите ми само миг - после се разпадна на съставните си части и светлината, която сглоби като в тръба на калейдоскоп една нова картина, не ми остави време за размисъл.

Сега около мен се издигаха стръмни скали и тяхната девственост прозираше дори под пластовете мрак, които отвсякъде се сипеха върху каменните им рамене. Ужас, пустота и ужас, студено и непристъпно безсмъртие се излъчваше от тях - защото нямаше око, което да види смъртта им, ръка, която да я запечати, и уста, за да я назове. Безсмъртен и страшен беше този свят, роден сякаш от праха на звездите, сътворен от слабата им светлина и наречен да бъде мое вечно пристанище, ако не намерех начин да се отскубна от прегръдката на планетата.

Чувствах как процесите в съзнанието ми замират, как то - прекъснало своя полет и озовало се върху този принудителен пристан - се готви да се отпусне на заледената земя, да положи под несъществуващата си глава една още по-несъществуваща възглавница и да заспи завинаги, завинаги... Мрачните скали на каньона, в който се намирах, изпълниха Тялото с безумие. Видях го да се лута в лабиринта на каменните вертикали, които го заклещваха отвсякъде. Вече с нищо не можех да му помогна, само се гърчех между стените на капсулата, защото от Тялото на големи, смъртоносни вълни към мен идваше страх, той ме заливаше и заплашваше всеки миг да удави в яростта си малкото парче земя, където се намирах.

Тялото се луташе обезумяло и блъскаше с юмрук по скалите, то се опитваше да срути с крехката си длан света, сътворен от незнайни сили и издигнат тук, за да стане мой и негов затвор. Не знаех къде се намирам, но чувствах духа си също така окован, както моето Тяло бе оковано в своя свят. То ми се изплъзваше и не можех да направя нищо, за да си върна неговото подчинение. Умирах върху тази планета, както плътта ми умираше там долу или там горе. Очите ми като лупи събираха целия ужас на безизходното и уплашено мятане в света затвор, в света стъкленица...

Внезапно някаква врата поддаде под ръцете на Тялото и то нахълта в човешкия дом. По пътя си нагоре то срещна още много врати и не спря да зове съзнанията зад тях, докато в рамките на правоъгълниците не изпълзяха десетки човешки същества. Те учудено забълбукаха тревожни слова и тръгнаха след моята плът, те се питаха какво иска да им каже тя и дали случайно не се опитва да ги направи свидетели на своята смърт. Или - може би - да ги превърне в мълчаливи съучастници на едно престъпление.

Хората тичаха нагоре, към небесния изход на дома, където моето Тяло се бореше с последната преграда пред нирваната, те вече го застигаха, за да му отнемат това право и да го надарят насилствено с още живот, с още омерзителни дни, дадени въпреки неговото желание - така, както се дават всички дни на хората. Ето, ръцете им вече се протягаха към него и то се предаваше, сломено от силата им, от съюзената им мощ, то се отпускаше ужасено и безпаметно и към мен на бързи тласъци се носеха тишината и спокойствието на смъртта.

В един миг усетих как вземат моето Тяло, как го понасят нанякъде и как после се опитват да влеят в паметта му опиати, за да потушат силния взрив на невроните му, да го успокоят сега и утре, и завинаги - ако може да съществува подобно спокойствие зад една все още дишаща и съпротивляваща се плът."


*    *    * 

Какво правеше, с какво се занимаваше този свят? Имаше ли той достатъчно време да обмисля какво прави, или се беше оставил на една вселенска инерция да го движи и направлява? Моето раждане в света на абсурда не можеше да се съпровожда със спокойствие и размисъл. Опитвах се да разбера каква е причината хората да се разделят, техните безумни опити да се откриват именно в различията, а не в приликите, бяха достойни за учудване и страх. В това търсене те не стигаха само до безобидни размени на заплахи и до невинни игри на смърт, те се готвеха и участвуваха най-сериозно във всички коварни ходове на своите врагове - избирани от самите тях като на конкурс за красота.

Хората говореха на хиляди езици, а им се искаше да говорят на милиарди, нещо повече - всеки човек да си има свой собствен език и единствено това да очертава неговите контури в свят, тръгнал да се уеднаквява, погубва, заличава. И как се съпротивляваха те срещу това, съпротивляваха ли се изобщо? С интерес се ровех в този подарен ми от случая свят, в техния свят, за да намаля поне малко разстоянието, което годините бяха издълбали помежду ни. Моето дълго безумие ми пречеше да разбера тази жажда.

Първо се разединяваха държавите. Изведнъж една невинна и сякаш прокълната територия се превръщаше в Граница. Тя обезлюдяваше, а по земята й започваха да крачат мрачни човекоподобни, които припознаваха дори в собствените си сенки врагове. Какво им оставаше на онези отсреща? Да направят същото, разбира се. Четях човешката история и се плашех от това, колко лесно идеите за обединение отстъпват място на идеите за разцепление и вражда. И не е чудно, че в целия този хаос дори детето в утробата вече не разбираше езика на майка си и отказваше да го проговори.

Науката се развиваше въпреки разногласията и човешките неразбории, и може би това, че беше така опасна и неуправляема, се дължеше именно на тях. Във всичко тя се противопоставяше на природата и се стремеше да изземе управлението от нейните ръце - дълговечни и опитни - и да го предостави в ръцете на недостатъчно очовечения човек. Дори аз бях доказателство за този необясним стремеж на хората да разделят: бях се родила с общо тяло и с две отделни съзнания, а те подобно на незнаещи и играещи си с огъня деца бяха разрушили моята цялост - тази нова хармония, която ги викаше по нови, неизминати още пътища.

Дали стремежът на човека да се съедини с другия не беше само кратък миг на безумие в един изпълнен с разумна раздяла и индивидуализъм живот? Но защо именно в този творчески акт се раждаше новата, различната същност, без която не можеше да продължи развитието? И обратно - раздялата, разцеплението водеха със себе си най-страшната прилика - нали всеки се стремеше да постигне със собствени средства онова, което другите вече постигаха и забравяха! И тогава миналото се настаняваше в бъдещето и пречеше на неговото свободно дихание. Нещо повече - хората се опитваха да заразят със своите болести и космоса. Никой не смяташе, че той трябва да остане стерилен, но и никой не можеше със сигурност да каже какво точно би било полезно да се изнесе там. Играта на сляпа баба, започната отдавна върху повърхността на планетата, вече придобиваше неуправляеми размери и не можеше да се предвиди как ще завърши.

Дълго бях живяла добре, за да не заплатя после горчиво свободата си. Някога малките ми конфликти с хората идваха само тогава, когато те започваха да искат от мен невъзможното. А сега? Не ги ли преследвах и аз със същия максимализъм сега, не исках ли от тях онова, което не могат да ми дадат? Рулетката се беше завъртяла и печелившата цифра вече беше друга, но утре нещата можеха отново да се извъртят в неблагоприятна посока. Плашеше ме моят малък опит. Не виждах семената на новото, поне на онова ново, което ми се искаше да видя, преди да нахраня със себе си земята.

Аз нямаше да видя съединението на човека, да видя раждането на космическото същество, да разбера дали неговото раждане е възможно. Може би то никак нямаше да прилича на човека, който бях аз, може би то щеше да бъде нещо ужасно според днешните ни представи за красота - дете с няколко глави, урод с цяло съзвездие съзнания, накацали върху раздалечени един от друг черепи, а може би стотици личности, събрани зад един череп? Не както сега - само бледи и неуправляеми следи от генетично свързани с нас предци, а съзнателно избирани, цялостни и вложени в нас съзнания, без които няма да можем да изпълняваме космическата си роля. Един многоглав Брама, събрал в себе си индивидуалностите на цялото човечество - може би това всъщност е богът?

Откривах в самотата си своето минало. Стъкълце по стъкълце то проникваше в мен и ме режеше с острите си ръбчета. Мяркаха ми се моите първи учители, после те се загубваха в мъглата и на тяхно място идваха онези, от специалното училище, образи се сменяха с образи, за да ми напомнят, че нищо не е забравено, че в мен присъстват, независимо от моите желания, хиляди хора, които са ме създавали по всички възможни начици - с тяло, с мисъл, с мечта. Навярно нищо не изчезва, не може да бъде забравено и само трябва да се науча да го събуждам, да го изваждам на повърхността. Това е единствено достойната монета за размяна, единствено достойният начин за обхващане и превземане на света.

И тогава започвах да се съмнявам, че подобно общуване ми е нужно, че всичките ми теории за обединение са невъзможни бълнувания. Целият ми предишен живот в сиропа на безметежното щастие опровергаваше днешния ми ден. Винаги се бях чувствала изпълнена поне с още един човек, с още едно същество. Нашите диалози се въртяха в затворената орбита на моето съзнание, без да имат нужда да излизат навън, където щяха да се чувстват неуютно. Частица от моята сестра продължаваше чрез мен своя живот и растеше вътре в тялото ми - подобно на дете или на тумор, който прораства в теб, живот в живота, който неотменно те води към смъртта. Докато това ставаше незабелязано, само времето можеше да руши плътта ми, но сега съзнанието за моята същност и тревогата за нашата обща съдба го разрушаваха десетки пъти по-бързо. Аз ерозирах, аз се отравях от мисълта какво ще правя с годините, които ми остават: все така ли трябваше да стоя като наказана пред статива и да говоря на единствения разбираем език на багрите и полусенките?

Все така ли с болка щях да освобождавам мислите си от онази клопка, където ги бе затворило моето пробуждане, все така ли алчно щях да изстисквам душата си и да процеждам през нервите си видяното и усетеното, а ръката ми да извървява, уплашена и занемяла, пътеките на болката? Нощем се пробуждах самотна и изоставена, гледах с измислени от мен очи пустинния пейзаж наоколо, а на сутринта под пръстите ми се пробуждаше поредният налуден пейзаж, отново се простираха безкрайни пясъчни равнини, а над всичко това безучастно се въртяха две слънца - едното сияеше с ярък, нетърпим блясък, другото едва мъждукаше на небето и светеше с червена, помръкнала светлина, а разплутото му тяло изпълваше половината хоризонт.

Сякаш бяхме две превърнати в слънца сестри - една жива Вероника долу, и една мъртва, изстинала вече, горе, но в чиито недра още гори слаб огън. Коя от нас беше истинската, с чие съзнание мислех и усещах света - с моето или с нейното, и изобщо можеше ли да се говори за някакво различие между тях? Дали като хищник аз все повече не обсебвах нейното съзнание, дали алчно не поглъщах нейните мисли и не се хранех с тях чрез един неуправляем интелектуален колапс?

Моят сегашен психолог - не мисля, че беше така добър като предишния, твърдеше, че всичко започнало от две начални точки. Едната - родена от сблъсъка ми с истината за моето раждане, която е освободила в мен онези затормозени центрове, спъвали години развитието ми. Другата извеждала началото си от онази нощ, когато се бях озовала между блоковете на непознатия комплекс и вторично бе разтърсила неукрепналия ми мозък. Творческият импулс в мен сега бил силен и това значело, че скоро ще се възстановя, работата лекувала. Моето съзнание се нуждаело не само от необходимостта да възприема, но и да отразява света на своите страхове, да ги изважда на белия овят и така да се брани от тях. И все пак това не било пълно освобождаване, защото немалка част от мен още била заключена там, в онзи каньон на ужаса, и точно поради това съм рисувала само различните варианти на един и същ пейзаж, гледан дори от една и съща точка чрез някакво странно въртене около мисловната ос на наблюдателя и - като че ли - през мъгла или през стъкло.

Всички тези обяснения ми помагаха да разбера само едно: че се намирам във връзка със съзнание, което ми е нещо повече от родно, и въпреки това същностно се отличава от мен. Наричах го моя сестра, а то сякаш бе мой антипод или пък продължение в други, неразбираеми за душата измерения. То бе космическо същество, освободено от властта на земята, на слънцата и планетите, но впримчено в нечия неподвластна ми воля. И все едно дали беше в моя свят, дали истината за произхода ми го бе отключила и създала за живот, или то се бе движило из студените безкрайни пространства, за да падне накрая върху далечна и враждебна планета, все едно!

Нощем си лягах със страх. Стриктно изпълнявах онова, което искаше от мен психологът - преди да заспя, винаги да си мисля за нещо реално от своя живот. Въпреки това сънят сякаш отрязваше с невидимата си ножица реалността и ме запращаше в пространствата на моите мисли и видения. То се промъкваше в мен, дочувах неговото пробуждане като слабо изшумоляване на сухи листа под детски крак, после изведнъж отварях очи и върху мен се стоварваше яростната вълна на страха, примесен с непоносима доза клаустрофобия, с непосилен стремеж към излитане, и заедно с това мисълта, че подобно излитане е невъзможно, че съм прикована здраво в тази клопка и няма да се измъкна.

Сънувах невиждани дотогава слънца и планети, спираловидни купове вещество и струпвания на прах, който блести при приближаване. После този прах се разсейваше, оставаше назад и това ми напомняше, че с мислите си аз продължавам да летя, да пътувам към земите на отговорите, които могат да бъдат и нещо по-познато - земите на смъртта. И отново се питах чий е този сън, мой или на онова хванато в капан същество, мой или негов? Измъчваше ме парадоксът на близнаците, не онзи времеви парадокс, известен от теорията на Айнщайн, а психологическият, сътворен от съзнанието, което се ражда двойно и никога вече не може да се освободи от своята същност. И не трябва - така, както на никого не би хрумнало да разделя двойните слънца или пък родените от една утроба и заедно деца, освен ако не е много нехуманен или пък не е бог и има да урежда свои сметки с вселената.

Събуждах се и чувах през тънката дървена преграда дишането на родителите си, те спяха своя дълбок сън на хора, които не искат да се събудят, на хора, родили и отгледали на света космическо чудовище, летящ динозавър, чиито пламтящи ноздри един ден непременно ще изпепелят крехкия им мир. И отбранително си мислех: "Добре, дори да съм динозавър, защо не са ме унищожили още в първите минути от живота ми? А ако не - поне да ме бяха оставили да приличам на себе си! Защо им е било нужно да ме правят подобна на тях?"

Ако бях оживяла двойна, сега щях да бъда цялостно същество, което можеха да изхвърлят с някоя ракета в космоса. Двете ми глави щяха да усвоят две различни области от човешкото знание, а тялото ми щеше да има нужда от храна и въздух само за един човек. Щях да бъда единна в радостта си, единна дори в страданието, защото близкият човек щеше да бъде на раменете ми и нямаше да се нуждая от друго тяло, което да ми носи хармония и мир. Природата бе предложила на човека изход, но той не го бе забелязал, уверен в своето съвършенство. И от това произтичаха всички мои страдания, вечните раздвоявания на съзнанието ми, които още не можеха да победят младото ми тяло, но утре, когато силите му намалееха - а те намаляваха бързо - щяха да го изправят срещу своя събрат.

Имах нужда от незабавен отговор и затова често се отбивах в Музея на медицината. И винаги ми се струваше, че сестра ми зад стъклото не остава безучастна, че очите й ме гледат под клепачите, че тези клепачи трептят, за да ми напомнят чрез своя едва забележим морз присъствието си в мен. Ала главата можеше да ми даде твърде малко. Тя не носеше в себе си обяснение нито за нашето раждане, нито отговор на въпросите, които ме тревожеха. Трябваше ми нещо друго и аз докосвах с настървение белега, сякаш той току-що се беше затворил върху кожата ми. Този белег не допускаше истината да проникне в съзнанието ми и аз исках да го отворя отново и отново да стана тайнопроницаема.

Родителите ми вече говореха за изява навън, дори бяха организирали изложба във фоайето на Медицинска академия, там, където преди повече от двадесет години един лекарски екип бе решил моята задача съвсем погрешно. Сега грешката надничаше през моите картини и през моите очи, когато апаратите ме пребъркваха до дъно, когато всички търсеха да напипат с грубите си пръсти едва доловимите отклонения в личността ми.

Междувременно месеците минаваха. Отново се върнах към ученическите години. Сега в това състояние родителите ми си позволяваха да ме товарят с много неща. Трябваше да завърша гимназия, да следвам и да докажа на целия свят колко несправедливо е било да се съмняват в правилността на лекарското решение. Може би в сънищата си майка ми ме виждаше вече велика художничка, поставила пред смахнатите си картини целия свят на колене. А истината бе, че все по-рядко сънувах своя предишен сън, тялото ми се освобождаваше от оковите на космическото същество и все повече се вкопчваше в земните неща. Чувствах се уморена, натежала, плътта ми бе започнала да се обажда - отначало със слаб гласец, а после все по-мощно и по-мощно. Превръщах се в обикновена жена и заедно с това мисълта, че горе, затворена в капсула и отчаяна, умира моята сестра, плът от моята плът и разум от моя разум, ме измъчваше до лудост.

Не можех да я спася от затъмнението, моето втурване в земния овят, което бе започнало с онова приземяване, трябваше да продължи, защото светът не искаше от мен болезнени и странни пейзажи, не искаше да му посочвам неговите окови, а да му кажа как да се освободи от тях, или ако не мога това, поне да се правя, че не ги забелязвам.

- Малко ли ни е нашата мъка, че Вие прибавяте още към нея? - питаха ме хората на срещите, които устройваха с мен.

Бях започнала да ставам знаменитост, загадката около раждането ми, както и второто ми раждане за света подсилваха любопитството и интереса. Но само толкова! Хората не бяха, съгласни с това, което им показвах, мракът и тъгата ги плашеха, раздвояването на съзнанието ми, което водеше след себе си разпадането на света, ги объркваше и им изглеждаше прекален модернизъм.

- Но аз не искам да ви лъжа! - отбранявах се наранено. - Такъв ми изглежда светът, и такъв ви го показвам.

Те отново не се съгласяваха.

- А не може ли малко повечко светлинка... не може ли? - питаха упорито.

Нямах достатъчно думи, за да им обясня, че съзнанието, което ме провокира към творчество, е попаднало в клопка, че тъне в мрак и причината за всичко е в мен. Аз имах вина за онова, което ставаше, и за другото, което се бе случило в операционната преди две десетилетия. Глупостта на лекарите и последиците от нея ме преследваха като разгневени харпии и навярно така щеше да продължава през целия ми живот.

Изборът, ако изобщо го е имало, е бил направен погрешно. Козметични съображения решили коя от нас да оцелее. Така, както много често именно външните неща решават съдбата на вътрешните, а лицето - съдбата на личността. И ако все пак ме сгряваше мисълта за многовариантността на бъдещето, ако не вярвах, че парадоксът на близнаците се състои именно в това, техните души да се преливат непрекъснато една в друга като през тръбата на скачени съдове, навярно бих умряла. Всъщност не, и тогава не бих се решила да умра, защото според законите на този парадокс космическото същество в мен също щеше да умре.

Чувствах, че трябва да съхраня сестра си. Мислех за това винаги, когато отивах в Музея, мислех за срещите, на които хората ме молеха да пропусна светлината на земния ден в картините си, за прегледите в Академията, когато срещах по коридорите подобни на мен същества, придружавани от невежи спътници. Вярвах, че тези същества са свободни, че са потънали в съзерцанието на своя космически пейзаж и лекарите напразно се опитват да ги измъкнат от това вцепенение, за да ги върнат към света, който не е техен. Те се бранеха самоотвержено, те не искаха да заплатят със своята способност да пътуват между звездите, да преодоляват пространствата, които са забранени за тежките им тела, да имат около себе си целия този ад от лед и огън, от светлина и сянка - заради съмнителното удоволствие да поживеят сред човешкия свят. Чудно ли е тогава, че така неохотно се съгласяваха да заменят своето предимство срещу неуредения човешки ад с неговите примитивни опити да проникне отвъд завесата?

Те наистина не искаха да направят тази неизгодна замяна и умираха зад стените на клиниките, подлудени от лекарите и от своите мании, обречени на недоверие и присмех, умираха, и може би с тях си отиваха техните космически събратя, или може би те отлитаха в пространството, за да търсят отговора на онзи ужасен въпрос: защо съществуват, защо е цялата болка, цялото това страдание от раздялата със същността - тялото ти в плен на някоя хищна планета, а душата ти - отдалечена на милиони километри и зъзнеща от студ.

В мен ли бяха и двата изхода, аз ли бях решението на този въпрос, звездовидните и гроздовидните ли бяха решението? Виждах ги как политат към космоса - огромни туловища с дълги шии и малки глави, с чела, заемащи половината от лицата им. Или с глави, разположени една върху друга, с къси подвижни шии и десетки втренчени в различни посоки очи. И ги рисувах такива, а това плашеше моите зрители; бяха почнали да приемат, бяха се примирили с мрачните пустини, но тези човешки уроди им се струваха подигравка над самите тях. Не помагаха дори заглавия като "Експанзия в космоса", "Завоевателите", дори "Марсианците" - тази вечна тема, с която бяха свикнали от десетилетия, видяна през моите очи, им изглеждаше страшна, ужасяваше ги и те се стичаха в салоните с готови за страх очи, за да ги напуснат с още по-уплашени и помръкнали зеници - защото в мен имаше вече не само притаена, но и откровена заплаха, която напуска мрака, протяга към тях остри нокти и вещае гибел.

На третия ден след откриването на изложбата салоните опустяваха. Ситни заглавия във вестниците подсказваха края на моята кариера, а бях на тридесет и можех да върша само това - да оживявам своите страхове върху платното. Ценяха ме единствено специалистите, те именно задържаха и гнева на тълпата. Самотата ме измъчваше, тази самота оставаше несподелена, и въпреки ласкавите отзиви в специалните издания, аз страдах от отлива на хората и виждах в това особено тежка присъда над всичко, което правя и обичам.

Един ден стоях сама и помръкнала в залата. През цялата сутрин влезе само някакъв заблуден посетител, който обърка изложбената зала с туристическо бюро. Тъкмо вече мислех да си вървя, когато вратата се отвори и през нея бавно влезе мъж към петдесетте. Той се огледа плахо и пристъпи към първата картина, без да ме забележи или преструвайки се, че не ме забелязва. Веднага го познах - моят учител по рисуване! Спасов - името веднага изплува в съзнанието ми, независимо от голямото времево разстояние.

Беше все така висок, малко прегърбен, брадата, която си пусна по мое време, навярно не беше променяна, защото придаваше на лицето му същия онзи романтичен вид, който в младостта така ни вълнуваше. Не можех да видя дали очите му са помръкнали и дали са загубили онази зелена ведрина, която се излъчваше изпод клепачите дори тогава, когато идваше в училището пиян.

Дали пиеше още? Опитвах се да гадая, но целият му външен вид говореше твърде малко за това: скромен костюм, пуловер, риза, прашни обувки - това бе цялото му облекло. То издаваше един не особено успял мъж, но можеше да бъде проява и на вътрешна сдържаност, на неосъзнато желание да се изтъкне именно скритото в душата.

Приближих се до него развълнувана и прошепнах:

- Добър ден, учителю!

Той се стресна - наистина не ме беше познал, погледна ме уплашено и после колебливо попита:

- Вероника... това ти ли си?

- Аз съм, учителю! - усмихнах се. - Всичко, което виждате, е истина: празна зала и в нея една художничка без публика.

И посочих салона. Той проследи ръката ми и по лицето му пробягна спазъм на горчива ирония. Помнех тази гримаса още от детските си години, но сега тя се беше задълбочила десетократно и за миг му придаде страшно изражение. Знаех какво означава и не се обидих, защото в нея имаше повече обида от света и самоирония, отколкото насмешка.

- Бъди спокойна, Вероника! - усмихна се Спасов малко накриво и тогава се досетих - беше преживял нещо неприятно, може би мозъчен инсулт, който бе оставил тази едностранна парализа на лицевите му мускули. Навярно не бе престанал да пие след моето напускане на училището и тази кривост бе дошла да заплати неговото неуважение към законите на природата. - Ти си надраснала толкова много света, в който живеем, че той трудно ще ти прости обидата.

- Благодаря, учителю! - усмихнах се горчиво. - Вие сте единственият човек, който все още мисли добре за мен. Всички останали се плашат...

- Винаги съм знаел, че си необикновена, момичето ми! И не ме наричай "учител", какъв учител мога да бъда аз! Още на петнадесет години ти ме бе надминала във всичко ...

- Не говорете така, учителю! - уплашено го прекъснах, защото горчивината, която идваше от него в този миг, беше непоносима. - Та ние не можехме да нарисуваме и една хилядна от онова, което ни показвахте! Помня как се измъчвахме да ви подражаваме - всеки път все по-безуспешно.

- Но не и ти, Вероника! - каза Спасов, без да ме гледа, и едва сега разбрах, че този човек е запазил спомените за миналите си неуспехи да ме спаси от училището, горчиви и парещи. - Аз имам твоите картини... всъщност, смути се той, имах ги доскоро, но ги загубих при последното си преместване. Бяха поразяващи... още ги помня. После идвах на всичките ти изложби... и знаеш ли, много се срамувах, че тогава не успях да те измъкна от онзи ад. Не мисли, че искам да се оправдавам, но дарбата ти се отключваше съвсем случайно и сякаш от нищо... Ти ми създаде много грижи...

- Съжалявам, учителю! - казах тихо и наистина съжалявах този човек, този остарял, полупарализиран мъж, когото бях довършила със загадката на появата си. Едва сега си дадох сметка за това и сърцето ми се изпълни с присвиваща болка и угризение. - Но Вие не сте виновен - добавих, аз всъщност бях доста тъпа...

Той ме погледна изненадано:

- Нима наистина помниш, Вероника? Помниш ли?...

- Не, не, разбира се! - заклатих глава. - Но често си мислех за предишното си състояние... и постепенно започнах да разбирам. Едно обаче със сигурност си спомням добре - онова кошмарно безсилие да възкреся нещо в паметта си. Помня например как се напрягах да разбера защо листът с рисунката винаги се озоваваше именно под моята ръка, защо това цветно нещо, което Вие сочехте, беше нарисувано с моите бои. Още ги помия, бяха хубави бои, които баща ми донесе от една командировка, и не можеха да бъдат сбъркани, защото никой в класа нямаше подобни. Всичко това ми е останало като спомен за болка и страх. Все не разбирах...

- Нима не знаеше, че сама рисуваш всичко! - прекъсна ме Спасов.

- Не, учителю, тогава това беше последното нещо, което бих допуснала! - поклатих отрицателно глава.

- 3начи не си ме лъгала! - каза замислено той. - Вярвам ти. И все пак някъде дълбоко в съзнанието ми оставаше едно малко съмнение, че ме разиграваш. Нали разбираш...

- Разбирам! - засмях се. - Но не беше така.

Той помълча, после ме погледна почти в упор и попита:

- Е, как живееш сега, Вероника? Щастлива ли си?

Не бях подготвена за този въпрос, нещо повече - страхувах се от него. В гърдите ми се появи онова изхлипващо провиране на въздуха през дробовете, което винаги се промъкваше при внезапно връхлетялото ме страдание. Отворих уста като риба на сухо, но не издадох глас.

- Е, добре, добре! - каза Спасов, разбирайки затруднението ми. - Зная, че ти е тежко. Не, не ми казвай нищо, аз всичко разбирам. Хайде, довиждане! - разбърза се внезапно той.

И си тръгна, без повече да ме погледне. Аз излязох от вцепенението си и го догоних на вратата.

- Обадете ми се пак, учителю! Аз имам нужда от вас... страшна нужда! - и му тикнах в ръката визитната си картичка.

Той я взе мълчаливо и отново без да ме погледне, но - може би така ми се стори - кимна утвърдително с глава. Видях отдалечаващия му се гръб и механично си помислих: "Толкова е остарял... дори вече куца..."


*    *    *

"Моите пробуждания... моите откъслечни спомени от един разбил се свят, свят стъкленица, разклащан дотогава само от ръката на бога и внезапно натрошен на милиони парченца от същата тази ръка... Част от зелена ограда, червена къща с чемширена градина отпред - после ще изскубят чемшира, за да построят гараж, - дървета около градина с рози - после ще изскубят и розите - а в средата лампа. И нечие погребение, едно несвършващо погребение на хора, които, напускат улицата и света, защото светът нехае за тях. Повече предчувствие за смърт, отколкото реална смърт.

Все повече се изпълвах с човешки сетива, тялото насилствено ме превръщаше в човек. Аз се съпротивлявах, защото не исках да бъда дарена с плът, с органи и сетива, които непрекъснато се съприкосновяват със света на твърдите и окончателно застинали предмети. Усещанията ни за нещата не са като самите неща и образите, предадени през бездната, не са като докосването. Едно е да бъдеш, друго е да излъчваш твърдост, трето е да отразяваш светлината, а нещо съвсем различно е да горчиш. И човекът като лупа, не, по-скоро като пчела събира смисъла на всичко това, но дали този смисъл го докосва?

Не ми харесваше да бъда човек, аз бях същество, изпълнено с разум, и той се препредаваше през пространството в най-чистия си вид. Във вселената навярно блуждаеха и други подобни на мен същества, не бях ги срещала, но усещах тяхното съществуване, чувствах ги като таен смисъл, виждах тяхното раждане, тяхната смърт като разбиване на птици в твърдта. Аз бях една от многото, бях космическо същество, за което Тялото не подозира. Впримчена в орбитата на тази планета, аз все пак живеех. Моето състояние напомняше сън с кратки пробуждания, може би Тялото боледуваше и това се отразяваше на моето съзнание. Чувствах се така, сякаш ме бяха затворили в зала с високи неравни стени. Да, зъберите постепенно се превръщаха в стени.

Горе звездите вече светеха не хаотично, а строго подредени в редици - като лампи на таван, а в далечината галактиките излъчваха сиянието на улични лампи. Светът за мен беше зала, или залата, в която бях затворена, в един миг бе пораснала до размерите на свят - не зная точно каква бе истината, но моят живот, изтъкан от дълги периоди мрак и кратки проблясвания, все някога трябваше да завърши с откъсване от притеглянето и полет. Засега не чувствах да набирам сили, по-скоро от мен изтичаше енергия, тя се разсейваше наоколо и стените бавно я поглъщаха, като от време на време се нажежаваха до бяло и после отново изстиваха до мрак. Подобно на приливи и отливи идваха светлините и сенките, аз излъчвах и светът наоколо заблестяваше, сякаш на хоризонта се появяваше светило, поглъщах - и сякаш навън настъпваше нощ. Какво бях, слънце или атом, какво бях?

Понякога усещането за нечие присъствие се усилваше, дочувах шепот, светът, затворен в стъкленици, шепнеше своята история. Това беше историята на едно дишащо човечество и всяко вдишване бе равно на век. Хилядите малки крачки на децата се събираха в по-големите крачки на възрастните, те от своя страна съставляваха хода на племената, народите, цивилизациите. Какво бях аз между тях - частица от частиците ли, съзнание, заловено в капан и молещо за свобода? Съществата около мен бяха само капка от огромното море на живота, изведен в задънена улица, хора, на които не бе дадена възможността да се родят, да бъдат. Не витаеха ли и техните съзнания около звездите, не бяха ли те двойници на онези, другите, които можеха в един кратък живот да обходят планетата? А аз, коя бях аз - мисъл, която сега лежи на дъното на лунен каньон, или жена, която се опитва чрез несъвършената си ръка да нарисува контурите на своя затвор, на целия световен или вселенски затвор с неговите проблясъци, мрак и самота?

Виждах я как върви обезумяла, как се щура безпаметна из стаята си - крачка към триножника и замах на ръката, после - отдалечаване. Като съвършен ритуал, дошъл от древността танц на дивак, който се подчинява на вътрешния си ритъм и за когото тимпаните на околния свят са само знак, че танцът е започнал. Тя живееше в някакво упоение. Само тогава можех да я виждам какво прави. Това вече не бе моето Тяло, а едно чуждо, прогледнало Тяло на друг човек - много роден, но и много различен.

От време на време земната ми двойница затваряше очи пред оживяващата белота на платното и тогава усещах как тя се приближава все повече към мен, как отново нещо от нея се прелива в душата ми и проглежда чрез моите очи. Миг - и една линия се отделяше от общата хармония, врязваше се във въображението на Тялото и то я отнасяше на земята, за да я прелее от ръката си в листа. После същото се повтаряше и с другите линии, аз бях само посредникът, а долу Тялото мълчаливо вършеше своята работа и пластовете бои се трупаха един върху друг в причудливо съгласие. Хармонията на цветовете и мрака наистина беше нечовешка, тя плашеше с оскъдността на светлината, с липсата на хора и живот, тя отблъскваше посетителите от залите. Този свят не бе техният и не говореше на нито един познат език, в него бездната бе толкова дълбока, колкото бе и между далечните, загадъчни светила, между облаците и мъглявините, които някога се бяха разбягвали по пътя ми.

Земното същество ме учеше да си спомням, с насладата на паяк то проникваше в най-отдалечените кътчета на паметта ми и изсмукваше оттам съкровената информация. А на празните места поставяше своя: част от зелена ограда червена къща с чемширена градина отпред - после ще изскубят чемшира, за да построят гараж, дървета около градина с рози и... и нечие погребение, не точно смърт, а постоянно предчувствие за нея. Чия бе тази смърт, моята собствена или онази, която принадлежи единствено на Тялото и все още само му предстои? Какво символизира градината с изскубания чемшир, на чий гроб расте той сега или някога ще расте - в зависимост от това дали виждам миналото или бъдещето? Кой ще прошепне отговора, който може би не искам да чуя?

Аз се задушавам в орбитата на планетата клопка, аз умирам, а моето Тяло, което вече е тяло на друг, си играе на криеница, то реди цветни отрязъци и търси хармонията на света, който виждам или съм виждала някога. От време на време окачва картините в зали, но никой не идва да се докосне до този плашещ свят. Само един мълчалив, полупарализиран светец понякога мълчи заедно с Тялото или му говори за някакво ограбено от мен минало.

Дните минават, минават годините и аз все повече забравям коя съм, забравям, че някога моят кораб е летял между звездите, че съм имала цел и още я имам, че трябва, да открия смисъла на света около мен, за да оправдая живота си. Все повече се съмнявам, че звездите съществуват, на тавана на моя затвор светят само бледи стоватови свещи - пазители на една заупокойна светлинна молитва, която от време на време пеят на създанието, ограбено завинаги от свобода и полет."


*    *    *

Ново сътресение ме извади от моите безумни дни на работа и мрак, в които отново безкрайно пропадах. С появяването си Спасов сякаш върна успеха в залите - не предишния тотален успех, но все пак някакво чувствителна размразяване на леда около мен. Той самият нямаше пряка заслуга за това или по-скоро заслугата му не бе по-голяма от тази на амулета, чието предназначение е да отведе злите сили далече от нас и да остави кораба на съдбата единствено под властта на добрите. Точно затова обаче неговата смърт така силно ме потресе - сякаш някой могъщ, и невидим враг отмъкна този талисман и ме остави с открити гърди пред лъка на съдбата.

Хората малко по малко започнаха да се връщат в салоните, може би вече се учеха да преглъщат горчивия хап, който им предлагах от картините си, или пък просто свикваха с моята уродливост и я приемаха като част от ореола, ми. Малката почивка, дадена ми от тях и съдбата, посветих изцяло на Спасов. Той живееше сам в едно доста мрачно и сякаш необитаемо жилище. Понякога ходеше в училището, където сега висеше моята снимка и дълъг надпис под нея напомняше на глупавите му питомци, че не всичко още е загубено за тях, че може би някога от спящите им мозъци отново ще се излюпи чудовище като мен. Но това бе толкова непосилно за полираните им мозъци, че те дори не се спираха да прочетат написаното или пък гледаха големите букви, както хората гледат клинописното писмо на шумерите, без дори да се опитват да проникнат в тайнствения му смисъл.

Аз бях последният шанс на Спасов, неговата кратко проблеснала звезда, чието присъствие владееше хоризонта му открай докрай. Дори когато имаше тялото ми - а той го имаше до последния дъх на своето земно съществуване - дори тогава моят учител си остана нещастен и съкрушен човек, който едва диша под тежестта на натрупаната вина. Не мога да кажа, че той беше моят първи мъж, защото никога не го приех и не повярвах, че е мъж. Даже когато се отпусна мъртъв в ръцете ми и лицето му застина в калъпа на смъртта, пак не можах да усетя тялото му. Спасов отдавна бе станал безтелесен и не присъстваше в този отвратителен свят, в този отдавна омръзнал ни пейзаж.

Мисля, че бяхме заедно почти насила. Насилието не дойде от него, а от мен, почти му се натрапих, защото мислех, че му дължа тази последна почит, този поклон на уродливото си тяло пред свещената плът на самотника. Но колко малко се нуждаеше тази плът от мен, колко малко искаше вече тя и от целия останал свят, който й дължеше толкова много.

Думите нищо не значеха за моя учител, алкохолът също отдавна не значеше нищо, и странно, но аз самата вече значех съвсем малко - просто едно пораснало дете, по-скоро една пораснала и сякаш изплувала от небитието сянка, която го ласкаеше и му подаваше вода в дните на страшна умора. Виждах как смъртта все повече обсебва това преждевременно остаряло тяло и как то все повече се опитва да срича нейната опасна азбука, как с все по-нарастващо желание отговаря на въпросите, които му поставя мракът, и с които го вика отвъдното.

Сладостта от допира ни идваше не от моженето, не от съвършеното владеене на любовното изкуство, а по-скоро от дъха на сбогуването, от мимолетния полъх на едно изтичащо присъствие, което щеше да бъде последвано от вечно отсъствие. Обичах допира на ръката му, опиянявах се от разместването на въздушните пластове, когато тялото му се промъкваше между кислородните молекули, работех под мълчаливия му укор или мълчаливото му одобрение и знаех, че трябва да бързам, защото всеки наш миг е подарен, а после отново ме очаква безрадостното проникване на чуждото и гневно съзнание от бездните.

И все пак не съм докрай справедлива, като казвам, че Спасов с нищо не помогна за моето възраждане. Когато по-късно наблюдавах картините си, рисувани през няколкото кратки месеца на нашата връзка, виждах как в платната се е промъкнала някаква плаха, едва покълнала светлина, но все пак светлина на надеждата и тържеството. Жълти и червени бои, странно преливащи се протуберанси, обливащи с нежна ласка далечни планети, малки въздушни молекули живот под почти невидимото сияние на мъглявините - всичко това говореше за пробуждане, което беше възможно единствено чрез тази любов.

И затова когато Спасов си отиде от света - а той си отиде внезапно, както винаги бе обещавал - аз отново се върнах към стария си живот.

Натежа ми моето тяло върху внезапно натежалата земя, едва влачех краката си след ковчега на единствения човек, който нежно ме бе обичал, който единствено с любов бе следил всяка моя крачка, без да наднича към мен през мъртвите стъкла на окулярите, без с нещо да ми напомня, че не съм като другите, без да чака благодарност за това. "Вероника - още чувам гласа му край себе си, чувам го толкова жив, че ми се иска да се обърна и да целуна въздуха, - помни, ти си правилото, а всички ние сме изключения, ние сме изроди, а не ти ..."

Така говореше моят учител, който от години почива в далечното гробище на своето село, забравен от приятели и колеги, незапомнен от многобройните си ученици и оплакван единствено от мен, която също си отивам.

"Ти, ти си правилото, помни това!" - сякаш повтаря сега гласът му.

Чувам го непрекъснато в тази клиника, където живея от петнадесет месеца, и която не се надявам да напусна, защото на правилата не им е съдено да напускат своите територии и да обезсилват заложения в тях смисъл. Да бях знаела, само да бях знаела какво страдание причинява всеки обикновен миг, когато се промъкне след време в съзнанието ни! Ако можех дори за секунда да допусна това, може би още в следващия миг щях да се затворя в клиниката и да огранича контактите си само до лекаря и санитарката, която идва да ми носи храна. Но аз не знаех нищо, и след като се съвзех от смъртта на Спасов, веднага се впуснах отново в живота, защото бях убедена, че ще успея да му намеря заместник.

Моят първи мъж - защото най-после това бе същество от плът и кръв - стана някакъв непознат и много по-млад от мен човек. Не запомних нищо от него, дори трудно извиквам в паметта си името му - Александър или Мирослав, или може би даже Светомир - нещо подобно на заплетен конец, от който в крайна сметка ми остана само една паметова нишка - Чочо.

Вече не живеех с родителите си, бяха ми купили стая и кухня в един далечен жилищен комплекс и с това признаха правото ми да съществувам максимално далече от пъпната връв. Прегледите се сведоха само до един годишно, имах понякога кратки разговори с психолога си, но това вече бяха по-скоро минути на забавление, отколкото товарещи психиката ми процедури. Нямах и време за друго - моят успех изглеждаше така тотален, тайната на моето раждане бе така плътно проникнала в него, че хората най-после разбраха колко важно е да ме оставят на мира. Сега други, чужди и непознати хора обсаждаха живота ми с постоянството на плъхове, подушили миризмата на свещ.

Все още се плашеха от светлината, но не губеха надежда един ден да се задавя, фитилът да падне и угасне в размекнатата ми душа и тогава всички да се нахвърлят отгоре ми.

Чочо беше един от тези плъхове със симпатична, нежна муцунка, кадифена кожа и малки, дребни очички, които гледат така, сякаш те претеглят на килограм. Имаше хубаво, здраво тяло, което обичаше да показва, и може би тайно се надяваше някога да се откажа от мислите си за далечните слънца и да прехвърля интереса си върху тази красива плът - купчина добре закрепени мускули върху кости от плексиглас, гарнирани със застинала кукленска усмивка на уверен в себе си плейбой, и над всичко това - само една благородна сянка на рано побелял кичур коса.

Ненавиждах тялото му, студените и жестоки устни, които нараняваха, без да целуват, девствените му опити да ме възбуди и тайните, страхливи погледи, хвърляни към белега на шията ми, когато мислеше, че не го виждам. Не познавах ръце, които по да не умеят да прегръщат, и устни, които по-незаинтересувано да целуват, от устните на моя първи мъж. И неговото тяло, което толкова тежко се отпускаше над мен, то ме караше да забравя всичките си съмнения и да мисля само за земното притегляне, за невъзможността някога да се откъсна от властта на гравитацията и да се върна в безтегловното. Отвращението, което изпитвах към този човек, беше отвращение към света, в който се бях пробудила един ден преди много години, бях се пробудила, единствено за да разбера, че съм попаднала в капан, че и дотогава съм живяла в капан, но съм имала щастието да не зная това.

Знанието винаги отнема нещо ценно от нас. От мен то отне надеждата, че някога ще успея да се измъкна от орбитата на планетата и ще се върна отново в онова блажено състояние на безпаметност и самота, абсолютна самота вътре в себе си, и диалог единствено вътре в себе си. Някога аз бях завършено същество, едно малко съвършенство от мрак и светлина поравно. Моето пробуждане наруши равновесието, то ме превърна в разбалансирана теглилка на мрак и аз не можех повече със собствени сили, теглейки се само за косата, да се измъкна на обляната в светлина повърхност.

Част от мен умираше горе, под смълчаното и студено блестене на звездите. Живеех като близнак, ограбен от своето огледално подобие и принуден цял живот да го търси в другите хора, в техните студени, отблъскващи очи.

По време на връзката си с Чочо започвах да осъзнавам болезнената самота на изоставения. Един мъж може да те научи на страдание, един нелюбим мъж може да те докара пред прага на лудостта. За него аз бях само тема за дисертация - но мъчителната и за двама ни раздяла прекъсна стремителния му опит да полети на моите крила, а падането го превърна в съпруг на една здрава жена с масивна и хищна долна челюст. Край нея той блестеше със своите тънки кости, с целия си бледен, добит от връзката с мен вид.

Тя беше червена и зла, и изборът му не беше случаен - подобна жена никога нямаше да роди мутант. С инстинкта, заложен в прагматичните си гени, Чочо навярно виждаше как от нея изпълзяват и плъзват по света пълчища от високи, здрави и хищни детища, снабдени с добри храносмилателни органи и птичи мозъци - колкото да им помагат да стоят прави.

Повече никога не пожелах да опитам любов със същество от мъжки пол Казваха, че моето влечение към жените се появило съвсем внезапно. Тези, които се опитваха да намерят в него някаква полова основа, претърпяха крах. Няколкото любителки на самотната любов, съблазнени от мълвата за моята достъпност, се опитаха да намерят взаимност, но бързо се разочароваха. Тази любов ме интересуваше толкова малко, колкото и останалата. Тялото вече не можеше да ме привлече обратно в орбитата на забравата.

Аз исках да помня, да си спомням непрекъснато. И да страдам чрез това припомняне. Знаех, че някъде там, в един самотен свят - може би човешкият - умира моята сестра, умира отчаяна и обречена, без да може да ми разкаже за това, без да може да измоли спасението си. Бях длъжна да я търся, докато съм жива, да преровя този и онзи свят, всички пространства и дори пространствата на човешките мисли, но да я намеря.

Първата ми грешка беше с онази млада жена, която се протягаше лениво пред кафенето и чакаше някого. Приближих се до нея в гръб и ухото й изведнъж ми заговори на един познат език, стори ми се толкова близко и родно, че страстно пожелах да го пипна и да се уверя в реалността му. В първия момент тя подскочи изненадано и се завъртя с лице към мен, после се усмихна или по-скоро направи опит за усмивка, но изведнъж се досети, че пред нея стои непознат човек, и раздразнено извика:

- Но какво правите?!

Усещането за родност веднага се разсея, аз се дръпнах уплашено крачка назад, после жалко се усмихнах.

- Простете - казах, заеквайки, - исках само да Ви докосна... нищо друго.

Тя ме изгледа изненадано, очите й бяха наситено-сиви и огромни, те просто изпълваха цялото й лице и това му придаваше извънземен вид. Но тя разсея съмненията ми, като зададе един съвсем човешки въпрос:

- Защо?

Разбира се, не бях подготвена за този въпрос. Не можех да й отговоря веднага, а очите й искаха отговора незабавно, в същия този миг.

- Знаете ли - смотолевих, - веднъж сънувах един сън...

- Какъв сън?! - настръхна отново тя, защото ме взе за луда. - И какво ме интересува всичко това?

Вече имах горещото желание да изчезна, да се изпаря веднага, но не можех да си тръгна току-така. Опитах се да обясня:

- Имате ли мъртви близки?

- Че кой няма! - каза раздразнено тя. - И престанете вече с този театър, кажете направо какво искате!

Направих се, че не забелязвам яда й и попитах:

- Майка Ви ли?

Тя се замисли, после дори малко се натъжи и каза:

- Една сестра... умряла е преди мен. Аз не съм я виждала...

- Ето, значи ще ме разберете! - почти извиках. - Аз също имам мъртва сестра! Това е голяма загуба, нали?!

- Не бих казала! - намръщи се момичето. - И сама си живея добре. После с внезапно покълнала искреност добави: - И без това сме прекалено много тук. Понякога се задушавам от всички тези хора. И сънувам ужасни неща. Например, че храната се е свършила и умирам от глад. Или че цялата тази паплач е погълнала въздуха и за мен не е останало нищо. Отвратително е!

- При мен не е така! - казах с необходимата за случая искреност. - Напротив, непрекъснато ме преследва усещането, че нещо ми липсва, че ми е отнето. А когато ми стане много криво, тръгвам да търся сестра си. И ако някой ми заприлича на нея...

- Тогава го хващате за ушите! - изсмя се момичето.

- Не... - казах. - Това с вас стана случайно, не го исках... Но когато ми се стори, че съм я видяла, непременно я заговарям.

- Вие луда ли сте? - с откровено любопитство ме попита малката. - Нали тя е умряла?

Погледнах я безпомощно. Не можех в една кратка минута, която тя скъпернически ми отпускаше, да й разкажа целия са ужасен живот, да й разкажа за рухналите си надежди и за празнината, останала след тях, за своите сънища и за промъкването на сянката, която ме преследваше от онзи ден в Музея, за целия налуден кошмар на нещата, които ми нашепваше тя, за ужаса на мрака и още по-големия ужас на цветовете, формите, непознатите форми и отблясъци на една непозната вселена: свят, видян през чужди очи и станал завинаги мой, недостижим, но без да ме оставя нито миг на спокойствие. За това ми трябваха дни, месеци, години, доверие, на което чуждите очи ми казваха, че не мога да разчитам, че никога няма да го имам - дори да изиграя целия този спектакъл безупречно, дори да стоя през цялото време на ръцете си - все едно, непознатото момиче нямаше да ми повярва и всичко беше безсмислено.

То бе родено като единична звезда и никога нямаше да разбере страданието на двойника, на изоставения. Затова наведох глава и вече се канех да направя първата крачка на отстъплението, когато момичето каза:

- Всъщност... аз може и да съм сестра Ви...защо пък не, защо да не съм!

Усещането за нещо близко, за нещо родно отново нахлу в мен и привличането стана толкова силно, че го усетих като болезнен спазъм по цялото си изтръпнало тяло. Земята се залюля, образът на непознатата се разми и изчезна, просто се разтвори във въздуха и пред мен зейна преизподнята, на чието дъно съзрях малката сребриста капсула. Там агонизираше моята душа, тя ме гледаше през мъртвите очи на единственото нещо, което имаше - своята малка, спиртосана глава, гледаше ме с укор.

Обзе ме внезапно спокойствие и аз затворих в блажена отмала очи:

- Значи това си ти! - прошепнах. - Това си ти!


*    *    *

"Това си ти, това си ти! - зашепна нещо в мен и ме събуди от безпаметността.

Огледах се като след тежък сън, затворих и отново отворих очи, за да се уверя в реалността на онова, което преживявах в този миг. После пак затворих клепачи, за да не полудея, когато илюзията изчезне и отново видя около себе си зъберите или стените на онази стая - все едно, но не и свободата. В първия миг, не, всъщност ужасно дълго се опитвах да си внуша обратното - че пак съм на дъното на каньона, че пак съм в стъкленицата и тя лежи неподвижно на планетата.

Опитвах се да си го внуша даже с цената на смъртта, защото другото беше вече безсмислено. Не можех да бъда извън клопката си, да вися свободно над повърхността, над мъртвата повърхност на тази спечена и безводна земя, която беше заплашвала неведнъж да се превърне в мой гроб. И аз треперех с помътено съзнание, болката се разхождаже по мозъка и нервите ми, възпламеняваше всичко по пътя си, събуждаше всичко, но още не знаех за живот или за смърт го буди. Не исках да разсъждавам как ще завърши припламването - дали като внезапно изгаряне на целулоидна лента, или като сноп светлина, преминал през нея и раздвижил върху екрана на мозъка древни, забравени събития.

Коя си ти, коя си, коя си! - шепнеше съзнанието, което ми бе откраднало Тялото, моето Тяло.

То пулсираше с моя ритъм и внезапно започнах да осъзнавам цялата беда на своя живот, на своето ново пробуждане. Моята плът вече беше едно цяло с това съзнание, което идваше, за да ми каже, че трябва да си отида, да си отида завинаги и да се простя с мисълта отново да имам своето убежище. Смущаваше ме фактът, че от известно време кръжах над планетата. Нещо не беше в ред, контактът със земното същество доведе след себе си добри, вместо трагични последици. Още малко, и можех съвсем да се откъсна, да излетя и отново да следвам целта си.

Мисълта за това ме накара за няколко мига да забравя страха и болката си, аз се изпълних със забравено блаженство и се заслушах в музиката на гласа, който приспивно шепнеше:

Това си ти, това си ти, моята сестра си ти!

- Да! - отговорих и се зачудих как не съм могла по-рано да проникна в този смисъл. - Аз съм твоята сестра, това съм аз...

- Къде беше досега? - шепнеше през плач моята плът долу и този плач бе толкова измъчен и болезнен, толкова изпълнен със страдание от раздялата, че ако имах сърце, то цялото би се обляло в кръв.

- Сега ли се роди или съществуваш отдавна?

- Съществувам отдавна - казах. - Може би ти си тази, която се роди сега?

- Не, аз също отдавна съм тук! - каза Тялото. - Много отдавна...

- Тогава - казах - обяснението е много просто. Ние не сме знаели една за друга, това е.

- Аз знаех! - поклати глава Тялото. - И те търсех през цялото време. Къде беше?

- Тук, на една ужасна планета! - отговорих. - Бях затворена и мислех, че ще умра, без да се върна при звездите!

- Откъде идваш? - попита сестра ми.

- Аз пътувах - опитах се да й обясня. - Непостижима за хората скорост ме носеше напред и чувствах, че имам цел, че пътуването ми има край и този край приближава. После планетата изведнъж ме впримчи и аз завърших полета си в една мрачна долина, разположена между черни и настръхнали зъбери. И докато се лутах между надеждата и отчаянието, непрекъснато се опитвах да ти предам страданието си, да те повикам на помощ, макар и да познавах твоето безсилие. Едва по-късно разбрах, че ти не си само Тяло, а и съзнание. За тази грешка заплатих горчиво: вместо да те викам, аз съм заглушавала гласа ти, който също ме е търсел. Изтече много време оттогава...

- Може да е било само миг! - каза Тялото. - Помня пробужданията... стотици мъчителни пробуждания, в които от теб прииждаше страх. Този страх ме караше с още по-голяма сила да осъзнавам положението си на пленник - като звено от верига на раждания и смърти, една от друга по-мъчителни и по-будещи отвращение. Всяко пробуждане с нова сила ме караше да усещам, че съм затворена, че съм лишена от полета и всичките ми мигове са обречени на тази единствена и плашеща ме мисъл...

- Струва ми се, че започвам да разбирам! - прекъсна ме моята сестра. - Нашето съществуване е като пясъчна стъкленица... ти можеш да живееш, само когато аз съм мъртва. И обратно. Ние имаме само един живот и една точка на събиране. Точно като пясъчна стъкленица, която ти и аз непрекъснато обръщаме. Но живее само онзи, който в момента притежава времето, докато пясъкът се стича, за да изпълни другия. Тогава стъкленицата се обръща и започва неговият живот.

- Ах! - извика сестра ми и в гласа й имаше нечовешка болка.

- Хората са виновни за това, тези безумни хора! - Те винаги объркват нещата, винаги ги объркват! - казах. - И пречат, на себе си пречат, и на другите също.

- Нарушават реда, искат всичко да подчинят на канона, на неясни представи за хармония и добро. И с този малък багаж вече прекрачват извън планетата. Защо? Само за да превърнат космоса в една огромна земя ли?

- Прекъсват връзката между естествените неща, непрекъснато се борят, за да се разграничат един от друг и така безкрайно забавят хода си. Космическото същество може да се роди само от обединението на съзнанията, колко хилядолетия още им са нужни, за да го разберат...

... Космическото същество! Те от столетия го търсеха и се готвеха за тази среща с цялото си сърце и разум. Оплетоха с могъщи лъчи целия видим и невидим свят, кръстосваха с несигурни кораби вселената и сигналите им приканващо тръбяха, разказваха за тяхната самотност, за жаждата да срещнат своята космическа мярка в едно по-древно и по-организирано общество. Как ли само не го рисуваха: съчетало най-прекрасното от човешката раса - разум, външност, хуманност, любов към всичко съществуващо; или като гущер с човешки очи, като червей и змия: оприличаваха го на хиляди земни същества и на още толкова хибридни, измислени от самите тях, защото не знаеха, че формата в случая не е съществена и че трябва да търсят решението в съдържанието.

Но това беше трудно, беше почти невъзможно - и те се изпепеляваха взаимно в безплодни спорове и обиди, които сами си нанасяха, сменяха един фанатизъм с друг, но не променяха същността на мисленето си. Техните сигнали преброждаха и опасваха открай докрай вселената, те безплодно търсеха онова, което вече се бе зародило в недрата на собствената им цивилизация. Природата експериментираше, провираше ги през милионите иглени уши на мутациите и израждането, на хиляди една от друга по-страшни и по-смъртоносни болести, тя искаше да им нашепне нещо чрез страданието, но ушите на човечеството оставаха безнадеждно глухи, натъпкани с восъка на традициите и предразсъдъците.

Един ден гроздовидните щяха да победят, щяха да удавят света в своята мощ и техните космически кораби щяха да се отправят към далечните звездни системи на безкрайния свят. Те бяха истинските завоеватели на пространството - тези пирамидално построени съзнания, опрени на една широка основа, в която щяха да се затворят първичните инстинкти и знания, а по-сложните да се изкачат нагоре по стъпалата на грозда, преминавайки през владеенето на хуманитарните и техническите науки, за да стигнат най-после до онзи единствен и управляващ пирамидата връх, където щеше да бъде заключен новият космически разум. И тогава, подобно на динозаврите, всички едномозъчни създания трябваше да отмрат, да се превърнат в история на }човешката безпомощност, защото непрекъснатите вражди между отделените в различни тела души не заслужават друга участ...

- Ние сме само поредният опит - казах и сестра ми тъжно се съгласи.

- Мислиш ли, че ще има и други?

- Ще има - отговори тя. - Един ден хората ще проумеят какво са направили с нас. И ще се уплашат, защото ще разберат, че са унищожавали своето бъдеще.

- Дали наистина ще разберат?

- Просто няма да имат друг избор! Но колко ли страдания ще им струва промяната? Ще бъдат принудени да ускоряват процесите на нашата поява. За тях това ще бъде нещо като групово самоубийство. Жал ми е, те все пак са толкова симпатични в своята самоувереност.

Замълчахме и почувствах, че в този миг нещо зрее зад челото на нашето Тяло, че в този миг сестра ми измисля нещо жизнено важно за нас. После то се оформи в едно кратко изречение, което реши съдбата ни:

- Щом всяка моя безпаметност е живот за теб - каза Тялото, - аз вече зная как да ти дам свобода. Може би скоро ще те измъкна от този капан. Сбогом!

- Сбогом! - казах аз и отново потънах в своя сън."


*    *    *

Пренесох боите си в клиниката, платната, до които не се докосвах и навярно никога вече нямаше да се докосна. Исках да се заловя за нещо, страхът от смъртта ме смазваше. Продължавах да греша и да търся земния образ на своята двойница. Откривах я в жените по коридорите, в медицинските сестри и лекарките, дори санитарката на няколко пъти едва се измъкваше под настойчивите ми разпити. Честите припадъци бързо и безвъзвратно изтощаваха тялото ми и го водеха за ръка - като сляпо малко дете - към бездната на безмълвието и края.

Но аз знаех, че горе, метър по метър сестра ми все повече се откъсва от планетата и клопката става все по-безопасна за нея. И заедно с това се страхувах да не умра, защото краят не трябваше да дойде, преди окончателно да я освободя от затвора й.

На какво се надявах всъщност? И имах ли време за съзнателен живот, след като припадъците зачестяваха с бързината на геометрична прогресия, като ми оставяха все по-малко пространство на будуване и размисъл? Всичко това бе предизвикано по мое желание, но веднъж отключено, то се превръщаше в неконтролируем злокачествен процес на все по-продължително пребиваване в земите на небитието. Единствената ми надежда си оставаше в мисълта, че моята звезда-двойник вече се е освободила от прегръдката ми и е тръгнала към земите на боговете. Може би само моята близначка щеше да стигне там. Аз вече знаех цената на нейната свобода, с всички сили се стремях към това, исках го дори с цената на собствения си живот.

Ежедневно се борех с огледалата, които поглъщаха енергията ми, борех се срещу лъжливите двойници, които ме примамваха от лицата им, за да ме откъснат от истинската цел. Но не винаги издържах на изкушението. Понякога заставах пред тях и от гладката им повърхност ме поглеждаха очите на моята близначка, тя се усмихваше, говореше и ме викаше при себе си.

Огледалата поглъщаха всичко около мен. Плашех се от тяхната ненаситност, губех се из техните пространства от лъжа, но упорито се опитвах да открия разликите между огледалния свят и моя. Те бяха средство за създаване на близначки, вярвах в това, дори когато измъкнаха от стаята ми всички отразяващи повърхности и замазаха с боя стъклата на прозорците. Продължавах да виждам отраженията си върху стените, мебелите, в очите на лекарите. И се измъчвах от мисълта, че това е измама.

С времето все по-малко се страхувах от смъртта. Надявах се моята сестра вече да се е измъкнала от планетата, въпреки че тя не ми даваше никакъв знак. Но навярно и не можеше да ми се обади, защото се отдалечаваше от мен с голяма скорост и думите не можеха да проникнат през разстоянията.

Знаех, че живея обградена от врагове. Те се стремяха да ми пречат да общувам с близначката си, защото ее бояха от нас. Борех се за своята двойственост, борех се упорито и без да се вслушвам в гласовете им. Нека онова, което наричаха в мен лудост, наистина да беше лудост, и другото, което наричаха раздвояване на личността, наистина да бе раздвояване - все пак през дебрите на болестта, през мъглата на отпадналостта и температурата аз виждах онова, за което всички те бяха слепи.

Аз виждах експанзията към космоса, виждах милионите капсули на бъдещите космически същества, които плавно се отделяха от планетите, от междугалактическите станции, от хилядите кораби-майки: те се откъсваха като зърна от всеобщия грозд на разума и вътре в тях пулсираха стотици съзнания, стотици велики учени, музиканти, художници, техници и много други представители на клонове от знания, които още не можех да назова, защото не бяха родени - всички те се отделяха от своите стоманени майки, и обединени от едно общо тяло с обща сетивност, се отправяха към далечните звездни построения.

Такова щеше да бъде бъдещето и никой не можеше да го предотврати. Постепенно на земята щяха да се раждат все повече двойни същества. Хората обречено щяха да се борят срещу тях, без да могат да предотвратят неприятния изход. Някои от двойствените все пак щяха да оцеляват.

Разпитите на лекарите отново станаха чести и мъчителни. Този път бях попаднала в лапите им задълго. Желанието да се слея със сестра си им се струваше опасно и кощунствено. Губеха си времето да ме убеждават, че никаква моя двойница не съществува, че огледалата отразяват именно мен, а не са тунели, в края на които стои моята близначка и ме вика. Те не можеха да видят онова, което виждах аз: откъсването на капсулата от повърхността на планетната клопка, приближаването и отдалечаването на звездите пред стъклото на моя малък космически дом, протуберансите на слънцата и мекото излъчване на облаците първична материя. Те не знаеха, че вече пътувам към моята цел, че сестра ми и аз вървим към точката на нашето сливане и никой от тях не може да попречи на тази среща.

Един ден в стаята влезе моята отслабнала майка с измъчено лице. Преди тя беше едра, дори пълна жена със силни ръце и увиснал корем. Неочакваната метаморфоза, станала с плътта й, ме порази в първия момент, даже известно време се лутах между спомена за лицето й и пълното несъответствие на тялото, което го притежаваше. Бузите й бяха хлътнали навътре, големи сини сенки очертаваха орбитите на кафявите й очи - помръкнали и мъртви.

- Мамо, това ти ли си? - попитах несигурно и протегнах ръка към лицето й, без да се осмеля да го докосна.

- А кой друг може да бъде, Вероника! - попита тя напрегнато. - Надявам се, че твоите безумни идеи не са ти попречили да разпознаваш поне майка си.

Погледнах я и изведнъж започнах да осъзнавам, че това не е моята майка, че всъщност никога не съм имала майка, а само някакво враждебно същество, изпратено да ме преследва. Сега най-важното беше да не се издавам, че съм разбрала истината, за да не й дам още едно оръжие в ръцете. Наведох глава, като се стремях лицето ми да стои в сянка и погледите ни да не се срещат.

- Познах те, мамо! - смотолевих. - Много си отслабнала ...

- А ти как мислиш, Вероника! - каза тя тъжно. - Че мога спокойно да гледам как единственото ми дете умира по психиатриите и от това здравето ми да се оправя!

- Но... - казах и млъкнах, защото не трябваше да издавам своите мисли. Ала тя беше живяла с мен прекалено дълго, за да не прочете записа зад челото ми, да не го почувства в тази единствена дума. Това мое "но" отприщи в нея такъв словесен поток, че водите му сякаш се спуснаха от петхилядна височина и ме заляха с ледените си вълни.

- Какво "но", Вероника, какво "но"! Вярвай ми, съвсем престанах да те разбирам напоследък. Зле ли живееше, какво ти липсваше, за да се чувстваш нормален и пълноценен човек? Имаше работата си, изложбите ти бяха измежду най-посещаваните, залите просто се издуваха от хора, а вестниците бяха пълни с най-добри думи. Но все нещо не ти достигаше и никой не разбираше какво е то. Поне да беше ни казала, щеше да бъде по-честно към нас. Но ти мълчеше и се спотайваше в себе си, докато се разболя. Сякаш малко ни беше страхът около твоето раждане, тежката операция, която преживя, безумието на детството ти, когато всички мислехме, че сме направили грешния избор. За теб всичко това се оказа недостатъчно. Какво още искаш, за да бъдеш доволна и добра, какво още ти трябва? Кажи ни и ние ще се постараем да ти го дадем, само не започвай отново с тези глупости за сестра ти, не нападай повече момичетата по парковете, защото те са склонни много повече да те подозират в онова, което не искаш да правиш с тях, отколкото в истинските ти намерения. Повярвай ни, всички сме много измъчени от твоето поведение, повярвай ни...

Може би тя още щеше да говори, но моят поглед я спря и я накара безпомощно да отпусне ръце. Вгледа се пред себе си и сякаш за няколко минути престана да ме вижда. Сега можех необезпокоявано да я наблюдавам. Виждах как лицето й започна да се преобразява, чертите на злост и омраза се стопиха, под тях изплува някаква слънчева мекота и тревога за мен, за съдбата ми.

Докоснах я с ръка. Тя не помръдна. Не помръдна, дори когато я бутнах по-силно, само ситен прах полепна по пръстите ми. Тя ставаше все по-недействителна, все по-бяла и по-далечна, нещо я изпълваше отвътре и рушеше отвън, за да я превръща все повече в наша майка, в родителка на едно първично космическо същество, което трябваше да премине през най-невероятни метаморфози, за да изпълни своето предназначение.

- Мамо! - побутнах я отново с ръка.- Ти вярваш, че тя съществува, нали! Кажи, че вярваш!

Майка ми сякаш се измъкна от някаква пропаст, сребристият прах престана да се рони от кожата й и тя заздравя в своята предишна кафеникавост - такава, каквато я помнех от детството, от онзи ден в Музея на медицината, когато ми съобщи тайната на моята поява, и после - от всички останали дни, когато с видимите си и невидими сетива се вслушваше в мен, за да долови и най-малката промяна на мисловните ми ритми, на пулса ми, на болезнените ми и истерични настроения.

- Не зная, Вероника! - каза тя съкрушено.- Навярно наистина не са успели да я откъснат съвсем от теб, може би частица да е останала все пак... Може и така да е, щом лекарите не са наясно какво ти е. Но не това ме измъчва...

- Какво те измъчва, мамо?

- Това, че ти не роди, Вероника! Вече си на тридесет и осем, времето минава, а аз нямам от кого да дочакам внук...

- Но, мамо - погледнах я с укор, - не разбираш ли, че никой не иска да рискува с изрод като мен! Мъжете се страхуват...

Тя наведе глава и премисля няколко мига, после колебливо каза:

- Не е работа на една майка да съветва подобни неща дъщеря си, но... ти би могла да го направиш и тайно...

- Как тайно? - извиках.

- Така! - каза тя твърдо. - Без мъжът да разбере. Не е задължително той да знае за детето.

- Но как така?! - извиках отново. - Та това не е съвсем честно!

- Помисли! - каза упорито майка ми. - Нямаш много време. Лекарите ти дават още година-две живот, трябва да го знаеш. Припадъците ти стават все по-чести и един ден просто няма да се събудиш. А раждането на дете може да те спаси. Или поне да удължи живота ти. Сред твоите лекари има хора, които мислят като мен... Помисли... чакам от теб отговор!


И си замина, без да изслуша протестите ми.

Нощият ми припадък бе по-силен и по-мъчителен от всички предишни. Дойде съвсем внезапно, като ураган, който ме помете в един кратък миг от лицето на земята и ме понесе във вихрушката на смъртта - нагоре, нагоре. После изведнъж стана тихо и видях сиянието на звездна нощ над една позната пленета. Звездите светеха студено и неподвижно отгоре ми, а аз продължавах да се въртя около планетата, без да мога да се освободя от плена й. Илюзия са били моите надежди, че пътувам, че приближавам целта си. Преливането на мислите от едно съзнание в друго - тази хармония звучеше в мозъка ми и го правеше кристално ясен. Може би единствено отсъствието на болката ме караше да се чувствам така, от това отсъствие се излъчваше музиката на свободата и нирваната.

Бях се сляла завинаги със сестра си и отсега нататък моята свобода щеше да бъде и нейна, а моят плен - плен и за нея. Сътресението на душите ни бе сближило завинаги, вече не ме преследваше страхът от раздялата. Знаех, че ще дойде онзи миг, когато окончателно ще се освободим от клопката, нашето общо съзнание ще се устреми към онези пространства, където ни очаква тайната на нашето прераждане.

И аз излязох от припадъка съвсем спокойна, сякаш излязох от една топла и осветена стая, за да вляза в друга - също така топла и осветена, и да кажа на своите бели ангели, на своите спасители:

- Здравейте... ето, аз се върнах... върнах се съвсем ...


Родилните болки ме започнаха още вечерта, но до сутринта нямах никакви разкрития. Детето сякаш не искаше да се роди, лекарите смутено мълчаха и отказваха да отговарят на въпросите ми. Към обяд екипът реши да не рискува и да пристъпи към операция. Виждах суматохата около себе си, виждах разтревоженото лице на майка си, която патрулираше вече двадесет и осем часа по коридорите и никак не искаше да разбере, че трябва поне малко да поспи, защото иначе ще рухне точно пред мига на очакваното събитие.

Почти година живях при нея след смъртта на баща си. Една случайна връзка с мъж й даде утехата да има чрез мен свое кръвно продължение. Тя не даде дума да се спомене за аборт, пред желанието й да родя бледнееше всеки страх - дори за моя живот и съдбата ми. Майка ми смело реши да ме рискува в името на своята кръв и се интересуваше от мен само дотолкова, доколкото от моето състояние зависеше животът на детето.

Не ходех на медицински прегледи - това бе единственото условие, което поставих, за да запазя детето. Бабите от квартала я успокояваха, че всичко върви добре - то си личало. И тя се готвеше отново да става майка, купуваше пеленки и плетеше детски терлички. Най-после съдбата щеше да я възмезди за страданията, плодът в мен растеше едър и здрав, дори премахна като с магическа пръчка припадъците и защити тялото ми чрез стена от непроницаемост.

По-нормална бременност едва ли е имал някой. Чувствах се отлично, мозъкът ми непрекъснато бе в полубудуващо състояние и нищо не можеше да извика в него тревога. Даже сънищата ми се стопиха като малки кристали лед и ми оставиха белотата, спокойствието на нищото, което струеше от детето и се предаваше чрез хормоните на моето изстрадало тяло.

Най-после бях цялостен човек, последният мъчителен и продължил - както разбрах по-късно - цяла седмица припадък ме събуди сдобрена със света. Никога не бях живяла по-здравословно. Нямах нужда вече да рисувам, раната в мен бе заздравяла и белегът от нея постепенно се излющи, за да остави след себе си една съвсем тънка и незабележима следа. Сега имах време за всичко, отново преоткривах града както в първия ден на моето раждане. Но по лицето ми тревогата вече отстъпваше място на спокойствието и никой не забелязваше под тази маска предишната измъчена художничка. Хората престанаха да говорят за мен, забравиха ме и само някои тесни медицински кръгове все още се интересуваха от моята съдба. Изглежда природата най-после бе решила да поправи допуснатата преди четири десетилетия грешка и да даде на учените няколко столетия покой.

Майка ми живееше в една постоянна еуфория. Детето се приближаваше към нея като спасителен кораб към самотния й остров, като извор в пустинята й, като компенсация за пропуснатото. Цял живот бе страдала от своя лош шанс, не бе посмяла да опита отново с друго дете, а когато най-после на късни години бе намерила смелост, плодът умря в нея и й отне завинаги възможността да ражда.

На мен не се надяваше особено. Започна да ме гледа с надежда едва когато и двете започнахме да вървим към критичните си точки: тя - към крайната точка на живота си, а аз към края на моята младост. Както ми каза онзи ден, когато ме посети в болницата и с думите си предизвика последната оздравителна криза в мен: тя бе свикнала с мисълта, че е родила отклонение и не това я плашеше. Лесно бе да свикне с една родена ненормална дъщеря - после всичко, което правех, можеше да се приеме за в реда на нещата. Дори картините, петстотинте платна, които оставях след себе си, дори те бяха в реда на нещата. Просто изродът бе решил да се позабавлява, като рисува страшните кривини на своето нечовешко въображение. Защо не, защо не наистина!

Хората са склонни да обясняват вътрешния живот с външния. Те приписват на всички велики хора необикновена съдба, която да обясни дарбата им. Задължително е повечето от тях да са луди или сакати, или наркомани, а защо не и всичко това заедно. Така намериха обяснение и за моите картини: не бях ли аз същата онази Вероника, която се бе родила с две глави, после не бях ли онази, която бе изживяла детството си в училище за умствено изоставащи деца, не бях ли отново аз жената, прекарала по-голямата част от годините си по лекарските кабинети и психиатриите?! Колко любопитно и странно беше всичко това!

И те се тълпяха на редици пред изложбените зали, после се оттегляха уплашени и объркани, за да се върнат отново след месец-два, привлечени от мрака в моите платна - като големи колонии прилепи, които лочат жадно живата кръв на твоето болно подсъзнание.

Майка ми дълго бе участвала в този маскарад, дълго се бе преструвала на щастлива и доволна родителка на едно симпатично чудовище. Сега тази роля окончателно и завинаги й бе омръзнала. Тя искаше вече само едно - да покаже на света, че нейната плът е като плътта на всички останали, че това с мен е било някакви кошмарна несправедливост, някакво природно недоразумение. Нейните внуци и правнуци щяха да бъдат като всички други - с черепи, в които живее само едно съзнание; дори примитивно, но единствено. Тя се бе върнала четиридесет години назад и сега отново бе двадесет и две годишно момиче, което внимателно се вслушва в тоновете на плода под сърцето си, нежно го ласкае и нарича с най-любими имена, и всичко останало, целият свят, който дори може да съдържа в себе си една болна и отчаяна дъщеря - този свят е престанал да съществува, загубил е своите реални контури и се е превърнал само във фон на детето, в пейзаж, където най-после ще се роди единственият човек на планетата, човекът на всички времена.

Всяка жена се идентифицира със самата природа и все й се струва, че раждайки дете, ще извърши само равносилно на човешкото сътворение дело...

Сега майка ми ходеше по коридорите на акушеро-гинекологическата клиника като лъвица, която очаква да й донесат лъвчето, за да го приласкае и накърми. Чувствах по влакната на пъпната връв как тя изживява заедно с мен всички мои болки, че усеща в долната част на корема си, и горе, в кръста ужасните приливи и отливи на човешката поява. Пак в нея един гол и беззащитен молител бе паднал на колене пред иконата на твореца и искаше от него едно здраво, нормално дете, нищо повече или по-малко. Едно дете, което да продължи във времето редицата на стандартните, с нищо неотличаващи се едно от друго човешки същества.

Но онзи там си знае работата и не се съобразява с техния вой, той експериментира върху земното стъкло, размесва сиропи и отрови, създава хранителния бульон на бъдещето, от който най-накрая ще изкристализира неговата първоначална идея.

Лампите над мен ми дават усещането за нещо преживявано стотици и стотици пъти. Да, стъкленицата с ембрионите наоколо! Техният мълчалив шепот на несбъднати същества. Вече бях идвала в подобна зала, сякаш никога не бях я напускала, и години, десетилетия бях изкарала така, легнала по гръб, с този огромен корем над себе си и тези кръгли, изпъкнали прожектори над главите на лекарите.

Анестезиолозите вече се готвеха да ме упоят, хирурзите да ми отворят още един белег - белега на опрощението, на новата поява, която трябваше да ме отрече завинаги, да ме изтрие от лицето на земята...


*    *    *

"Отново онова усещане за катапултиране... Отделям се от кораба-майка и оставам сама в пространството. Оттук, където съм сега, се виждат ясно всички близки и далечни галактики, към които ще полетя след няколко минути. Долу Тялото е приготвило за себеподобните си една изненада. След десетина минути фините лекарски ръце ще изтеглят оттам печелившия билет. В първия момент докторът, който ще извади детето от Тялото, почти ще загуби съзнание... Досещате се, нали? ...

После младичката сестра ще се опита да избърше потта от челото му, но погледът й ще попадне върху мърдащото парче месо. И ще изпищи така силно, че лекарят, който вече ме държи в ръцете си, ще дойде на себе си. И по-нататък нещата ще се повторят: сестрата ще припадне, лекарят ще зашие надве-натри майчиния корем и ще се спусне да спасява колежката си, която в този миг държи сладкото бебенце и има такъв вид, сякащ държи бомба със запален фитил или поне малко миличко динозавърче.

И по-нататък е същото: в мига, когато се освободи от страшния си товар, лекарката ще хукне към мивката да повръща. В този миг в операционната ще нахълта цял полк професори, опериращият ще произнесе кратка и объркана реч и в края й ще посочи бебето. Досещате се какво ще видят всички: едно момиченце с хубави пълнички крачета, с добре оформени ръчички, а по-нагоре... по-нагоре е онова, което предизвиква и още дълго ще предизвиква суматохи между хората...

И оттук нещата ще се променят, защото в коридора ще стои една жена и за нея тази истина ще бъде непосилна. Нейният вик ще разтърси цялата клиника и ще я срути до основите й, ще спре за миг въртенето на земното кълбо и във въздуха ще се понесат хора, части от сгради, животни, изкоренени дървета - целият този отречен, този обречен на промяна свят ще се издигне и завърти в бесни вихрушки. А после всичко ще се върне на мястото си, земята ще продължи да се върти сякаш нищо не се е случило.

От вика в коридора жената върху операционната маса ще се пробуди за миг, но само за кратък миг. После върху двата осцилоскопа смъртта ще изпише една все по-изправяща се линия, която постепенно ще премине в точка и ще угасне върху екрана. Новата поява на космическото същество ще предизвика смъртта на своите родители, така, както гроздовидните съзнания ще отрекат своите родители и ще се отправят към звездите, освободени от стягащите ги пластове на миналото...

Ето, всичко в мен се напряга, подготвя се за полета. Ръцете на планетата вече отхлабват прегръдките си. Още миг, и те ще ме изпуснат завинаги...


Аз преживях години, а може би даже хилядолетия върху тази планета без име. Коя беше тя - така и не узнах. Чувствах се защитена в своята капсула и заедно с това ужасно се боях, че тя ще се превърне в мой гроб. Но сега вече зная, че чрез смъртта си Тялото ще ме освободи от плена. Двойната звезда ще се слее, от нея ще се отделят малки, искрящи късове и тя ще тръгне по пътя на всемогъщите...

Най-после тласъкът! Повърхността на планетата започва да се отдалечава и тя се превръща в малко, тъмно петно на хоризонта. Горе е синята шапка на океана, а долу - бялата, снежна пелена на южния полюс. Нещо много познато има в тази планета, но нямам време да мисля какво е то. Аз бързам, бързам, защото загубих години, загубих скорости и разстояния, огромни разстояния, преодолявани от мен на шега, само за един миг.

Там, в далечината, от дълбокото ме вика глас, вика ме древен хор от човешки гласове. Какво повтаря този хор, какво припява в хилядолетната си тъга по нещо отминало, по нещо изгубено или несбъднато? Светлият хор на човеци, превърнати в нищо, на нищожества, превърнати в ангели, на едно човечество, тръгнало в неизвестна посока неизвестно защо.

Аз скоро ще науча този отговор, но трябва ли ми той, нужен ли ми е той сега? Долу Тялото вече съвсем е утихнало, цветът му се е слял с глината на хилядолетията. Утре един грънчар ще я изкопае, за да замеси от нея своето въображение.

Но дотогава? Дотогава то ще лежи кротко и нямо, ще се спотайва между водните и земните пластове и бавно ще прониква в тайната им. А аз ще пътувам все още, ще пътувам към светлата ивица на небесния отвор, където вселената внезапно ще се продъни и един глас на ангел и демон едновременно ще извика в ухото, ми думите символи, страшните и древни като света слова:

През мен се влиза в град скърбящ и вечен;
през мен се влиза там, где скръб цари;
през мен се влиза при народ обречен.
Тук правдата Твореца озари:
Мощта небесна, Разумът пресвети
и първата Любов ме сътвори
след вечните неща през вековете;
и ще пребъда аз през вечността;
надежда всяка тука оставете! /1/


.................................

1 "Ад" - Данте Алигиери, в превод на Иван Иванов и Любен Любенов.



Zu den/Към: Novelen/Новели

Zur/Към: Bulgarischen Seite/Българската страница

Zur/Към: Anfangsseite/Началната страница