ПЛАЧ ПО НЕВЪЗМОЖНОТО

1

Лежа и слушам как навън се въззема скръбният хор на оплаквачките. Все по-високо и по-високо се издигат воплите им, опитвам се да доловя името на пътника, да си представя на колко години е отпътувал и как е напуснал нашия свят. Всъщност - мисля си - дали точно този свят е нашият и ако е така - защо толкова кратко присъстваме в него? Няма, няма отговор, животът е непрекъснато узнаване на невъзможното - ние остаряваме от отказите, остаряваме, преодолявайки преградите пред желаното, а осъществяването си остава все така далече, все така залепено за хоризонта, който се отдалечава с нашите стъпки.
Хоризонтът е вечният имитатор на движение. Понякога се опитвам да пресметна разстоянието, което ме дели от него - нали всичко в този свят подлежи на пресмятане: скоростта на светлината и времето, налягането им - няма нищо тайнствено, няма нищо скрито и достойно за учудване.
Опознавайки природата, човек се отдалечава от нея, но защо всичко това ми прилича по-скоро на пропадане в кладенец, отколкото на летене?
Впрочем - може да не е така, аз винаги съм склонна да виждам повече черната, отколкото бялата страна, повече сянката, отколкото светлината.
Ставам и срещам в огледалото умореното си, отпуснато лице с огромни торбички под очите и увиснали бузи. Струва ли си - мисля - отново да започвам тази ужасна битка с времето, все едно, няма къде да му избягам и то никак не бърза да получи това, което е негово от първия родилен вик? След малко ще дойде масажистката и ще започне да ме претърсва с дългите си, сякаш водещи някакъв самостоятелен живот пръсти, ще започне да преслушва тялото ми, за да усети къде се е пропукало то през изтеклата нощ. После внимателно ще залепи пукнатината, ще прикотка и приласкае плътта ми, за да заеме тя отново някакъв човекоподобен, приличен вид. Пръстите й ще заповтарят онзи познат рефрен: всичко е временно, всичко е само отсрочка и връщането за миг в младостта, е само подготовка за нова, по-голяма крачка към смъртта. Хората пътуват живота си обратно на времето - то върви напред, а човекът се връща назад: от красотата към грозотата, от моженето към неможенето, от светлината към мрака. И всяка отсрочка е безсмислена, но в нас е заложено нежеланието да получим отговор на въпроса, който съпътства целия ни живот: какво има там, какво ни дебне отвъд, какво стои зад чертата и има ли нещо, а ако няма - как тогава изглежда нищото и изобщо изглежда ли то някак? Бих заменила всичките си останали дни срещу отговора. Но никой не иска да получи наградата, Едип знае какво ще се случи, когато разгадае загадката и затова се спотайва зад нея. Колкото повече питаме - толкова повече затрупваме отговора.
Навън плачът вече се превръща във вой, навярно спускат ковчега и стенанието набъбва като тесто, расте, расте до небето и полепва по слънцето, звездите, по цялата вселена, която се изпълва със страдание и плач по невъзможното. Защо плачат - питам се, мъртвия ли окайват, или му завиждат, че вече знае една тайна, която е отказана на всички живи? Доближавам се до прозореца - сякаш гледката навън ще ми даде отговора. Виждам през стъклото купчината хора, изпълняващи своя печален ритуал, буците пръст върху ковчега, после - бавното отдалечаване на тъмните фигури - сякаш връзката е прекъсната, сякаш нямат вече нищо общо с тялото под пръстта.
Навремето, когато ми дадоха този апартамент в края на града, единствено аз останах доволна от мястото му до източното гробище. И само аз не подписах молбата за преместването му далече от рамките на града - нещо, което предизвика гнева и дългогодишното мълчание на моите съседи.
Животът постепенно опаса с пояс каменните кръстове и вече се опитва да ги изхвърли извън себе си. Но нима може да се изхвърли смъртта - тя може временно да се забрави, да се скрие под слой грим, да се отстрани за малко от пътя ни, но кой може да я премахне окончателно?! Дори животът не може да направи това, а той е могъщ!
Какво искам аз всъщност? Да живея вечно ли? Не искам това, не искам да живея повече от връстниците си. А ако те също продължат да живеят? Тогава бих живяла вечно - това навярно е правилният отговор. Но не за мен, уви, не за мен! Защото тогава бих се чувствала не по-малко измамена - ами ако именно смъртта е постигането на невъзможното, ако за всеки отказ, получен в живота, тя ни даде по една възможност да разберем великото, тайно съществувание на атомите, енергиите и състоянията? Каква е тази мъка - именно разумността на света ни пречи да му се радваме истински!

2

В началото духовниците се опитваха да ме привлекат за плътта си, по-късно - да ме спечелят за църквата, а след десетина години ще искат само да ме обърнат към Бога, тогава вече няма да бъда млада и само Божието състрадателно око ще ме пожелае навярно. Не можех да им обясня, че под расата им прозира тяхната груба материалност, че телата им миришат на земя, плът и тленност, а аз винаги си представям Посредника като нещо безтелесно, нещо съвсем обратно на пътника, който може да измине пътя от живота към смъртта, но никога - обратния. Това го може само Посредника, и целият ми живот се превърна в непрекъснато напрягане на нерви, мускули, сетива - за да открия това същество, защото то навярно не е човек, и не е всичко останало, което познаваме добре.
Моето влечение към църквите всъщност е желание да задавам въпроси и те не са свързани нито с определено божество, нито с неговите земни слуги. Това по-скоро е силно желание да прекрача прага, да го прекрача със средствата на живота, предварително някакси, и ако може - в аванс.
Храмът е само вход, както е вход и тялото, както е вход и гробът. И аз се надявам да премина пред тези входове, без да загубя нищо от своята човешка същност, нищо от скъпата си материалност. Това не става, но отново ме изненадва отказът - защо за някого това да не е позволено, защо този „някой" да не бъда аз, след като чувствам силно влечение към подобна участ? Но уви, световете на видимото и невидимото са две напълно отделни сфери, които се допират само в една точка - смъртта. Преминаването от единия свят в другия не зависи от нас самите - ние можем само да ускорим или забавим този процес, но никога - да го избегнем. И ако съзнанието ни участва в пътуването от живота към смъртта, то обратният път му е абсолютно неподвластен.
Исках да се докосна до онова обратно на съзнанието състояние - какво е то, някакъв вид антисъстояние ли, някакъв огледален образ на познатото, отразен в странното огледало на смъртта и изобразил един също толкова реален свят, който не можеш да докоснеш, но можеш да го виждаш, да се движиш в него; отвъд огледалото точно ще имитира това движение, ще можеш дори да влияеш по някакъв начин на съдбата му, но никога няма да осъществиш материална връзка с него. Студената, крехка преграда винаги ще се изпречва между теб и него, а разрушиш ли я - ще продължи да съществува в парчетата, в прашинките или в друго огледало.
Човекът непрекъснато иска да отиде там, в онзи отвъден или предишен свой живот, но да отиде, без да се лиши от своите земни доспехи, без да загуби тялото си, индивидуалността си или социалното си обкръжение. Ала това е формула на невъзможното!

З

Масажът е направил тялото ми гъвкаво и ново. Всяка крачка ми дава прилив на самочувствие, вървя и усещам мускулите си млади, много по-млади от действителната им възраст. Годините ме правят разточителна, вместо обратното, стремя се чрез парите да задържа онова, което никак не се купува - младостта, красотата. свежестта. Вече съм над четиридесетте и първите тревожни сигнали на нерадостното „утре" ме хвърлят в бездна от отчаяние - все още съм сама, все още неомъжена, и ако до вчера ме огряваше мисълта, че превъзхождам по интелект брачно преуспелите си връстнички, сега тя само ме кара да се чувствам като кон с пет крака или сиамски близнак. И неизменно прилепнала, сраснала с мен, се движи моята сянка, тя върви с мен още от майчината утроба, тя е излишъкът, който ни прави безпомощни. Една хромозома повече - и имаме само подобие на човек, малко ингелект в повече - и ставаш нещо като паяк, октопод или в най-добрия случай - бръмбар за обръщане по гръб. И любопитството на някой недорасъл е най-безобидното от всички неща, които могат да ти се случат.
Повечето мъже предпочитат моята компания пред компанията на съпругите си - аз не издавам онзи вид на запусната къща, който неизменно съпътства много от жените с брак. Само че на третата седмица или понякога дори само на третия ден моят интелект от примамка се превръща в бреме, с което партньорът трябва да се съобразява. Тогава изведнъж този партньор започват да го лазят мравки, да го преследват насън огромни тарантули и накрая той ужасен побягва към спасителното гнездо с аромат на кухня.
Вече съм толкова примирена с тази съдба, че почти не я забелязвам. Само че постепенно вътрешното съдържание започва да имитира външния ми облик - едно октоподче, едно голямо паяче удушвач се събужда в мен.
Извивам по „Крайморска" - тази улица е жива подигравка за града, който е на триста километра от най-близкото море - след това продължавам по „Пушкин" и най-после съм на моята улица. Не, не живея на нея, както вече казах - аз живея в края на града, до източното гробище. И по цял ден - когато не съм в болницата - слушам плача на жените, слушам го и чакам деня, в който нещо някъде в мен ще се скъса и ще полудея, ще се измъкна побесняла навън, за да избягам далече от този вой, от тази ужасна лудница, която сега все още ме изпълва с наслада и мисъл за далечното. Улицата е моя по съвсем друга причина - аз съм свързана с нея чрез невидимите нишки на спомена. Винаги минавам оттук на път за Владимир. Дори подозирам, че реших да бъда с него, защото живее наблизо. Това ми дава възможност отново - за кой ли път - да се потапям в едно близко, но безвъзвратно изгубено минало.
Няма да се впускам в разказ, а и няма какво да се разказва - всичко беше някакъв водовъртеж от чувства и амбиции да победиш другия, да го победиш на всяка цена - сякаш той е твоят най-голям, смъртен враг, а не любим човек.
До зелената ограда винаги си мисля - а можехме да живеем и другояче! Всъщност - не можехме, но ми е приятно да мисля така. После железните пръчки на пети номер ми навяват асоциация за затвор - може би защото Ален е в затвора за десет години, а са изминали само две. Опирам нос в хладната решетка и се замислям.
Ален беше единственият силен мъж, който предпочете да ме победи пред другия, по-възможен изход - да избяга при някоя малка женичка с мяукащо гласче. Не, той беше мъж от друго тесто, покорител на континенти. И понеже всички континенти бяха вече открити, той се зае с мен. Не бих казала, че от това изпита много радости, но той не беше и създаден за радости, тъй като владееше само две състояния: победа и смърт, а щастието е някъде там, между двете.
Продължавам надолу по улицата. Мисля си, че и тази година кестените ще цъфнат и ще изпълнят с цвят цялата улица. И къщите отново ще бъдат в същите сиво-кафяви цветове, и природата наоколо няма да се промени - доколкото тя изобщо присъства в градовете. Само нещо, видимо единствено за мен, ще е изчезнало, навярно така изчезват хората и от света - просто някой ден улицата остава с един човек по-малко, но липсата я усещат само тези, които са свързани с него.
Ето я къщата, номерът отдавна е паднал и нечия грижлива ръка е изписала старателно с боя цифрата „17". Тази цифра е единственото нещо, което напомня за някаква волност, за някакъв неосъзнат стремеж към кокетство. Иначе къщата е стара, беше стара и преди две години, а навярно е била същата и преди двадесет. Спирам и затварям очи. Много добре си представям всичко - петте стъпала в двора, тясната, боядисана в кафяво врата, после извитите дървени стъпала - второто винаги проскърцва по-различно, по-особено от другите.
Стълбата е стръмна и на слизане е малко страшно - ако не ти се замае главата от въртенето, непременно ще залитнеш и стъпиш накриво или поне през цялото време ще ти се струва, че при следващата крачка то ще се случи.
Ален живееше на третия етаж. Сега вратата е запечатана и никой не влиза там. Не ми е необходимо да влизам - аз отлично зная разположението на трите големи, празни стаи и местата на малкото стари мебели, и дори цвета на вече поизбелелите от годините килими. Вляво, точно до входната врата, е канапето. Там, в полумрака, лежеше някога старият котарак Мъри. Говореше се, че Ален го пуснал на улицата малко преди да го арестуват и обиденото животно се скрило в съседния двор, откъдето никой вече не го видял да излиза. Една съседка ми разказа, че го прибрала някаква ученичка, тайно влюбена в Ален. Вече две години го гледала в съседната къща, без да го пуска да припари дори до прозореца. Други пък казваха, че го прегазила кола - котаракът просто сам се наврял под гумите й, сигурно не му се живеело без стопанина и решил да се самоубие. Така говореха хората от квартала и аз не зная каква е истината. Зная само, че Ален имаше Мъри още от времето, когато родителите му са били живи, после те умрели и му оставили в наследство котарака и мрачния апартамент. Ален беше единствен син на възрастни родители, мълчалив, затворен и винаги напрегнат, малко мрачен като къщата, в която живееше, но точно поради това светлината, извираща от него, беше от най-чиста проба и сияеше с блясъка на ясен летен ден.
Отварям очи - в съседната къща крайчецът на пердето веднага се дръпва и затваря плътно прозореца. Това навярно е ученичката, може би тя вече не е ученичка. Понякога ми се струва, че дочувам зад прозореца мяукането на Мъри, но той никога не се показва, сигурно е решил като новата си стопанка да остане в сянката на неизвестността. На тази улица не ме обичат, нейните обитатели ме избягват поради тайната, която крия в себе си. Тайна, която няма никога да научат. Едва ли имат представа какво точно се е случило, аз самата повече се досещам, отколкото зная със сигурност какво е правил Ален в месеците след раздялата ни. Той живееше мълчаливо и затворено, навярно не е споделял с никого чувствата си, но хората, освен другите си сетива, притежават и някаква необяснима дарба безпогрешно да напипват истината.
Подминавам къщата на старицата, която единствена се смили над мен и ми разказа какво се е случило на улицата в деня преди арестуването на Ален. Тя знаеше малко подробности, чути от втора и трета ръка, но аз не разполагах с по-достоверни сведения и се задоволих с тях.
Шофьорът на администрацията, където работеше Ален, се разболял и той отишъл сам да изтегли парите за заплатите. Всичко минало благополучно, той получил сумата - говореше се, че били към тридесет или петдесет хиляди - нещо подобно. Навярно само адвокатите знаят истината, но това не е толкова важно. Едва в края на работното време в комбината се усъмнили, че се е случило нещо нередно, тъй като Ален не се завърнал в обичайния срок с парите. Хрумнало им най-страшното: че са го нападнали, убили и ограбили. Никой не допуснал истината - познавали го като честен и прям човек.
А той просто отишъл с колата до края на града, оставил я там в една отбивка, после слязъл с чантата и се върнал обратно. Прибрал се вкъщи, извадил пачките и - нещо, което хвърли в смут всички здравомислещи хора в града - започнал да ги гори в камината.
Сутринта властите разбили вратата, било към девет часа и хората вече били на работа. Само бабата присъствала и видяла как те влезли, как се закашляли от дима в стаите и в първия момент се втурнали да гасят несъществуващия пожар. След минута, когато димът се разпръснал, в дъното на стаята, до камината, се очертал странен силует по домашен халат. Той седял в креслото и бавно, с наслада дърпал тютюнев дим от стара черна лула.
Когато се окопитили, те измъкнали Ален от креслото. Той не се съпротивлявал, само им се усмихвал малко смутено, малко подигравателно. На старицата й се сторило, че даже с готовност тръгнал след тях. На другото кресло видяла празната чанта - после властите я прибрали като веществено доказателство. В камината имало купчина черна пепел, която се разлетяла навред из стаята при отварянето на вратата.
На процеса адвокатът на Ален се опитал да докаже, че довереникът му е направил всичко това в момент на умопомрачение. Но Ален се държал разумно, давал смислени отговори и представил нещата съвсем другояче. Да, наистина искал да открадне парите и да избяга с тях, но после, се уплашил и решил да ги изгори.
Дадоха му максималната присъда!...
Улицата вече е зад мен, сега ще извия по „Гарибалди" и ще изляза на „Липова". На нея отдавна няма липи, но в замяна на това има трамвайна линия. Няколко спирки с трамвая - и миналото ще се озове зад гърба ми. Аз ще бъда в бъдещето и това бъдеще ще се нарича Владимир. Днес то също е минало, но аз още не зная нищо, аз само подозирам нещата, имам само предчувствия, които, уви, ще се сбъднат до едно.

4

Отварям входната врата и влизам в блока. Владимир живее на втория етаж, на входната врата с едри, артистично изрисувани букви пише: Владимир Филипов - скулптор. Вътре жилището е на два етажа, с големи стаи, холове, бани, кухня с отделна трапезария, ателие за малки поръчки и кабинет. Всичко това е на Владимир и може да бъде мое, ако се съглася на този брак. Но аз още се колебая, ще се съглася чак след две години. Сега съм сигурна, че това няма да се случи. Все още си въобразявам, че съм котката, която си играе с мишката, преди да я задуши в лапите си и после да я захвърли отегчена.
От времето, когато обичах да стоя в църквите и да гледам фреските, иконите, старинните и богато инкрустрирани кръстове, ми остана и още един навик - да завързвам странни приятелства. По онова време имах само няколко постоянни връзки: с една полулуда санитарка от болницата, където работех, преди да отида в института за бърза медицинска помощ, един сляп продавач на въдички, който неотменно стоеше на ъгъла на „Планинска" и „Розова" и подрънкваше в бакелитова кутийка стоката си, за да привлече несъществуващите купувачи, и един престарял поп, който се приближи до мен в църквата на площад „Ромена" и ме попита дали искам да се обърна към Бога.
„Не! - отговорих му. - Просто гледам. Църквата е прозорец, а очите са за гледане.”
„Очите - каза той, - дете мое, виждат малка част от истинския свят. А невидимото се вижда с друго зрение - вътрешното. То се взема и дава от Бога."
Аз му отговорих:
„Не искам да виждам несъществуващото! Стига ми онова, което ме заобикаля. Даже ми е предостатъчно."
Тогава още не познавах Ален и не знаех, че само любимият човек може да направи достатъчен света на една жена. Отказването и самоограничаването не могат да заситят сетивата, те само изострят глада им. Но недоверието, недоверието си прави лоши шеги с хората. Учудваше ме колко често именно в началото на пътя ние правим най-добрия избор на живота си и как после това недоверие ни тласка да търсим още, и още, докато накрая изгубим онова истинско, което е било наше и е хранило гладните ни сетива. И сме търсили новото, необичайното, причудливото дори, въпреки че всички доказателства са били в полза на първия ни избор. Не можех да повярвам, че Ален е всичко, което съм търсила в плача на жените под прозорците ми, в жестоките понякога разпити на болните. Откъде-накъде някакъв там човек - нито красив и съвършен като бог, нито знаещ като кибернетична машина, да бъде именно храната, от която се нуждаят тялото и душата ми? Не можех да повярвам, а и той също навярно не е могъл да се примири с мен!
По-късно, когато Ален бе в затвора, аз продължавах да живея все така нервно, продължавах да се отбивам в стаите с тежките случаи и да разпитвам умиращите за онази територия, която бе по-моя от земния, реалния свят.
Приближавах се до леглото на набелязаната жертва и разпитвах нейните усещания за края. Бих питала после и изстиващото тяло, но от дългия опит знаех колко безнадеждно е това. Повечето от болните не протестираха, нямаха сили да се борят с нищо повече и отговаряха на въпросите ми тихо, измъчени от моя настойчив терор.
- Кажи ми какво чувстваш сега? - вземах в ръка изтънелите пръсти на жената от първо легло.
- Нямам вече болки - отговаряше ми тя. Развиваше перитонит и хирургическата намеса навярно нямаше да я спаси: - Сигурно ще оздравея, нищо не ме боли, само лека треска, но и тя ще мине. След седмица ще си бъда у дома.
- Какво виждаш? - питах отново и тя ми отговаряше след вглъбено мълчание и вслушване в някакъв свой, вътрешен свят:
- Реки... текат от земята към небето и водата им не пада... върви нагоре...
- И още? - питах нетърпеливо.
- И още... хора... не, риби... някакви същества, пътуват...
- Опиши ми ги.
Болната помълчаваше, после отваряше очи, вкопчваше се в мен и трескаво шепнеше:
- Докторе, много сте добра, кажете ми, че ще живея... кажете ми!
- Да, да! - успокоявах я неискрено. - Разбира се, ще живееш! - и бързах да се измъкна.
Болният от трета стая ме поглеждаше апатично и скриваше под възглавницата поредната кървава кърпа. Кръвоизлив от стомашна язва плюс диабет - също безнадежден случай.
- Пак ли на разпит, докторе? - поглеждаше ме той с изтерзано от страданието любопитство. - Бас давам, че бихте се отказали от своите години, ако можем за малко да си разменим местата. Тук е толкова хубаво!
- Преляха ли Ви кръв? - питах, измествайки въпроса.
- Току-що, макар че едва ли има полза. Ние всички знаем това, нали?
- Знаете го само Вие! - отсичах и се стараех да бъда убедителна. - Ние, лекарите, сме по-некомпетентни и се надяваме на нещо по-добро.
- Хайде, хайде, докторе! - клатеше той глава. - Нали решихме да не се лъжем - Вие ще ми кажете кога започва, а аз - как точно го правя. Така и двамата ще бъдем доволни.
Странно, но не изпитвах състрадание към него. Беше млад, тридесетгодишен мъж, красив отвън и напълно изгнил отвътре. Харесваше ми само това, че мога да разговарям с него, но знаех, че няма да продължи дълго. Искреността му беше искреност на човек, който напуска земния свят.
- Докторе - питаше ме той, - дисертация ли готвите?
- Да, нещо такова...
„Защо пък не? - мислех. - Защо натрупаното да не стане основа на една бъдеща дисертация?"
Но знаех, че никога няма да напиша нещо подобно, че истината ми трябва само за собствено ползване и никога не бих я предоставила на другите.
- Смъртта ще дойде и ще има твоите очи -
онази смърт, която винаги е с нас
от сутринта до вечерта безсънна
и глуха като старо угризение...*
Така ли е, докторе?
Поглеждаше ме и се усмихваше, усмивката излизаше малко крива от болката, но затова пък много подхождаше на измъченото му лице.
- Ще дойде, да! - съгласявах се и си тръгвах.
- Докторе! - догонваше ме гласът му. - И както се разбрахме, нали?
- Нищо не сме се разбирали! После срещах молещия му поглед. - Добре! - промърморвах. - Както се разбрахме!
Към полунощ телефонът иззвъняваше - живеех на десетина пресечки от болницата и често ме будеха, когато имаше нужда от помощ. Първата ми специалност беше анестезиология и понякога участвах в операции.
- Ало - чувах в слушалката гласа на санитарката. - Болният от трета ме помоли да Ви предам, че е време. Така каза, много настояваше. Май не е с всичкия си, но много настояваше!
- Идвам! - казвах и започвах да се обличам.
Трябваше да бързам - болните никога не грешаха за часа на смъртта.
Намирах го потънал в кръв след поредното безсмислено преливане. Не можеха да спрат кръвоизлива, вече не се и опитваха. Ръцете му бяха посинели от безрезултатните опити на сестрата да вкара иглата във вените. Под него чаршафът навярно също тънеше в кръв, но той вече не можеше да прикрива слабостта си.
Влизах и поставях ръка на мокрото му чело, той отваряше очи и ме поглеждаше отчаяно, уморено.
- Мисля, че е време! - прошепваше тихо и аз се съгласявах:
- Да, време е!
- Благодаря Ви!
Тази благодарност би разтреперала нервите на един несвикнал човек, но аз я приемах като нещо нормално: искреност за искреност, смърт за знание.
- Ще Ви разказвам, докато се случва...
- Слушам Ви!
- Първо е... - започваше той, като с усилие търсеше думите. - Нещо като пропадане!... Все повече пластове се срутват под мен и тялото ми губи опора... Не зная дали ще пропадна... или... ще полетя... Не е страшно... хубаво е... като мъчителен спомен от младостта...
Той млъкваше и се усмихваше сякаш насън.
"За какъв спомен от младостта говори? - питах се и бях на път да изляза от равновесието. - Той самият е още толкова млад и не може да има мъчителни спомени..."
- Тук ли сте? - търсеше опипом ръката ми. Подавах му я, това беше последното нещо, което можеше да го спаси, но поне му помагаше да не умира сам.
- Не ме ли виждате вече? - питах.
- Не, вече не!... Колкото по-тъмно сгава навън, толкова по-ясно е тук, в мен, вътре... Разбирате ли?
- Не!
- Тук... в мен! - опитваше се да повдигне ръка, после се отказваше. - В мен... не разбирате ли?...
- Мисля, че разбирам!
- То е... то е каго слизане от високо... като спускане с виенско колело... Долу се виждат фигури... по-скоро силуетите на хора... Те ме викат, но нямат лица, не мога да отида при тях... защото... не ги разпознавам... Те са като... бакелитови манекени... без лица... Не познавам никого... всички са съвсем еднакви... и все пак чувствам, че не са един и същ човек...
Тук спираше, за да повърне кръвта, успокояваше се за миг и сякаш се унасяше, после отново стисваше ръката ми - слабо, съвсем символично, като знак. че все още присъства в човешкия свят.
- Да, тук съм! - успокоявах го и той се усмихваше.
- Те... аз вече им давам лица... Те... съществуват...
- Кои са те, близките Ви ли?
- Не разбрах!
- Те Вашите близки ли са?
- Не... не! Те са... мъртвите... всички мъртви... наредени... в редица... в безкрайна редица... безкрайна...
- И после?! - разтърсвах го. -- После!
- После... няма... Няма после... Викайте ги... вече!
Не можеше да ми каже нищо повече и затова искаше да извикам лекарския екип, който да приеме смъртта му. Като рапорт на войник, изслужил докрай дълга си. Размяната беше направена: искреност за искреност, смърт за знание!
Извиквах колегите си и те дотърчаваха с ненужната банка кръв, със спринцовките и стимулаторите. Тръгвах си, вече нямаше нужда от мен.
Прибирах се вкъщи и телефонът веднага звънваше:
- Онзи от трета умря! - чувах гласа на някой от колегите. В гласа нямаше угризение и скръб, само умора, огромна умора от живота и смъртта. - Не даде да му прелеем кръв, сви си ръцете и така силно ги стискаше, че докато не умря, не можахме да ги отворим.
- Защо ми звъниш всъщност? - питах раздразнено.
- Защото... знаеш ли... той спомена твоето име и после каза: Лъжа, всичко беше лъжа!
- Само това ли? - питах ядосано и разочаровано.
- Само това! Ти разбираш ли нещо?
- Не!
- Аз също. Е, хайде, лека нощ и извинявай!
- Лека.
Чувах слабото щракване на телефона и лягах да спя. А отдолу, под мен, отново се възнасяше хорът на оплаквачките, той се издигаше нагоре, нагоре към вселената и изпълваше цялото пространство, преливаше и изпълваше, и в него се прокрадваше музиката на световете, вливаха се нови, непознати гласове, отвъдни гласове, които ни викат от първия ни ден, които ни викат, и викат, и викат...

5

Сега, след многото години в клиниката, лицата на всички болни са се слели в едно общо лице, думите им са думи на един и същ човек. Все едни и същи действия съпътстват образите им и сякаш има само една безкрайна нощ, и само един кратък, пълен с телефонни позвънявания ден.
- Докторе - питаше ме болният, - дисертация ли готвите?
- Да... нещо подобно! - отговарях. После се прибирах, лягах си, а под прозореца ми отново зазвучаваше хорът: ту светли, ту тъмни тонове се преливаха и обсъждаха странностите на живота и смъртта, докато накрая всичко това се смесеше в едно и ме похлупеше под похлупака на съня.
Телефонът иззвъняваше и аз вдигах от възглавницата размътената си глава. Първата ми борба беше да разбера навън ден ли е или нощ. Часовникът нищо не ми говореше, защото бях свикнала да спя по всяко време на денонощието. Живеех без ритъм и продължавам да живея така все още.
- Ало - чувах в слушалката гласа на санитарката. - Болният от трета, пета, единадесета, тридесета ме моли да Ви предам...
Болните никога не грешаха за часа на смъртта. После отново се прибирах у дома, лягах си и се опитвах да спя. Но мисълта, че след два-три часа ще трябва да ставам за работа, не ми даваше покой. И когато в мен нахлуваха спомените от поредната агония, чутото и видяното не ме напускаха до сутринта. Защо - питах се - изтичането на живота винаги се съпровожда с епизоди от него, а не от другия свят, света на отвъдното? Измислица ли беше онова, което ми разказваха съвсем малка част от болните? Или точно то беше реално за тях - чувствителните и фини приемници на мъртвия отвъден свят? Звънът на часовника прекъсваше тези мисли, но никога, не им поставяше точка...
Ален дойде в болницата с кръвоизлив на язва. Направихме само най-необходимите изследвания и пристъпихме към операция. Оперира го вуйчо му - професор Еленков, който беше и мой преподавател от университета. Може би затова ме покани в екипа като анестезиолог - не криеше, че не е доволен от моето преминаване в патологията и може би се надяваше с този жест да ме върне към първата ми специалност.
Беше трагично - отворихме го и веднага го затворихме обратно! Рак! Стомашната язва се бе изродила в рак и заболяването обхващаше повечето от органите.
Той се събуди от упойката и погледна часовника в стаята. Усмихна се горчиво, но нищо не каза. Веднага се укорих - трябваше да се сетя и да преместя стрелките няколко часа напред - времето за една операция при язва. Той беше интелигентен мъж и разбра. Не се наложи да го лъжем, че ще оздравее.
Това беше добре дошло за мен. Веднага след като преминаха първите угризения, си помислих, че най-после случаят ми е предоставил възможността да наблюдавам една продължителна агония. Професорът не позволи да го преместят в онкологията, искаше сам да се грижи за него до последния му ден. Навярно страдаше по Ален като по собствен син - той нямаше деца, а болният бе единственото дете на сестра му.
Започнах да се отбивам често в стаята, където лежеше Ален, и да разговарям с него. Това продължи около месец и развръзката бе фантастична - аз още не мога да повярвам в нея и все търся някакво друго обяснение на загадката.
През това време непрекъснато му преливахме кръв, организмът му беше силен и заболяването напредваше бавно. Виждахме се за час-два през деня и аз си отивах все по-поразена от неговия стоицизъм. Ако нещо подобно се беше случило с мен, навярно щях да окаменея.
Сега много неща ми се губят, други не разбирам напълно и трудно възстановявам картината на онези дни. Непрекъснато се питам как се случи така, че именно този човек се оказа в клиниката в момента, когато бях способна на експеримент и безразсъдство едновременно?
Аз се мятах между желанието да го разпитвам и онова мъчително чувство, което се зараждаше в гърдите ми и можеше да се нарече с една-единствена дума на този свят.
Престанах да се занимавам с болните, всяка свободна минута прекарвах при него. Той посрещаше с радост моите идвания. Каква ирония на съдбата - можех дори да се надявам на взаимност!
- Ади - попита ме веднъж между две кризи, - защо си напуснала старата специалност?
Това беше работа на професора и сега трябваше да обясня на този умиращ моите странни влечения, моите мисли на объркан и луд човек. А той наистина умираше и не знаех как ще изтълкува постъпките ми, защото в тях имаше и жестокост, и нещо от препараторската страст на учения, който разрязва и убива, разрязва и убива.
Струваше ми се, че вече не мога да забия дори игла в живо тяло, толкова се страхувах, че не исках даже да се докосвам до хората, които се движат всеки ден около мен. Разбира се, преодолявах тези чувства, но нещо неприятно оставаше в съзнанието ми при всеки допир със себеподобни. Виж, с труповете беше съвсем друго, дотолкова бях свикнала с тях и се бях просмукала от присъствието им, че понякога ми се струваше, че съм един от тях. Плашеха ме само движението и топлината, а те отсъстваха от мъртвите тела. Всъщност - лекарят отдавна, от години бе умрял в мен и в душата ми живееше само онзи жаден, непримирим изследовател на отвъдното. Затова с наслаждение се ровех в безжизнената плът; къде беше отишло онова, което допреди малко я правеше така подобна на мен, а сега тя се превръщаше в гроб на тайната чрез едно необяснимо отсъствие? На моята тайна, която смятах, че ми принадлежи заради годините, изгубени в търсенето й, заради пожертвания смисъл на живота ми.
- Може би ще се смееш - казах тогава, - но искам да разбера тайната на смъртта. Дълго време бях анестезиолог и изследвах тайнството на съня. После разбрах, че това е само преддверието на нещо огромно, което всъщност е смъртта. А тази врата още е затворена за нас.
- Навярно мечтаеш да направиш хората безсмъртни? - попита ме той и долових в гласа му ирония. Имаше право на нея - едва ли щеше да се възползва от несъществуващите плодове на моето откритие.
- Не е необходимо! - отговорих малко разколебано. - Искам само да разбера какво представлява смъртта, какво точно се крие зад това понятие. Искам да зная дали тя е продължение на живота, или нещо, за което още не се досещаме.
Не бях сигурна, че трябва да му говоря тези неща, но вече не можех да спра. Чувствах, че Ален е единственият човек, с когото мога да споделя вълненията си.
- Прекалено много искаш! - засмя се той. - Е, откри ли нещо?
- Нищо, само предположения и нищо определено. Повече разочарования, отколкото...
Млъкнах, нямаше смисъл да му казвам неща, които той знаеше предварително.
- Разкажи ми! - помоли ме Ален. - Разкажи за разочарованията...
- Ще ми се подиграваш!
- Няма!
- И все пак... Добре! - съгласих се изведнъж. - Но искам предварително да ти кажа, че всичко, което зная, е повече мистика и философия, отколкото разсъждения на човек със здрав разум.
Успях да го заинтригувам, той учудено повдигна вежди и ме погледна въпросително.
- Това, с което трябва да започна - казах, - е, че не се смятам за лекар.
- Откога е така? - попита той изненадано.
- Отдавна - признах. - Още от времето, когато бях анестезиолог и няколко от пациентите ми не се събудиха след упойката. Тогава разбрах, че не се занимавам с това, което трябва - крайната точка на процеса, а съм някъде по средата, че вися между живота и смъртта. Точно там, където е сънят. Смъртта е нещо съвсем друго...
- И после?
- После... разбрах, че има някакви странни същества - невидими и различни от нас. Те се появяват само в миговете, когато животът напуска човешкото тяло и свързват двата свята - земния и невидимия. Нарекох ги Посредниците.
Той поклати глава:
- Много е несериозно! Имаш ли някакви доказателства?
- Сънят, животът и самата смърт! Сънят е вратата, през която смъртта нахлува в живота. И после - нашето подсъзнание. Нима то не е сблъсъкът, непрекъснатото преливане на мъртвото в живото и обратно?
- Може би, но е някак несериозно!
- Да, дори да ти разкажа какво чух веднъж в бълнуването на една болна, пак ще ти изглежда несериозно. Така е с всички неща, които се отнасят до човека - щом преминат през неговия свят, веднага стават несериозни. Човекът е призма за относителност, в него се пречупват всички абсолютни неща и светът започва да изглежда съвсем несигурен...
На другия ден, след като Ален се събуди от успокоителното действие на обедните лекарства, аз отново седнах при него и му разказах историята с онази болна.
Попаднах при нея веднага след операцията - исках да проследя как излиза от упойката. Знаех само историята на заболяването й: бяха я докарали с перитонит в късен стадий и шансовете й за живот бяха минимални.
Разговарях с нея още същия ден. Оказа се жена с изострена нервна система и фина чувствителност. Точно така си представях идеалния приемник на отвъдното.
Безсъзнанието й твърде много приличаше на хипноза, тя отговаряше на въпросите ми с охота. Когато дойдеше в съзнание, не си спомняше нищо или почти нищо. Така научих за виденията, които имаше от дете. От силната температура те нахлуваха отново в нейната памет като през отворена врата. В съзнанието й се прокрадваха някакви странни същества, които наричаше ту „риби", ту „хора", а по едно време ги нарече и с онова име - „посредници". Не можеше да ми обясни как точно изглеждат, те непрекъснато меняха лицата си, понякога носеха образите на нейни мъртви познати, след това придобиваха изражения на риби, птици и още някакви мистични същества. Пътуваха по реки, които течаха от земята към звездите, движеха се бързо и изчезваха почти мигновено от полезрението й. Много рядко забавяха хода си и тогава тя ги описваше задъхано, откъслечно - изглежда това, което можеше да види и долови от тях, не беше достатъчно, за да сглоби една цялостна картина. Допусках, че ги нарича „риби", защото пътят, по който се движеха, й напомня река, но всичко останало беше съвсем необяснимо. Забелязах и една особеност: колкото повече съществата се доближаваха до нея, толкова тя ги определяше и разпознаваше като близки хора от света на мъртвите. С отдалечаването им преставаше да ги познава и те отново придобиваха предишния полумитичен вид.
Тя разговаряше с тях, но не чувах техните отговори. Молех я да ми ги предава, ала тогава тя млъкваше недоумяващо и после просто продължаваше разговора. Нейните отговори в замяна на това идваха ясни и напълно логични, те никак не приличаха на бълнуване. Когато се събудеше, не си спомняше и една десета от онова, което ми разказваше насън, тогава страхът от смъртта се връщаше и тя отново се вкопчваше в мен. молеше за живот, плачеше.
Преди да умре, дойде за миг в съзнание, посочи тавана и попита:
- Звездите там ли са?
- Да - учудено я погледнах аз. - Защо ме питаш?
- Колко време още ще светят? - отговори тя с въпрос.
Погледнах часовника, до сутринта оставаха още три часа.
- Още два-три часа! - казах.
- Ах! - въздъхна болната. - Добре... добре... Ръката й падна като отсечена и тя умря.
- Бълнувала е! - каза Ален. - Смесвала е видяното по филмите с прочетеното.
- Ти си в плен на твоя груб материализъм! - ядосах се.
- Чакай! - задържа ме Ален, защото се опитвах да си тръгна. - Кажи ми само: преди да чуеш онези бълнувания, мислила ли си понякога за подобни неща?
- Да - признах недоумяващо. - Дори много често!
- Ето, виждаш ли! - заключи той. - Ти си била вече подготвена да се впечатлиш от подобни думи и те са намерили в теб благодатна почва. Аз едва ли бих приел казаното така лесно, като малък не съм чел фантастични романи и това е опазило съзнанието ми от залитане.
- А може би го е ограбило! - не се предадох аз. - Може би те е лишило от възможността да разбереш и повярваш? И понеже отново се отнася за човек, ти спокойно можеш да приемеш едната истина, а аз - другата. Ти вярваш повече на уредите, а аз - на човешкото съзнание. Само че искам да ти кажа: често уредите грешат повече от хората. Ние им вярваме съвсем незаслужено и не вярваме на собствените си очи.
- Добре, съгласих се! - той хващаше ръката ми и ме гледаше жадно. После горчиво добавяше: - Искаш ли аз също да ти стана опитно мишле! Знаеш ли какви чудесии ще ти разкажа в предсмъртния си час!
Всичко в мен се разкъсваше и взривяваше:
- Ти ще живееш, обещавам ти! - шепнех му тихо, а ми се искаше да крещя. Без да зная, аз му казвах истината, казвах му я точно в мига, когато мислех, че правя най-голямото си престъпление: лъжата пред лицето на близкия и скъп човек.
Той поклащаше глава:
- Не фантазирай, Ади! Аз и без това вече съм половин човек. Изповръщах си всичките органи, с какво ще живея? - После горчиво добавяше: - Бедата не е там, бедата е, че умирам по-бързо, отколкото ми се иска. Няма да имам време да ти кажа всичко, просто няма да ми стигне времето...

6

Не звъня, той знае, че освен него, само аз мога да отворя вратата. Влизам и първото впечатление наистина е ужасяващо: от къщата лъха на запустение и смърт. И всичко това се смесва с дъха на лекарствата, със сладката миризма на разложението, която идва от полуживия труп с претенциозното име Владимир Филипов. Сега, две години след арестуването на Ален, той все още е повече жив, отколкото мъртъв, но после нещата ще се променят в полза и по законите на смъртта. Дълго време ще се заблуждавам, че този парцален човек ме обича, че не може да диша без мен. Едва непосредствено преди края си той ще ми довери истината.
- Знаеш ли защо се ожених за теб? - ще ме попита той в предсмъртния си час и ще се засмее ехидно. - Заради кръвта ти!... Онзи... Еленков, те издаде. Надявах се да оздравея, но не стана, нямах късмет!
Аз ще загубя дъх от жестокия шамар, нанесен ми от този труп, когото търпях десет от най-хубавите ми години, ще се олюлея от внезапността на истината, а той ще продължи:
- Затова ти казах, че не мога без теб... ха, ха - това си беше чистата истина! Ти не ме спаси като онзи, другия, но в замяна на това животът ми се удължи почти двойно. Всеки месец професорът ми преливаше от кръвта ти, от онази, която уж вземаше за своите изследвания. Източваше ти повече, отколкото трябва, много повече! Живеех чрез теб, ха, ха!
- Но защо го е правил! - щях да попитам, въпреки че вече предчувствах какъв ще бъде отговорът.
- Заради племенника си, заради онзи... Ален! Той искаше да оздравея и да те оставя на сухо. Защото аз щях да го направя, имах си някакви планове, но просто нямах късмет. Само че професорът си отмъсти, хубаво те изстиска...
Малко след тези думи той ще изпадне в безсъзнание и ще умре.
Но сега аз не зная нищо за техните ужасни планове. Единият непрекъснато ме вика на контролни прегледи и се разтапя от любезности, а полупарализираният вампир Владимир Филипов играе на безумно влюбен и тайно лочи от кръвта ми, като се надява на благополучен изход. Слава богу, че чудото няма да се повтори и болестта ще го довърши - макар и бавно, макар и не толкова скоро, колкото ми се иска.
Влизам първо в кухнята. Владимир все още може да се движи из апартамента, като си помага с ръце. Понякога пада и тогава едва успявам да го повдигна, имам чувството, че нарочно се натиска към земята и не прави никакви опити да ми помогне. Но това е само моментно чувство, когато успея все пак да го изправя, очите му ме гледат, изпълнени с благодарност.
Хиляди пъти съм го молила да не става и аз да му нося необходимото. Но той ще продължи да се движи по същия мъчителен начин и да разрежда всичко, което ръцете ми са подредили. Няма да мога да протестирам - апартаментът си е негов и той може да прави там каквото си иска. Когато сключим брака ни, вече няма да може да става и моят ад ще се съсредоточи само върху леглото му.
Още сега се учудвам на неговите внезапни пристъпи на ярост, които си обяснявам с болестта. Ако съм по-наблюдателна, навярно бих усетила, че те винаги започват два-три дена, преди да отида в Института за поредното изследване. Защото професор Еленков сам ме превърна в свое опитно мишле, но аз няма да мога да протестирам - заради вината към Ален, заради грижите му за Владимир и заради самата мен - той по това време постоянно ще демонстрира бащинска заинтересованост от съдбата ми и почти роднинско отношение към моите проблеми. И всичко това - само срещу две спринцовки кръв на месец! Нищо работа от моя страна.
Ако съм по-наблюдателна, навярно бих усетила нервността на Владимир, периодичността на неговите скандали и истерични изпълнения. Но аз не съм такава, аз съм потънала в моите проблеми, мисли и изследвания, аз все още нищо не зная и всичко си обяснявам само с болестта.
Докато работя, от време на време му изсвирвам нашия сигнал. От спалнята долита неговият тих отговор. Буден е, навярно все още е зашеметен от обедното приспивателно, но след два-три часа ще дойде на себе си и тогава ще можем да разговаряме. И ако не е наближил денят на професор Еленков, разговорът ще тече дружелюбно, приятелски и откровено.
В кухнята е ад - всичко, което е употребил за ядене, е оставено на масата отворено, разпечатано, съборено по пода. Добре е, че идвам всеки ден, защото иначе храната ще мухляса и зловонието от лекарствата ще се смеси с нейната миризма.
За около час успявам да оправя и приведа къщата в ред, това е моето време, когато бродя из стаите и се наслаждавам на простора, опивам се от уюта на горния етаж - той вече не може да достига до него и всичко там е така, както съм го оставила. В спалнята струи мека, синя светлина - не мога да отрека вкуса му, той е умеел да създава красота, преди да се разболее. Навярно тук е спял с жена си, после тя научила за заболяването му и го напуснала. Това допълнително го сломило, разправяха, че бил много влюбен в нея и след нейното бягство искал на няколко пъти да се самоубие. Жената, която го гледала по онова време, ми разказа, че непрекъснато вървяла след него и го пазела да не направи някоя глупост, криела химикалите и ножовете, събуждала се нощем по десет пъти, за да го проверява дали е жив. След развода постепенно се успокоил, тогава се появих и аз - надеждата за връщане към живота.
Мебелите са стари и навярно доста скъпи. В хола библиотеката е подредена с вкус. Това е моя работа, книгите не ме интересуват, но обичам да ги подреждам. Всички те са по неговата специалност, стотици книги на десетки езици от цял свят. Разгръщала съм някои от тях - статуи, торсове, детайли на ръце, крака, анатомии на човека, видени през очите на скулптора, и текст - повечето на английски, френски и италиански. Не разбирам нищо, а художествената литература е малко и вече съм я изчела. В библиотеката стоя повече заради атмосферата - тук е бил кабинетът на неговия дядо - също известен архитект. От книгите му е останало малко - само онези, които биха ползвали и Владимир. Понякога ги разлиствам и ме опива миризмата на култура, знание и традиция. Нещо, което на мен ми липсва с моите родители на село и вечните буркани със зимнина, изпращани по гарата всеки месец.
Бюрото е на стареца, огромно колкото легло. Тежко и масивно, то лежи до прозореца, облечено в здрава сивкава материя. Още не съм успяла да преровя всичките му чекмеджета, но се надявам в бъдеще да ми остане време и за това. Горната столова е преремонтирана за детска стая, Владимир е израснал в нея, тук още стоят играчките, с които е играл като дете, бюрото, на което е учил уроците си. Всичко е запазено непокътнато и сякаш е застинало в очакване дъхът на някакъв нов наследник да го върне към живот. Но това няма никога да стане, последният от този стар род лежи долу и изпуска своята постоянна миризма на тлен, труп и разложение. Целият етаж е потопен в тази воня, за разлика от втория, който навява само запуснатост. Странно, но като гледам тази обстановка, в мен се заражда някакво слабо желание да възкреся мъртвия дух на къщата, да му дам още едно поколение живот. Може би уютът и луксът пораждат това чувство, но то е нетрайно като пролетен снежец и аз разбирам, че е дошъл краят на този род, както идва краят на цивилизациите, както може би е обречено и човечеството. Нещо друго ще даде живот на заспалите мебели, някой нов род ще ги насели с деца и присъствие, и този род няма нищо общо нито с трупа, нито с мен.
Слизам по стълбата. Той лежи в леглото и чете. Полусънен е, от време на време изпуска книгата и се унася, после отново се зачита. Очите му изглеждат огромни зад очилата. Виждам част от тях, челото му, с оплешивялата от лекарствата коса и дългите, изразителни пръсти, държащи книгата, сякаш е нематериална.
Тези пръсти са първото нещо, което помня от него. Вървяхме с професор Еленков през парка, маршрута избираше той, а аз мълчаливо го следвах. Разпитваше ме за Ален и последната година от нашите отношения. Опитваше се да разбере какво го тласна към безумната постъпка. Това беше деликатна тема и ние се движехме внимателно из нея, защото съществуваше опасност всеки миг корабът на някой от нас да потъне в океана на вината и отговорността.
Изведнъж професорът спря и аз видях инвалидната количка, тялото в нея и същите тези дълги пръсти, държащи внимателно книгата. Еленков назова името на мъжа, той свали книгата в скута си и ни погледна зад очилата. Професорът ни представи: еди-кой си, скулптор, Адела Мирчева - лекарка, моя колежка. Изглеждаше приятно впечатлен зад очилата - тогава те бяха няколко диоптра по-малко.
После ни покани да му гостуваме, бяха близки с Еленков, който бе лекувал баща му. Обещахме да отидем и след седмица, по настояване на професора, отидохме в огромния апартамент на улица „Сезони". Така се запознах с Владимир Филипов, скулптор от европейска величина, който бе имал нещастието да заболее от разсеяна склероза и бавно, но необратимо се приковаваше към леглото. А оттам никой от колегите ми не можеше да го върне обратно към живот...
Усетил е, че съм влязла, но не желае да ме забележи. Винаги в началото се прави, че не ме забелязва, това е начин да ми обясни, че макар и безпомощен, стопанинът на къщата си остава той и така ще бъде до последния миг от живота му. „Нямам нищо против, мисля си, стига този живот да е по-кратък!" Усещам се, че го ненавиждам, че мисля не като лекар, а като обикновена женичка, която се стреми да обсеби имуществото на един човешки труп. Но, господи, нима наистина не е така! Нима не ми е приятно да се движа между всичките тези мебели - те внимателно се огъват под мен и услужливо приемат формата, която моето тяло им заповяда, да се потапям в тази светлина - така стилно подбрана, да ходя по меките килими, които превръщат тромавите ми стъпки в котешко вървене? Какво можеше да ми предложи в сравнение с това Ален? Само гордата си и мълчалива душа, само травмите и мъките, които ми причиняваше ежедневно с някоя невнимателна дума. Нито веднъж не ми каза, че ме обича, скъпеше дори жестовете си...
Макар да подозирам Владимир в неискреност, той често повтаря думите, от които се нуждае всяка жена, и грубостта си компенсира с двойно повече нежност, с приятната атмосфера в къщата. А при перспективата този дразнител да се премести в отвъдното обстановката става направо идеална. Имам всички основания да се надявам, че това ще стане скоро, затова не бързам с брака - ще издебна точно мига, преди да е станало съвсем късно, но не и когато е още рано - желанието ми е колкото може по-малко да бъда съпруга на труп.
Понякога тази увереност ме напуска, аз всъщност нито съм циник, нито алчен човек. Просто съм нормална жена и се нуждая от сигурност, от уют. А Владимир може да ми предложи това. Но мисълта, че съм „безскрупулна мръсница" - така ме нарече веднъж той при едно от нашите скарвания, понякога не ми дава покой. Тогава ми се иска да се върна обратно - при неугледните ми мебели, при дървените столове и оплаквачките под прозорците. В отказа винаги има нещо възвишено, нещо от божествената същност, но тази същност не е за хора като мен.
Интуитивно чувствам, че Владимир трепери да не би да си отида, той беснее, но отстъпва при крайните ситуации. Особено се бои, когато му казвам, че ще напусна града и ще отида да живея в П., където ми предлагат аспирантура. Не зная защо толкова се страхува от този вариант, но когато дойде време за брака ни, това ще го направи решителен.
Така живея две години след раздялата с Ален. Все още не се досещам за истинската причина, поради която Владимир иска да ме задържи. Упреквам се в користолюбие, в коравосърдечност и гонене на печалба. А нещата са много по-прости - в основата на всичко стои моята кръв, последното нещо, което бих заподозряла. Ето, така става понякога в човешкия живот, най-страшният враг ни дебне в собственото ни тяло...

7

Когато онази сутрин срещнах професор Еленков в коридора, той излизаше от стаята на Ален, където бе прекарал една безсънна нощ.
- Мисля, че започва! - каза той. - Безсмислено е да му преливаме повече кръв, той изобщо не я задържа в себе си. Всички дадохме по няколко пъти, но вече няма смисъл, това е краят!
- Защо не сте ми казали, професоре! - укорих го. - Можех и аз да дам.
- Няма смисъл, мила! - за първи път ми говореше на „ти". - Това наистина е краят, той свършва...
- Точно затова настоявам и аз да дам! - заинатих се. - Знаете моите чувства и отказът Ви ще ми причини страдание.
- Съжалявам, мила, но Главният забрани да се отпуска повече кръв, дори и при явяване на дарители. Той е прав, вече наистина няма никакъв смисъл.
После ме погледна и разбра, че ще упорствам докрай.
- Може би... ако беше нулева група, бихме опитали директно кръвопреливане тайно от него..., но...
- Аз съм именно нулева група, професоре! - изгледах го победоносно. - Да вървим!
Той малко се обърка, попита ме за всеки случай:
- Сигурна ли си?
И когато му показах картончето с групата, се предаде.
Не зная защо, но си бях внушила, че животът на Ален зависи от тези триста, четиристотин грама, които можек да му предложа тогава. Беше глупаво да си мисля нещо подобно, но чувствата ми бяха по-силни от разума.
- Добре! - съгласи се Еленков. - Ела след малко в стаята му, аз през това време ще подготвя нещата. Това няма да помогне, разбира се, но може би ще удължи с няколко часа живота му. Още няколко часа, пълни с болки и страдание - знаеш това!
Погледна ме, навярно не се надяваше да се откажа от решението ми, но ме погледна за всеки случай. Замълчах упорито и той тръгна към кабинета си.
Преляхме му триста кубически сантиметра кръв, исках да дам още, но професорът се възпротиви.
- Няма смисъл! - каза той. - След няколко часа ще я повърне, а на теб ще ти трябва още!
Протестирах и той дипломатично отстъпи;
- Добре, след два дни ще му прелеем пак. Но сега в никакъв случай не позволявам да даваш повече!
Това не беше умен ход, но аз се примирих, защото знаех, че той ще бъде непримирим. Мислех да повторя тайно същото, но вечерта, когато него нямаше да го има в института. После си помислих, че Ален може да не доживее дотогава, и сърцето ми се сви. След миг Еленков потвърди съмненията ми:
- Впрочем - каза той, - очакваме агонията довечера или утре сутринта. Мога да разчитам на теб, нали?
И се обърна, за да не видя влагата в очите му. После, вече с гръб, каза:
- Сега върви да поспиш, ако дойде в съзнание, ще изпратя да те вземат.
Телефонът иззвъня късно през нощта. Тъкмо бях заспала. Беше дванадесет и по това време можеха да звънят само от болницата. Обади се професорът и каза, че Ален е дошъл в съзнание и иска да ме види. Колата на болницата вече ме чакала пред входа.
Облякох се криво-ляво и хукнах по стълбите. Колата наистина беше долу, шофьорът дори не бе изгасил двигателя. По цялата трескавост разбрах, че краят е съвсем близо. Разплаках се, бях се държала докрай и сега никой не можеше да иска да се държа още.
- Той е по-добре! - опита се да ме успокои шофьорът. - Видях го като ме извика професорът. Честна дума, изглеждаше здрав човек!
Погледнах го с укор, но той не се смути, както би трябвало да направи един лъжец. Само повтори тихо:
- По-добре е, не те лъжа!
Не знаех как да тълкувам думите му. В болницата измих очите си, помъчих се да се успокоя и едва тогава влязох в стаята му. Професорът седеше при него, но като ме видя, стана и излезе. Седнах на леглото и се стъписах: той наистина изглеждаше добре.
- Как си? - попитах предпазливо.
- Чувствувам ужасна слабост и изтръпване, но нямам болки. Повръщането също спря, само много ми се спи. Страхувам се, че това е краят и ако заспя, повече няма да се събудя.
Нямаше смисъл да го лъжа, това беше последният подем на организма, последният прилив на сили преди смъртта. Прегърнах го и прошепнах в ухото му:
- Това е краят, мили, не искам да те лъжа! Днес ти преляха малко моя кръв, тя навярно ти е дала сили, но няма да е за дълго.
- Значи това е причината! - той се засмя щастливо. - Почувствал съм нещо твое в себе си.
- Да! - погалих го по косата. - Ти ще отнесеш отвъд и част от мен. Кръвта ще бъде моят пратеник до смъртта, искам да ми я върнеш обратно чрез хората, тревата и дърветата. Така ще узная тайната, която отвъдното ми отказа.
- Ще ти я върна! - той едва се сдържаше през болката. - Кажи, че ме обичаш, и си върви.
- Обичам те, ти си моята последна любов!... Така е трябвало да бъде!
- Така е трябвало да бъде! - повтори той. -- А сега си върви, искам да спя.
Излязох, пред вратата ме чакаше професорът.
- Не зная какво да мисля! - каза той, като се отдалечихме по коридора. - Изглежда добре, а това е невъзможно. Би трябвало вече да агонизира.
- Да не се залъгваме, професоре! - въздъхнах. Сега можех да плача, но сълзите застанаха на гърлото ми в огромна и тежка буца. - Това е прилив на сили преди смъртта.
- Може би! - каза Еленков уморено. - Да не бъдем оптимисти, защото е безсмислено.
- Ще отида да поспя в кабинета Ви - казах. - Не се чувствам добре, може би е от кръвта. Моля да ме събудите след два часа, за да Ви сменя.
Заспах веднага. Сънят ми не беше спокоен, измъчваха ме кошмари. Будих се няколко пъти, накрая окончателно изгубих представа за времето. Когато се събудих, извиках уплашено - навън беше много светло и това означаваше, че денят е дошъл отдавна. Молех се да не се е случило непоправимото и да са ме забравили в суматохата. Проклинах сънливостта си и бягах към крилото, където бе неговата стая.
Отворих, не, по-скоро - блъснах с тяло вратата и нахълтах вътре. Веднага след това всичко в мен се подкоси, аз се олюлях и се хванах за дръжката. Той седеше в леглото и ядеше ябълка! Това не беше възможно. това не беше възможно! Вчерашният труп не можеше да седи в леглото и да яде ябълка!
- Не зная какво става! - наруши той мълчанието, - но тази сутрин се събудих с вълчи апетит... и както виждаш... ям... Седни де, не стой така, сякаш си разочарована, че ме намираш жив!
Това обвинение отключи говорния ми апарат и през него се изля всичката истерия, на която е способна една жена в мигове на върховно нервно напрежение:
- Да мълчиш! - крещях аз. - И изобщо не ми дръж такъв тон, не ми дръж такъв тон! - усещах се, че не мога да изляза от стреса и да спра пороя от думи. - И не ми крещи, не ми крещи, че не знам какво ще направя!
Той беше спрял да яде и ме гледаше смаян. После изведнъж дойде на себе си и избухна в смях. Ябълката падна от ръката му и се затъркаля по пода към мен, аз извиках, отворих панически вратата и хукнах по коридора. На ъгъла се сблъсках с професора.
- Какво става, какво става? - хвана ме той за ръцете. - Какво ти е, да не би да е мъртъв?
- Това е невъзможно, не може да бъде, не може да бъде! - повтарях аз, докато изгубя съзнание.
Силният стрес ме държа на легло няколко дена. Изправи ме тревогата, че състоянието на Ален може отново да се влоши и никой да не ми каже. Един следобед се събудих от сън, станах и, залитайки, тръгнах към кабинета на Еленков. Намерих го вътре, той ми помогна да седна и ми се скара, че съм напуснала леглото. Седна срещу мен зад бюрото и смутено забърса стъклата на очилата си.
- Жив ли е? - попитах с надежда. Професорът помълча, после каза смутено:
- Нищо не разбирам! Ти беше права, това е невъзможно и въпреки всичко се случи. Спонтанен процес на оздравяване от рак, и то - в крайната фаза на заболяването! Организмът просто изхвърля туморите, чисти се от тях с часове и оздравява. Той отново се храни, какво ти „храни", направо яде за трима и наддава килограми. Вече наистина нищо не разбирам!
И тогава през ума ми премина една невероятна и гениална догадка.
- Аз пък разбирам! - изкрещях. - Аз пък разбирам!
- Какво си мислите? - промърмори професорът, напълно стъписан. От силната изненада отново премина на „Вие". - Това е невъзможно, не си го мислете изобщо, защото е невъзможно!
- Не си го мисля, сигурна съм! Просто го усещам! В моята кръв има нещо, което го е спасило, това е обяснението.
- Не разбирате ли, че е невъзможно! Вие сте лекар и знаете това не по-зле от мен. Няма такъв случай в медицината!
- Вече има. професоре! - въздъхнах уморено. - И на Вас се падна честта да го обнародвате!
- Мислите, че ще публикувам подобна глупост! - Еленков също беше уморен, но не искаше да се предаде. - Това е невъзможно, казах Ви!
- Помислете, професоре, нима моето предположение е по-налудно от това, което вече стана в действителност? Възможно ли е да оздравее човек, болен от рак и с метастази в почти всички органи? Кажете?
- Не, но... - Еленков млъкна объркан.
- Никакво „но”! Искам, не, направо настоявам да му прелеете още моя кръв! И това ще продължи до пълното му оздравяване! После ще изследваме и теоретизираме! Веднага!
Такава беше историята с моята кръв. Не зная какво спаси тогава Ален, но той оздравя. Прекалено наивно е да твърдя, че любовта направи това, и все пак само то е близко до ума. Предположението на професора за противотуморния ефект на моята кръв не излезе много вярно. Действително в нея намериха някакъв нискомолекулен белтък, който бе в концентрация десет пъти по-голяма от нормалната, но той не спаси нито един болен повече въпреки противотуморния си и противовирусен ефект. Болните умираха, наистина по-бавно, но умираха. Моята кръв се оказа спасителна само за Ален. Три години по-късно концентрацията на белтъка в нея се нормализира и чудото си отиде там, откъдето бе дошло. И понеже случаят бе едно голямо изключение, да приемем поетичната версия, че любовта спаси живота на един мъж с името Ален. За добро ли, за зло ли - това трябваше да се изяснява тепърва.

8

Имах няколко срещи с Ален в комбината, където го изпратиха да работи след присъдата. Минавах през портала със смяната - тогава не проверяваха пропуските и можех да се промъкна безпрепятствено. Влизах в огромния цех и облеклото ми веднага подчертаваше моята непринадлежност към този свят. Хората започваха да се обръщат, мъжете подсвиркваха с уста, но аз вървях, без да обръщам внимание на никого.
Затворниците работеха в дъното на помещението. Те опаковаха рулоните с ламарина, преди огромните камиони да я разнесат из страната. Идвах близо до тях, търсех го с очи и когато го намерех, сядах на някой сандък, без да се страхувам за дрехите си. Затворниците многозначително се споглеждаха, после очите им започваха да шарят между мен и него. Единствен Ален не вдигаше поглед и сякаш не ме забелязваше. Продължаваше мълчаливо да работи, клещите проскърцваха в ръцете му, той се приближаваше или отдалечаваше от мястото, където седях, и от това зависеше темпото му на работа - към мен напредваше бавно, с нежелание, а се отдалечаваше бързо. В цялото му поведение имаше нещо обидно, но аз вече бях бронирана срещу него, дори ми се струваше, че ако всички тези мъже в един миг се нахвърлят върху мен и започнат да ме бият, блъскат, ругаят, аз няма да се защитя, няма да усетя болка, защото моята броня ще ме предпази от всички изненади; че каквото и да се случи - душата ми ще остане недокосната.
Разбира се, нищо подобно не можеше да стане, пазеха ги добре и старшината навярно имаше специални инструкции какво да прави при най-малкия опит за размирици. Но аз, с постоянно изяждащ ме мазохизъм, си мислех за всичко това, докато седях в студения цех и гледах жадно Ален.
Той изглеждаше умиротворен и спокоен. Под шапката косата му навярно беше остригана. Когато го видях за първи път тук, той работеше гологлав и без ръкавици. Очаквах да го видя без коса, но ръцете му силно ме впечатлиха със своята болезнена червенина. Спомних си копринената им мекота някога - как същите тези пръсти се плъзгаха по кожата ми и се ровеха в косата ми. И после - тази метаморфоза - ръце на престъпник, на черноработник!
Ален усети, че го гледам, и се скри зад рулона ламарина. Шапката и ръкавиците бяха първият признак за някакво слабо внимание към мен. Дълго време си останах само с него. Пазачите в началото ме гонеха, после свикнаха и дори понякога имах чувството, че ме очакват. Постепенно се превръщах в част от пейзажа им, в тревожен, но желан придатък към техния работен ден.
Някои се опитваха да ме заговорят, но аз ставах и се отдалечавах мълчаливо, после отново се връщах на мястото си. Затворниците също ме закачаха, но аз не ги чувах. Единственият човек, който трябваше да ми проговори, мълчеше и се преструваше, че не съществувам. И аз наистина се опитвах да не съществувам, да се превърна в мълчалив и безжизнен придатък на пейзажа, и така да остана до края на работния ден, до края на света.
Веднъж един от старшините не издържа и се обърна към Ален:
- Момче, кажи й две думи на тази жена, тя заради теб идва!
Ален го стрелна с крайчеца на окото си, но не реагира.
- Не си човек ти, камък си! - тросна му се пазачът и ме погледна съжалително. - Да я питаш защо седи тук, ами не върви да си гледа живота. Светът е пълен с мъже, само да се огледа. Ама е ослепяла!...
След няколко месеца ги изгубих, преместиха ги на друг обект и докато ги открия - мина почти година. И отново продължих да вися край него, да присъствам мълчаливо в живота му. Исках да чуя само една дума, една дума на опрощение, после щях да си отида.
Чувствах как дните го сломяват, как постепенно се огъва като корава стомана, попаднала в пламъците на времето. И когато един ден същият онзи старшина му повтори думите си, той стана и се приближи до мен.
Вървеше, сякаш се канеше едновременно да ме убие и прегърне, бях готова да посрещна безропотно и двата изхода.
- Ти някога ми спаси живота! - каза Ален и аз не вдигнах очи към него, не го погледнах. - Сега аз ти го подарявам, върви си вече и не мисли за мен!
- Прощаваш ли ми? - попитах разтреперана.
- Да! - отрони той. - Върви си!
И аз си отидох. Прибрах се в стаята си и отново се заслушах в мрачния хор под прозореца ми. Вече ми изглеждаше напълно безсмислено да се живее, в болницата срещах само смърт и кръв, в живота - същото. Оставаше ми утехата, че така и само така аз се превръщам в Посредника - странната фикция на моя ум. Колкото повече светът ми доказваше своята материалност, толкова аз се откъсвах от него, толкова повече плачът вън се превръщаше в истинска моя същност, в изразител на душата ми. Не вярвах във всичко, което измисляха болните, не вярвах, но си заповядвах да вярвам. Не можеше светът да не е обратим, той беше длъжен да ни възмезди за всичко пропиляно, да ни даде още една, и още една, и още безброй възможности да изживеем пропуснатото, да поправим непоправимото. И аз виждах в мисията си на Посредник изкуплението за своя празен, грешен живот. Вече не аутопсирах, а просто претърсвах телата на мъртвите, за да доловя, не, за да изтръгна отговора, който ми трябваше.
Господи, аз полудявах бавно и завинаги, аз постепенно се превръщах в нищо. Повече не отидох при Ален, той беше вече далечно и забравено минало. Бях му подарила живот, но той не пожела да се възползва от него. Сам се затвори в гроб, по-мрачен и от гробовете на смъртта, не повярва в чудото, а когато повярва - се ужаси и уплаши от него.
Живяхме плътно един до друг близо четири години. Усещах, че животът ми се изплъзва - наближавах годините, когато жените не могат да създават поколение. Нямах нищо - нито дете, нито мъж, нито поне кариера, която да обезпечи старините ми. И решението на онзи налудничав въпрос също се отлагаше за далечното бъдеще. Аз нямаше да живея в него, някой друг щеше да намери отговора. Познавах добре мъртвото тяло, но това беше за сметка на живите хора.
Професорът известно време се колеба дали да публикува нашия случай, после се поразочарова и изостави на заден план изследванията си. С моята кръв наистина се бе случило нещо необикновено, някакъв чудотворен, живителен гейзер се бе събудил за кратко в нея, после се бе скрил обратно в земята, като остави бедната професорска глава да се блъска над загадката. Веднъж попитах Еленков защо не публикува случая - дори и само като куриоз. Спонтанните оздравявания от рак бяха съвсем рядко явление в медицината.
- Защото не искам - каза професорът полушеговито, полумрачно - някоя сутрин да те намерят в канавката с източени вени.
- Ще стана жертва на науката! - пошегувах се и аз.
- Ще станеш жертва на човешката глупост! - намръщи се професорът. - Виж ги тези тук - и той посочи вървящите около нас хора. - Всеки ден се тровят с хиляди неща, ние с теб ги съветваме, но все едно че говорим на вятъра. Но щом някой от тях се разболее - той вече е готов на всичко. И кръв от костенурка ще лочи, и урина - да ме извиниш - ще пие, а и на човешки живот може да посегне.
- Наистина ли мислиш така? - попитах недоверчиво.
- Сигурен съм! Ще се намерят и такива, които за нищожна сума ще те пречукат, ще ти източат кръвта и окото им няма да мигне. А Ален е последният от рода ни и аз искам неговото щастие.
Ален наистина беше необикновен, странен човек. И аз обичах неговата странност, неговата непринадлежност към света, който ни заобикаля. Бих го обичала още повече, ако в един миг се окажеше само дух, ако се превърнеше в безтелесна субстанция, която меко и фино да се разпръсне из въздуха. С една дума - обичах го отдалече и друг. Защото, когато се приближеше до мен, в душата ми, в клетките ми ставаше нещо ужасно. В моето същество се появяваше силно отблъскване, сякаш се преборвах с някакъв звяр вътре в себе си, и докато този звяр не се срутеше, изтощен от борбата, не можех да допусна Ален до себе си. Какво беше това - несъвместимост на полетата ли, на физическите ни същности - защото нашите духовни аури се преливаха меко и без сътресения, те бяха хармонични като божествената троица и точно толкова съвместими.
Не зная дали не си обяснявах прекалено сложно някои съвсем прости неща. Може би не обичах Ален? Не, цялата ми същност, всичките ми мисловни клетки въстават срещу подобно обвинение! Не разбирам как е възможно разумът да приема даден човек, а плътта - не, как е възможно мозък и тяло да живеят под общия покрив на кръвта и кожата, а да се разделят в усещанията си за един мъж?
После с Владимир се случи тъкмо обратното. Нещо властно ме притегляше към него, към неговото гниещо и безпомощно тяло. И заедно с това целият ми разум, цялата ми мисловна същност се съпротивяваха срещу тази връзка. Това, което се противопоставяше на Ален, беше близко и сродно на Владимир. Сега вече зная какво е - то е смъртта в мен! Ален беше жив човек, него го движеше някаква позитивна енергия и тя навярно влизаше в конфликт с отрицателната същност, владееща тялото ми. А разумът - той винаги си остава нещо отделно, той е само гост в тялото ни и идва от някакви тайни владения.
Разумът съвсем не ни е подвластен, той сам решава какво да харесва и предпочита. Моят разум предпочиташе живота, моята същност, дух, поле или каквото беше там - избра смъртта. Този избор не зависеше от мен.
И до ден днешен най-ярко си представям именно тази сцена, която не съм виждала: той седи в креслото, пуши лулата на дядо си, а наоколо се стеле димът на горящите пари. Чувам неговия беззвучен, тъжен смях:
„Ха, ха!" - смее се той на хората, които идват да го арестуват.
„Ха, ха!" - смее се той към мен. Смее се на смъртта, която не успя да го победи.
Моето тяло му даде живот, същото това тяло, лишено от духа на любовта, пожела да му го отнеме. Нашият живот през тези четири години беше ад, нашите щастливи мигове приличаха на чистилище. Ален излъга всички ни, той се спаси от нас и ни накара да се блъскаме над загадката, която остави като нежен фантом след себе си.

9

Неизменно виждам все тази една и съща картина: той седи до камината и с наслада всмуква дима от лулата. Каквото и да правя - някъде в крайчеца на окото ми се появява той, извикан от подсъзнанието, сглобен от него част по част и съвсем набързо, а толкова реален, така обемен. Този образ винаги ме стряска, изненадва ме неговото присъствие в пространство, където би трябвало да го няма. Съзнанието ми го отпъжда, аз продължавам работата си в кухнята или банята и той отсъства оттам дълги часове, но самото усещане за отсъствието ме кара да бъда нащрек - след малко ще се отпусна, ще забравя и той отново ще започне да се създава от въздуха: креслото, старият халат, преметнал е крак върху крак, пуши, а очите му - сини и иронични - светят в мрака на стаята. Това е Ален, целият или някой детайл от него. Страданието бавно се надига в мен, опитвам се да го потопя в работа, да го удавя в потока грижи. Но той неизменно се поражда от нищото, идва и нахлува; ако беше мъртъв - щях да зная, че е само видение, но той е жив, той присъства някъде и затова тази поява в стаята ме изпълва със страх и смут. Тя е напълно възможна, макар и да зная, че никога няма да се случи в действителност. Моят мъчител е вътре в мен, създава го моето въображение.
Каквото и да правя - той е край мен, само съзнанието може да го прогони, но то не успява винаги да бъде нащрек, да внимава непрекъснато - всяко отпускане е в състояние да отключи фантома и да го направи реален. Ако поискам - мога веднага да го прогоня, достатъчно е само да преместя погледа си в неговата посока, и той изчезва, предметите застиват в своята непоклатима реалност и там вече няма нищо от невидимия свят. Но не винаги искам да прогоня този образ, понякога дори съзнателно го викам и се опитвам да го задържа. Това желание особено се засилва в миговете, когато съм с Владимир. Тогава аз настойчиво започвам да викам Ален, защото ми се струва, че без неговото невидимо присъствие ще полудея и в един миг ще поискам да пусна това полумъртво тяло, което се опитвам да изправя, че ще го сграбча и ще го изхвърля през балкона. Какъв жених, прекрасен жених си намерих: краката му - от парцали, костите му - от гума, а душата му - от камък!
Дали усеща за какво мисля? Свивам се вътрешно - това не трябва да се случва! Навярно долавя омразата ми и затова нервничи. Ето, и сега ме вика, тропа влудяващо с нещо по масата, а в гласа му режещи нотки насичат на части името ми:
- А-ди!... А-де-ла!
Нарочно се бавя, правя се, че не съм го чула и разтягам мига на удоволствието от кратката си власт над него.
- Аде-ла!... А-де...
Запушвам с ръце ушите си и мълча.
- Ела тук, мръснице! - Това, последното, в изстъпление.
- Можеш ли да ми обясниш защо съм мръсница?
- Мога! - крещи той. - Защото си едно нищо и когато те наричам „мръсница", това е комплимент за теб. Това значи, че все пак си нещо, макар и мръсно, но нещо!
- Напоследък си развали доброто мнение за мен! - иронизирам го. Той беснее:
- Предпочиташ да ме няма изобщо, нали, един подпис от мен и след това - да ме няма! Ще прибереш тук приятелчето си, онзи затворник, и ще се радвате на живота за моя сметка, нали?
- Ще се радваме, разбира се! - сега вече мечтая да го докарам до нервен припадък. - Ти си толкова мъртъв, че не можеш да ме зарадваш с нищо.
- Иди, иди при онзи крадец! Ала не можеш да отидеш, защото той се отърва, отскубна се от тебе и избяга!
- И ти можеш да го направиш, не е трудно! Зная един сигурен начин!
- Мръсница, ето за това си мръсница! - съска той. - Само че ако го направя, ти ще останеш с пръст в устата, с ей този, най-големия! - и ми сочи средния си пръст.
- Ти за това не бери грижа! - злобно го утешавам. - На онзи свят непременно ще се срещнем и ще се разплатим за всичко.
- Може и още на този! - гневът му вече угасва, сега ще се срути и ще започне да ме моли. Това е най-отвратителният, най-гнусният миг - да видиш как един срутен мит за непогрешимост пада и се търкаля в краката ти, как моли за милост, която никога не би ти дал, ако животът внезапно смени ролите ви.
- Виж какво! - тихо започвам аз. - Неведнъж съм искала да се разделим, това не може повече да продължава! Искам да съм наясно - твоя жена ли съм или твоя слугиня!
- Признай, че само жилището те интересува, признай - и ще ти простя...
- Кой си ти, че ще ти измолвам прошката! - отново кипвам. - Защо не се погледнеш в огледалото, да видиш каква човешка дрипа съм принудена да търпя? Сигурно би се срамувал, ако можеш да видиш всичко отстрани. А колкото до апартамента - той е хубав и наистина ме интересува, но едва ли ще мога да живея в него - толкова се е просмукал с теб, че вечно ще ми намирисва на прясно изровен труп. Ако го наследя, сигурно ще го продам веднага. Така че можеш да си го задържиш и да го отнесеш със себе си там, където отиваш!
- Защото на теб ти трябва за друг, нали? - умората вече го е обхванала целия, сега изглежда много по-сив от всеки друг път.
- Трябва ми, да! Ще се наложи само да почакам десетина години. Нищо работа, нали, аз съм толкова млада!
Започва примирително:
- Ади, хайде да не се караме повече! Думите, които си казваме, са плод на умора и гняв. Аз не вярвам в искреността им!
- А би трябвало! - ставам и блъскам зад себе си вратата.
Това парцалено чучело дори има нахалството да ме ревнува от онзи затворен в собствената си глупост човек! Всичко е толкова смешно - един мъртвец ме ревнува от друг мъртвец! Ще се пръсна от смях!
След малко дериватът в библиотеката започва настойчиво да почуква, той не може да издържи
дори минута мълчание, по-скоро би се взривил, би си прерязал вените, но не и да стои сам в стаята след скарването ни. Дериватът ще се скъса да дрънчи. Не, скъпи, отговарям му, няма да дойда, сега ще имам няколко свои часа в тази къща, където бродят духовете на твоите много по-достойни предшественици! И сред тях ще допусна само един външен човек, който и така непрекъснато присъства край мен. Той предпочете да изчезне, защото физическият допир между нас в един миг стана невъзможен. Затова преди време избра изпълненото с присъствие отдалечаване. Но ти си толкова зает със собствената си болка, че никога няма да разбереш истината!
Ставам и изключвам телефона. Той звъни още минута-две, после се отчайва и започва да крещи с все по-засилващо се изстъпление:
- Ади!... Адела... ела, моля те... ела...
Добре е, че крещи така - скоро ще се изтощи и ще млъкне. Тогава ще започне моят истински ден, ще седна в креслото и Той ще влезе, ще бъде така хубаво помежду ни, както в действителност никога не е било и няма никога да бъде...

Ален беше създание на моята кръв, която го роди за втори път. Бях странна майка на този голям син, моята душа искаше да го запази, а моята плът - да го убие. Същата тази плът, която преди време така внезапно го спаси.
Чувствам как той се приближава към лицето ми и заедно с това нещо огромно и чуждо се надига в мен, изпълва ме със страх - сякаш лицето на близкия човек е някаква гигантска паст, която в следващия миг ще ме погълне. Опитвам се да мисля разумно: ето, това е Ален, ти го обичаш, желаеш го... но не, и не! - всички опити за самовнушение, всяко насилие над чувствата са обречени на провал. Изведнъж като пясъчна стена, като лавина над мен се срутва несъвместимостта, аз нервно скачам и го отблъсквам от себе си.
„Какво ти е?" - пита той учудено. Ще пита така само в началото, после ще престане и мълчаливо ще започне да ме отбягва, да седи дълго в креслото и да пуши, потънал в сив, загадъчен дим.
„Прости ми! - ще го моля. - Аз просто не знам какво правя, това е по-силно от мен!"
Ще го моля така само в началото, после ще лежа отчуждена и няма върху леглото и димът ще се стеле непрекъснато над нас, ще ни обвива в сребърния пашкул на отчаянието и самотата.
„Ти не ме обичаш, това е всичко!" - ще отронва той, преди мълчанието да обсеби изцяло нашето бъдеще.
„Не е толкова просто! - ще се отбранявам. - Наистина не мога, разбери!"
И никак няма да бъде просто в действителност. Защото аз ще продължа да обичам Ален и за мен ще бъде наразбираема тази метаморфоза - как някогашното опитно мишле, чрез което смятах да изучавам отвъдното, се превърна в огромна котка. В една любима и страшна котка - ласка и хищност едновременно, любов и смърт...
Вече нищо няма да ме интересува, ще потъна в собствения си неспокоен свят, ще зарежа и болните, и мисълта за примамливия отвъден мир - всичко това в един миг ще се превърне в безсмислица, в огромно нищо. Пространството ще заеме той, който ми е отказан поради някакви независещи от мен причини и тези причини ще продължат да се спотайват до онзи миг, когато ще престанем да се виждаме и ще се разделим. В началото винаги има въпроси и той ще пита, после ще започне да разбира и един ден ще изчезне от света на нормалните хора, ще се стопи, ще отиде навярно в друго измерение и отсъствието му ще продължи да изпълва мен, улицата и света.
- Ади!... Адела!...
Дочувам този омразен глас като от пропаст. Не зная кой от нас е на дъното й, но чувствам, че скоро отново ще се съберем в едно общо пространство, такъв е изборът на тялото ми и това няма нищо общо с моите чувства и предпочитания.
Слизам по стълбата с неохота, отварям вратите с някакво силно желание за разточителност - движа се съвсем бавно, сякаш отивам на смърт. Влизам в стаята му и се опитвам да не мисля за станалото, ако мога - да не мисля за нищо, и ако мога - да простя озлоблението на този болен човек в леглото, да си обясня неговата злоба и ревност не като жена, а като лекар.
Виждам го сгърчен върху завивките, за момент се стъписвам от неподвижността му, после облекчено въздъхвам - жив е, само е изтощен. Слагам ръка на челото му, той отваря огромните си очи, гледа ме трескаво и нищо, нищо от онова, което ме плашеше у Ален, не се случва между нас. Обратно - чувствам някакво притегляне и в този миг разбирам, че съм напълно луда, че в един неизвестен ден съм откачила от плача под прозорците, от невъзможността да бъда с Ален, от огромната самота, която легна между нас, от разстоянието, мислите, смъртта... Трябва напълно да съм полудяла, щом се опитвам да измъкна на повърхността този до кръста вдълбан в земята труп и щом преди това исках да изпратя там живия човек!
- Ади, ела! - шепне Владимир, аз се вмъквам под одеялото и после... после не трябва да си спомням нищо, защото ще поискам отново да се хвърля от балкона и да падна на кръст върху онази земя, по която тежко стъпват краката на оплаквачките, да се срутя там и те да ме оплачат заедно с поредния пътник, да ме затрупат заедно с него и после да си тръгнат, без да имат вече нищо общо с мен...

10
Влизам в тази къща съвсем невинна, влизам като младенец, който тепърва ще осъзнава сложността на света. Аз още не зная нищо, откъде мога да зная, че смъртните грехове, в които се обвинявам непрекъснато, са дребни и малки в сравнение с греха на хората около мен! Но смъртта ще ме запази, тя ще ме съхрани единствено за себе си, защото аз й принадлежа цялата и по собствено желание. Тя ще ме опази от отмъщението на тези хора, които тайно искат да поживеят за моя сметка, не, казва тя, ти ще поживееш за тяхна сметка, защото си Посредника и моят пратеник в живота. Какво е живот без смърт - само празно понятие, само измислица! Животът може да съществува само подплатен със своя антипод и цялото това единство се нарича Вселена, Космос, Свят. Всичко!
Какво ще стане с мен утре? Още не зная, че Владимир ще ми разкрие тайната на нашата връзка преди смъртта си, че през целия ни съвместен живот той ще трепери да не би да си отида и да му отнема възможността да пие кръвта ми. Няма да посмее да ми признае истината, защото е сигурен, че ще му откажа спасението. Така му е казал професорът и точно този факт няма да простя на Еленков, с когото ще се разделим скандално седмица след смъртта на Владимир. Не зная и, че повече никога няма да видя Ален - той ще излезе от затвора и ще се запилее по света - навярно под друго име, навярно под друго лице, навярно в друго измерение. Единствен той ще се спаси от унищожението.
Ще продам жилището на Владимир, ще продам библиотеката, скулптурите, вещите. И ще се впусна в някакво безумно, безпаметно пътуване, то ще ме върне в онази точка на материално състояние, когато още не познавах Владимир. Аз ще продължа да работя в института и отново ще започна да претърсвам труповете. А денем, унасяйки се в сън, ще слушам как навън се заражда и въззема страшният плач на черните фигури. Ще продължа нощем да се ровя в миналото, да се опитвам да разбера хората. Не, няма да успея да си обясня дори един от тях - себе си. Знанието за човека не е подвластно на самия човек, както вселената едва ли познава себе си, както мъртвата материя не се познава.
Хората за всичко създават формули, с които обясняват и заместват живота. Но те са само приблизително верни, приблизително точни и само приблизително обясняват света. Всяка точка, гледана отвътре, е вселена и всяка вселена, гледана отвън, е точка. Кой ще каже голям или малък е светът и къде в този свят е човекът, къде точно се намира той и ще успее ли някога да отрони поредния лист на своя затвор? Не искам да мисля какво ни очаква отвъд, не искам да мисля, защото това отново може да се окаже затвор.
Сега аз отварям вратата и се опитвам да погледна през стената, опитвам се да допиша с несигурна ръка следващите редове. Това е като че ли всичко. Аз пътувах, видях и не намерих това, което търсех. Може би го пропуснах някъде в младостта си, може би то имаше името Ален, а може би просто не го срещнах в пътя си. И това като че ли е всичко...
Оттогава изминаха много години, нищо повече не се промени в живота ми, нищо вече не ме докосна и раздвижи. Аз лежа в леглото и се питам през сълзи: нима не изсънувах всичко това, нима не го измислих? В отговор плачът навън тихо зазвучава, той жужи нежно, нежно припява името на пътника, отправил се в най-възможното пътуване.
Градовете ме примамваха със светлините си, спирах и отсядах в техните хотели, те предлагаха тишина и приятна неизвестност. Колко красиви и загадъчни бяха тези градове отвън, а колко скука и тъга криеха в каменните си утроби. В хората, които ги обитаваха ежедневно! Нима и тайната на смъртта не ме привличаше по същия начин - загадъчна отвън, но скрила вътре в себе си пустошта, сладкия мирис на гниенето и нищото? Тя бе гигантска сфера, вселена и точка, тунел, през който надничат очите на всички мъртви и неродени, защото мъртвите и неродените са едни и същи същества, само времето е различно, само то е живо в тази огромна и мъртва вселена.
Хората за всичко имат готови формули, те ще намерят най-умните думи, с които да обяснят появата на онзи метеор, събудил за миг в кръвта ми тайната на живота. После ще докажат, че именно страхът стана причина да изчезне тайнството, да си отиде онзи човек, който произлезе от него. Колко просто ще изглежда това в чуждите очи!
Но мен не ме интересуват формулите, нито пресмятанията, нито ръцете, които се протягат към мен, за да ограбят от тялото ми тайната. Аз все така лежа и се вслушвам, аз усещам как навън плачът се опитва да изпълни цялото пространство, да стане смисъл или поне сянка на живота. Не се изправям, не гледам навън - няма и какво да видя. Лежа и си представям, че аз самата съм този плач. Раменете ми се разтърсват - още някой е излязъл на пътеката и това отново не съм аз, но утре, но вдругиден - какво ще бъде тогава?
Какво ще стане, когато прекрача прага и тайната запуши очите и ушите ми, какво ще ми даде тя в замяна - нови очи и уши ли, нови сетива ли, или нещо друго, съвсем непознато, но непременно желано?
По какво плача всъщност аз? По невъзможното ли? По онази невъзможност да извъртя живота си обратно и да го започна съвсем, съвсем отначало? Нали преди края съм била аз, нали и след края на света също ще бъда аз - един и същ човек, повторен многократно в пространството, разложен във времето? Какво губя тогава и защо плача? Може би заради онази несигурност, че отново ще избера същото тяло, че отново ще поискам за спътник смъртта! А когато най-после поискам и живота - вече ще бъде късно и над главата ми ще се стовари истината, ще се срутят всички мъртви светове и ще погребат илюзиите ми под пласт от невъзможност.
По какво плача всъщност аз, по какво плача? Страхувам се да си призная, че никога не съм искала да умра, че правех всичко от желание да избягам далече от мъртвия свят. И понеже знаех, че е невъзможно, животът изгубваше смисъл, вече ми беше безразлично с какво темпо и как точно отивам към пропастта. Аз искам да живея, да се умира е страшно и несериозно!
Но точно сега, когато сетивата ми се отварят за живот, когато той все повече упражнява нежното си налягане върху всички мои клетки, точно сега в съня ми става все по-реална онази сянка на човека без лице, на човека с лице на птица и риба - символи на началото, което се промъква в края. И вече чувам тежкия му глас, чувам го през стиснатите върху ушите ми ръце, през всичките пори на тялото ми:
- Ти вече си Посредника, ти все повече се превръщаш в един от нас... Само тайната на живота може да извика тайната на смъртта и само чрез познанието им човекът може да се превърне в Посредник. Ела, ела и заеми мястото си... ела!
И се събуждам, цялата обляна в сълзи, разтърсвана от страдание, болка и безнадежден плач...
Плач по невъзможното!

-----------------------

* Стихотворение от Чезаре Павезе в превод на Владимир Свинтила.

---

Zu den/Към: Novelen/Новели

Zur/Към: Bulgarischen Seite/Българската страница

Zur/Към: Anfangsseite/Началната страница