ПРАВО ДА УБИЕШ НЯКОГО

Познаваше я още от времето, когато дойде в класа им – малко момиченце с руса, късо подстригана коса и закопчана накриво жилетка. Идваше от някакво далечно градче, чието име не запомни. Беше свита, гледаше някак странно изпод вежди, а устните й издаваха упоритост. Това за устните го измисли много по-късно, тогава само почувства, че с нейната поява започва една нова страница от иначе сивия ученически живот.
Когато непознатата седна до нея, Елена веднага усети някаква внезапна симпатия, не – някаква любов от пръв поглед се стовари върху главата й, и в следващата секунда от техния съвместен живот тя вече безумно обичаше това момиче, неговия чист, изрисуван сякаш от художническа ръка профил, нежносините му очи.
Не се питаше дали тази любов е нормална и приета между човешките същества. Беше дете, а подобни въпроси не са присъщи на децата.
Така започна животът им върху онзи чин. Растяха, и времето потвърждаваше правилността на Елениния избор, нейния голям късмет – единствен дотогава, а и след това. Осемте години изтекоха като ден, без да може да се наслади докрай на тази дружба.
Времето постепенно превърна Диана в красива млада жена – пълна противоположност на Елена, защото с навлизането в преходната възраст кожата й изведнъж се промени и огромни гнойни пъпки плъзнаха по дотогава чистото й лице. Не помагаха нито лекарствата, нито козметичките, процедурите оставяха по лицето й само рани и бразди, а новите гнойни връхчета изникваха под едва заздравелите струпеи с упоритостта на хлебарки или скакалци – като природно бедствие, от което само гробът може да те спаси.
Дианиното внимание по онова време я впечатляваше повече от всичко друго на света. Докато все по-осезателно чувстваше отвращението на другите, момичето отляво си оставаше непроменено – сякаш не забелязваше отвратителната й кожа, слабите й оценки по всички предмети, неспособността й да нареди повече от три думи, без да се запъне. После това заекване изчезна, дори се научи да говори съвсем гладко, но нищо друго не се промени, за да я зарадва.
- Сифилистичка! – съскаха момчетата зад гърба й, без да крият олимпийското си презрение. Не знаеше какво значи тази дума, но чувстваше обидата в нея и винаги се разплакваше, когато я чуеше.
Диана ги поглеждаше с укор. В началото, докато бяха деца, нейните погледи нямаха толкова голямо значение, но с времето Елена усети, че те започнаха да упражняват някаква нежна, настойчива власт. В края на техния съвместен живот уважението и преклонението пред приятелката й се прехвърлиха в известна степен и върху нея. Едва тогава Елена усети разхлабена примката, която години бе стягала врата й.
По онова време между тях съществуваше пълно разбирателство. Диана идваше на всички козметични мъчения, понякога сама подлагаше своето чисто и гладко лице под слоя пара, и после търпеше, докато козметичката изстискваше несъществуващите пъпки. Нежната кожа се разраняваше, за известно време Диана изгубваше своя свеж тен, но след денонощие здравата кръв възстановяваше порцелановия гланц на лицето и тя влизаше в класа още по-хубава.
Елена все се питаше на какво се дължи приятелството им? В началото мислеше, че то се крепи само на Дианиното съжаление. Бе сигурна, че ако успее да я обвини в нещо такова, любовта им веднага ще свърши и ще се разделят. Но момичето до нея си оставаше все така спокойно и уравновесено.
Едва много години след раздялата им на Елена й се стори, че най-после се добра до някаква истина – Диана живееше в далечен и непознат свят, където всички хора изглеждаха красиви. Може би през онези призми, които приятелката й имаше в очите си, и нейното пъпчиво лице да е изглеждало много по-хубаво. Това бяха малки парченца от някакво ангелско огледало, което – обратно на онова от Андерсеновата приказка – помагаше на хората да виждат света не такъв, какъвто е, а такъв, какъвто трябва да бъде.
Какво беше това умение да приема хората в най-добрата им светлина?! Дълго време Елена си мислеше, че само тя забелязва Дианината непринадлежност към света, в който се живееха. Сякаш съществуваха два напълно отделни свята: този на Диана, и другият – на всички останали. Любопитството и завистта караха момичетата да се надпреварват да я ласкаят и обвързват с всякакви дребни услуги, а момчетата – да я слушат с онова напрегнато внимание, с което се слуша само вътрешният глас. Те никога не я удряха, блъскаха, не й говореха обикновените грубости, с които децата възмъжават и се учат да познават жената. Сякаш Диана бе някаква много крехка играчка и те искаха на всяка цена да я запазят като скъп спомен от отминаващото детство. Елена подозираше, че всички са влюбени в нея – сякаш бяха хипнотизирани от нейната могъща власт.
Впрочем – като казваше „всички", тя не бе съвсем точна. Имаше едно момче, което по всякакъв начин се стремеше да изтъкне своето неодобрение към Диана. Не че се отнасяше по-грубо от останалите, но винаги намираше повод да я засегне – много внимателно, ала майсторски. Бяха най-добрата и най-добрият по успех. В началото Елена си мислеше, че това е съперничество и едва много по-късно си даде сметка, че е било любов – такава, като тяхната, но много по-прикрита и коварна.
В разговорите си го наричаха Девети номер. По късно дори забравиха името му, но не и този номер. Веднъж Елена се осмели да го запита:
- Защо не я обичаш? – и кимна с глава към Диана.
Той веднага усети подмолния камък във въпроса й и дълго мълча.
- А защо всички вие толкова я обичате? – каза най-после.
- Ти просто й завиждаш! – възкликна Елена и така предизвика неговото ожесточение:
- Не мога да ви понасям, защото всички сте слепи! Не знаеш ли, че от такива като нея можеш да очакваш най-лошото!
- Защо?! – извика Елена, потресена от това обвинение, което на пръв поглед така малко отговаряше на общата представа за Диана. Но тогава тя също беше подвластна на този „пръв поглед" и успя да се освободи от неговата омагьосваща власт едва много години по-късно. После тя със смесено чувство на горчивина и наслада си спомняше и отговора на Девети номер:
- Защото човек, който не мрази никого, не е способен и да обича! И може да погуби най-близките си хора... така, от безразличие!...
- Ти просто й завиждаш! – приключи Елена онзи разговор и никога вече не го поднови.
Но нещо в онзи гладък образ се пропука. Нищо сериозно, разбира се, само една малка, съвсем дребна пукнатинка, но и тя се виждаше отдалече върху съвършеното лице на тяхната любов. Все пак имаше някой, който не харесва Диана, не я одобрява! И макар да подозираше Девети номер в неискреност, Елена не можеше да не се възхищава от смелостта му.

Последният спомен й остана от един следобед, когато Диана спеше, а тя лежеше до нея и гледаше нейното излято лице, хубавата, зарозовяла се от съня кожа с цвят на слонова кост, нежния мъх, който й придаваше онзи хубав гланц. И се опитваше да намери някакво несъвършенство, някоя луничка, бенка, някакъв таен белег, който да нарушава съвършеното равновесие. Но за кой ли път – с удивление, граничещо с дива завист, Елена откриваше само ръката на Бога.
Изведнъж дългите мигли трепнаха и синевата под тях се разля като море преди изгрев – мека, със златист ореол, обграждащ сферата на ириса.
- Не спиш ли? – попита сънено Диана.
- Не! – смутено отговори Елена. – Гледам те!
- Защо?
- Не знам! Непрекъснато изпитвам нужда да те гледам. И колкото повече го правя, толкова повече ми се иска. Не мога да ти обясня какво е това...
- Това е глупостта ти! По-добре спи!
- Не мога! Идват ми странни мисли...
- Какви?
- Че след време ще се разделим. И че трябва добре да те запомня, защото ако моите деца ме попитат каква си била, няма да ми достигнат думите... Ще се объркам.
- Стига глупости! – прекъсна я Диана. – Аз съм съвсем обикновена.
Елена се надигна на лакът.
- Не цениш това, което имаш! – каза тя с укор. – Знаеш ли за какво мечтая най-често?
- За какво? – вяло попита Диана.
- Само един ден да изглеждам като теб... така, да видя какво е... После може и да умра!
Диана я погледна съжалително и каза:
- Ако можех, бих ти дала кожата си и за по-дълго.
- Не трябва да си толкова добра! – усмихна се тъжно Елена. – Тези край теб никак не са добри.
- О! – възкликна Диана. – Всъщност никак не съм добра. Но има нещо недоразвито у мен, някакъв дефект на душата, който ми пречи да порасна. Аз съм като дете – ако ми говориш умно, и аз ти отговарям със същото, но ако ми говориш глупости – не зная как да реагирам и мълча, защото още не познавам гнусотата на света. Така е.
В този миг Елена й завидя за прекрасния дефект, който я правеше независима от грубостта на околния свят. Тогава тя си помисли, че това непременно е хубаво, че непременно помага да се живее по-лесно. И още по-силно пожела за ден, за час да си сменят местата и да погледне света през очите на съвършенството.
Месец по-късно животът ги раздели. Тази толкова изтъркана фраза ужасно подхожда на разрива между две същества, които вече нямат никаква връзка помежду си. Със своята слаба диплома Елена не можа да влезе в гимназията, която избра Диана. Краят дойде бавно и сравнително безболезнено. В началото Елена страдаше дълбоко и гостуваше у Дианини под всякакви предлози. И след всяка среща все повече разбираше, че вече не могат да говорят онзи език, който бяха създали в детството си, да пишат с онази сърдечна азбука, позната само на тях. Диалогът представляваше най-често два отделни монолога, разделяха се със зле прикрито раздразнение, което един ден прерасна в свада.
Престанаха да се виждат, после някаква обща позната се опита да ги сдобри, но когато се срещнаха, разбраха, че в сърцето на всяка от тях има по една бучка лед и тази бучка като призма пречупва миналото.
Продължиха да се срещат още година, но старата топлина не се появи повече между тях. После дойде спасителното заминаване на Диана да следва в П. и тогава окончателно изгубиха следите си. Така разстоянието естествено довърши онова, което животът само бе започнал върху онзи чин. Бе го започнал, следвайки капризно извивките на някаква своя приумица, после също така капризно и внезапно го прекрати, оставяйки в Елена чувството за някакво освобождение, но и за ужасна, непоправима загуба.

- Знаеш ли кой е тук? – попита я веднъж майка й.
Не знаеше и не я интересуваше! Нейното лично страдание така я изпълваше, че не оставяше в сърцето й място за друг човек.
Работеше от три години в едно мебелно предприятие, ръцете й бяха загрубели от лаковете и химикалите, а лицето й все още носеше старите белези от опустошителното акне. Разводът дойде като капак на всичко и остави върху съзнанието й отпечатъка на безизходицата.
Попита предпазливо:
- Кой?
Майка й направи многозначителна пауза, после тихо и тайнствено прошепна:
- Твоята приятелка!...
Въпреки че разбра за кого става дума и всичко в нея се напрегна, тя реши да спечели малко време.
- Коя приятелка, бе, мамо?!
Един по-тънък психолог веднага би разпознал в раздразнението истината. Но майка й само поясни:
- Диана! Как не се досети, бяхте толкова близки!
- Бяхме! – въздъхна Елена и постепенно започна да се успокоява. Треперенето премина, но остави в мускулите й странна слабост. – Изтече много време...
- Времето не пречи на обичта! – каза майка й назидателно. – Не вярвам да си я забравила, ти толкова я обичаше! Помниш ли как плака, когато й забраниха да дружи с теб?
Добре си спомняше. Майката на Диана – амбициозна и надменна жена – изведнъж реши, че приятелството им се отразява зле на дъщеря й – въпреки че Диана си оставаше все така безупречна. Но повод да се направи зло винаги се намира, а съвсем не е така с доброто, което зависи от безброй обстоятелства.
Диана стана потисната, помрчня и започна да гледа с някакви виновни очи света.
Това смути Елена, и изгубила опора под краката си, тя изгуби мярка и във въпросите, с които я обсипа... Докато Диана не издържа и каза:
- Майка ми нещо се е вкиснала и ми забранява да се срещам с теб...
Тези думи тя произнесе, без да гледа към Елена, и по това пролича, че нещастието е взело сериозни размери.
- Нямам намерение да я слушам, но е ужасно неприятна с тези снобски амбиции! – произнесе красивото момиче с някакво чувство за вина. – Тя е толкова глупава, че сигурно ме вижда в мечтите си най-малкото жена на президент. И непременно – заобиколена от ангелска свита. Ако я слушам – трябва да дружа само с умрелите, другите са недостойни за мен.
Елена се опита да намери очите й, но се сблъска само със спуснатите й клепачи.
- Тя е права.
- Моля те! – ожесточено я прекъсна Диана. – Поне ти не й пригласяй! Винаги съм ценила твоята естественост, не искам да се променяш!
Елена я погледна и поклати глава:
- Добре. Но истината е точно тази...
Денят завърши като всеки друг. След часовете се разходиха, после се прибраха да учат. През цялото време Елена се насилваше да бъде весела и този смях така изтощи силите й, че когато се прибра, рухна в ръцете на майка си.
После внезапната слабост се смени с бурен пристъп на плач, който премина в истерия, и така – тресяща се и разстроена – тя разказа какво се е случило. После заспа и приспивателното я потопи в някакъв безпаметен ужас.
На сутринта Диана стоеше на улицата и потропваше нетърпеливо с крака. Не я дочака да се приближи и тръгна към нея.
- Ние победихме! – извика радостно тя.
- В какво победихме? – попита Елена стъписано.
- Как в какво, в битката с майка ми! Снощи дойде твоята и се събраха на преговори в хола. Аз, разбира се, подслушах всичко.
Червенина заля грапавите бузи на Елена. На гърлото й застана буца, през която едва успя да промълви:
- Но кой... – и мълчанието погълна гласа й.
Така се появи втората дребна пукнатина. Пак нищо особено, но отразена в сърцето на Елена, тя се превърна в огромна рана... Отново живееше по нечие чуждо благоволение, отново някой измолваше от съдбата отсрочка за присъдата, която висеше над главата й. И тогава тя разбра, че напразно е търсила разрива в чертите на Диана – той не можеше да се появи нито там, нито в нейното сляпо подчинение пред красотата й. Единственото място, където той можеше да се отвори, бе въздухът между тях.
После раздялата наистина дойде като облекчение. Защото тази невинна на пръв поглед история отново отключи старите Еленини комплекси, направи от тях грозни и зловещи същества, които нахлуха в съня й, във всичките й будни часове и направиха живота й ад.
Не искаше да си спомня това, но веднъж припомнено, то не можеше да не я извади от равновесието и да не я тласне към някаква фатална грешка. И грешката не закъсня, защото Елена чу устните си да произнасят като чужди:
- Ще отида да я видя...

Помнеше всяко паве на улицата, всяка драскотина по цокъла на този вход. Това припомняне бе мъчителен диалог с миналото, което я накара да усети още по-силно невъзможността на настоящето – макар че то се случваше в този миг, и щеше да се случва във всеки следващ. Не беше възможно миналото така плътно да е проникнало в бъдещето, че да се случи невероятното – животът отново да събере две абсолютни противоположности в едно...
Иззвъня кратко, отвътре забравен женски глас се обади: „Влизай, отворено е!" Натисна бравата и вратата поддаде.
В коридора беше сумрачно и тихо, стаите на големия апартамент изглеждаха празни, но нещо я накара да се насочи към хола – някакво чувство може би или поне възпоминание за чувство. Отвори плахо вратата и в първия миг не забеляза силуета в креслото.
- Влез, чаках те! – произнесе някакъв тих глас, който накара Елена да потръпне.
В дъното на стаята, облегната на своето старо кресло, с гръб към прозореца, така че лицето й да остава в сянка, седеше Диана – момичето от невъзможното минало и жената от още по-невъзможното бъдеще.
- Помолих Мира да предупреди майка ти! – каза този странен образ на изтеклото време. – Знаех, че ще дойдеш... макар и само от любопитство. Или от отмъщение... ти всъщност си доста отмъстителна...
- Не съм! – произнесе отбранително Елена. – Ти си единственият човек, когото сляпо съм обичала. Когато си замина, аз се превърнах в сянка на себе си. Някакво чувство за недовършеност се засели в живота ми и така продължава до днес.
Жената в креслото завъртя лицето си към светлината и мекото сияние на деня очерта профила на антична статуя.
- Виждам, че моето отсъствие ти се е отразило добре – каза непознатата. В гласа й се прокрадна някакъв съвсем лек, незабележим акцент. – Но беше мързелива и не направи нищо полезно за себе си.
- Бях отчаяна! – извика болезнено Елена. – Не беше лесно да се издържи твоята конкуренция! Хората едва оцеляваха, непрекъснато ги задушаваше мисълта колко зле изглеждат край теб, колко по-уродливи са.
- Но ти все пак оживя! – в гласа на Диана се появиха нотки на ожесточение.
- Само така ти се струва! – въздъхна Елена. – Всъщност отдавна се чувствам мъртва.
В думите на пришълката внезапно се прокрадна разкаяние:
- Бедната! – каза тя. – Само заради това не исках да се връщам. Но вече няма къде да отида...
- Няма значение! – опита се да се усмихне Елена, но мисълта, че всъщност има значение се стовари с цялата си тежест върху сърцето й. – Може би така е по-добре...
- Може би! – съгласи се другата. – Аз вече не съм това, което бях...
- Не говори така! – извика Елена, сякаш някой се опита да й отнеме най-скъпото. – Дори в тъмното виждам, че не си се променила. А на светло си още по-хубава. Спомням си, че светлината винаги беше на твоя страна, дори понякога те мразех заради това... Слънцето правеше кожата ти да искри като златна, а очите ти засияваха с някаква нечовешка светлина. Същото слънце, което подчертаваше белезите ми и ги правеше още по-ужасни.
Старо, забравено благородство се промъкна в думите на Диана:
- Ти винаги си се сравнявала само с мен и упорито не искаше да забележиш, че около теб има и други хора, между които не си най-лошата...
- Все едно – въздъхна Елена, – няма да имаме пропуснатото... Разкажи ми какво прави там, в онази страна.
Тя измисли този внезапен ход, за да прикрие силния галоп на сърцето си, който накъсваше дъха й и пречеше на дробовете й да поемат необходимата доза въздух... Вече бе готова да слуша и живее само с разказаното. Нейният живот изведнъж се оказа фикция, и когато го разбра, тя усети в себе си празнота, която единствено чужд живот можеше да запълни...

След онзи злополучен аборт повече не забременя. Лекарите вдигаха рамене при въпроса ще има ли дете. Когато се отчая, мъжът й вече пиеше без мярка, така че едно страдание се прибави към друго. Сякаш някаква сила в природата се грижеше чувствата да се дават на хората в цялото възможно количество. На нея просто й се падна мъката и тя трябваше да се сдобри с нейния мрак. Успя, но оттогава животът започна да й се струва като кошмарен сън – може би това бе данъкът за спокойствието, което не й се полагаше по жребий.
- Отидох да следвам там – започна Диана – и на втората година се запознах с Марек. Режисьор, хубав мъж. Мечтаеше да направи от мен велика актриса, но изглежда и на двама ни не достигна онова нещо, което се нарича дарба. Или търпение, не знам точно. Помоему той беше красив, въпреки че на мен всички мъже ми харесват еднакво. Нали знаеш – винаги успявам да намеря нещо хубаво у хората. Лошото само е, че много бързо в живота ми се появява следващият достоен и предишният трябва да се оттегли. Те сами го искат – ако зависи от мен, бих живяла с всички едновременно. Като едно голямо семейство, представяш ли си?! Знам, че не можеш, ти си друг човек. Но когато си отиват, не всички са благородни, повечето после години търсят как да ти го върнат. И се радват, когато успеят.
- Не измисляй! – прекъсна я Елена, като я погледна изпитателно. – Прекалено хубаво разказваш, за да си преживяла всичко това.
- Изобщо не измислям! – усмихна се Диана, – Ако не вярваш, иди в П. и провери. Има една улица, нарича се „Последна война". Точно така се казва, не ме гледай учудено. Там, на хубавия номер шестдесет и шест има една висока къща. В нея още живее Марек – може би сам, ако се е излекувал от нанесените му от мен рани; може би с някоя жена, която безуспешно се опитва да ме замести в безкрайните нощни часове... Навярно никак не й е лесно – моят бивш съпруг добре умее да измъчва жените, които не обича.
- Бях чула за теб съвсем други неща – каза изненадано Елена. – Докато беше още жива, майка ти не преставаше да те хвали колко голяма кариера правиш и как те обича мъжът ти.
- Майка ми нищо не знаеше за моя живот! – изсмя се горчиво красивата. – Истината е, че от мен не излезе велика акриса. Безсмислено беше да измъчвам зрителите – макар че можех да си го позволя. Бях хубава, а и Марек по онова време бе на върха на славата. Но се отказах, бях прекалено наивна и не умеех да се преструвам. Ролите си приемах като моя съдба, потъвах дълбоко в тях и губех своята индивидуалност. В един миг преставах да разбирам напътствията на Марек и това страшно го ядосваше.
След третата роля той ме прибра у дома и се опита да ме направи обикновена жена – майка и домакиня. Но не ни се родиха деца, а многото пари, които носеше вкъщи, ми попречиха да се реализирам като домакиня... Не си ли мислила, че практическите умения се развиват в недостига, а не в излишъка?... В замяна на това имах прекалено много време да се занимавам със себе си. Моята външност се оказа единственото нещо, което винаги бе готово да ми се отплати стократно.
- Виж, за това ти вярвам! – въздъхна Елена. Диана продължи, обнадеждена от думите й:
- Така е, казвам ти самата истина. Достатъчно бе да подчертая веждите си – и вече ставах обект на засилено внимание. А когато гримирах лицето си и обличах подходящо облекло, вече не можех да вървя по тротоара, защото дори пеленачетата започваха да се обръщат след мен. На улицата настъпваше суматоха, хората ставаха странни – или необяснимо груби, или крехки и трошливи като китайски порцелан. Разбирах, че съм опасна, но не исках да се лиша от единствената възможност да се реализирам по някакъв начин в човешкото общесгво.
- А какво мислеше за това мъжът ти? – попита Елена.
- Марек ли? – усмихна се Диана и в тази усмивка имаше всичко друго, но не и доброта. – Марек се дразнеше от тази моя популярност. Колкото повече растеше преклонението на тълпата, толкова повече се задълбочаваше неговата грандомания. Той – неоцененият и неразбраният човек, той измаменият от живота мъж, той – въплъщението на Фелини, Копола и Антониони едновременно, и – представи си само! – принуден да вегетира в една нищожна страна... Той наистина не беше човек без талант, но го съсипа моят успех, мисълта, че с една моя усмивка постигам повече, отколкото той с всички свои напъни да изглежда интересен и желан. Не казвам, че това е справедливо, но може би висшата справедливост не е направена по човешка мярка. Трябва ли да съдим хората, че не могат да живеят според нея?
- И как свърши всичко това? – напрегнато попита Елена.
В очите на Диана пробягна слаба, насмешлива искра. Тя помълча известно време, сякаш обмисляше някакъв труден ход на мисълта си или заплетена извивка на нов сюжет, после каза:
- Как ли?... Просто Марек окончателно изгуби мярка, стана непростимо груб с мен и това ме направи отмъстителна. Не съм човек, с когото могат да се отнасят всякак. Срамувам се от начините, по които му го връщах, но мога за свое оправдание да ти кажа, че той винаги успяваше да изплува отгоре – като мръсотията. Не искам да ти описвам в каква картина се превърнахме. Не си ли забелязала, че хората, които в своята младост най-много говорят за морал, най-лесно го губят в зрелостта си? Нещо подобно стана и с нас... За всичко беше виновен Марек, той беше устроен да успее и реши да успее на всяка цена. Моето съперничество го подлуди...
- Виждаш ли! – горчиво възкликна Елена, която дотогава бе слушала приятелката си със смесено чувство на съжаление и тайно злорадство. При последните думи злорадството изведнъж взе връх над съжалението: – Упрекваш мен, която съм много по-слаба, а той също не е могъл да издържи. Ти си сладка отрова – убиваш слабия и подчиняваш силния. Като всички могъщи отрови на този свят...
В изражението на Диана се прокрадна зла гримаса, но тя успя да я прикрие в потока думи:
- Не съм виновна! Така съм създадена, може би изобщо не е трябвало да се раждам...

Пристигането на Диана промени коренно Елениния живот. Както някога, когато още бяха деца, тя попадна под нейното влияние и цялата се отдаде на страстта да поглъща, да наблюдава, да изучава. Само радост нямаше вече в това отдаване, както нямаше вече и надежда някога да се освободи от тази власт.
С времето Диана ставаше все по-самоуверена, а почвата под краката на Елена все повече се изплъзваше. Тя се въртеше отново в илюзорната орбита на едно несъществуващо приятелство. Самото естество на тяхната връзка пораждаше подчинение, а това вече правеше невъзможна дружбата. Годините не променяха Диана. Дори признаците на стареене не засягаха нейната красота, хармонията на чертите й. Всичко говореше, че от красива млада жена, каквато бе все още, тя ще се превърне в не по-малко красива старица. Сякаш нямаше сила, която да я промени към обикновеното човешко съществуване. И Елена се чувстваше в клопка, от която няма изход.
През третата нощ от завръщането й Елена сънува сън. Седят двете в стаята една срещу друга. Сами са. Разговарят точно така, както си говореха в деня на Дианиното пристигане. Но Елена усеща, че това не е същият ден, че този още не е настъпил, но предстои и няма начин да бъде избягнат.
Диалогът също е друг, всъщност Елена не чува нищо, тя вижда само устните на своята приятелка. Тези устни, фини и с добре очертани ръбчета, се отварят и затварят в синхрон с някакъв вътрешен мисловен ритъм. Но глас не излиза и Елена напразно напряга слуха си, за да долови думите – някакъв вакуум се е загнездил между нея и Диана, и лишени от посредничеството на въздуха, техните мисли умират на изхода на устните. В действителност Елена не иска да чуе думите, дори е сигурна, че ако внезапно гласът на приятелката й взриви въздуха, тя непременно ще запуши ушите си, ще затвори съзнанието си за смисъла им. Защото – усеща го с цялото си същество – този смисъл е опасен за нея, думите навярно крият някаква тайна отрова, някакъв прикрит кинжал, който бавно прониква в тялото и го погубва.
За първи път Елена се страхува за себе си, за своето бъдеще... нима има бъдеще!?
В един миг става и нервно се разхожда из стаята. Диана сякаш не забелязва това, устните й се движат все така ритмично, само лицето й става някак по-затворено, по-напрегнато. Ще се случи ли нещо, ако си тръгна? – мисли Елена. – Навярно нищо, тя няма да усети отсъствието ми...
Решава да опита и излиза от стаята, после влиза обратно. Нищо не се е променило, думите все така равномерно и беззвучно се плъзгат по червените устни на жената в креслото. Елена отново излиза. Мълчаливо се разхожда из апартамента и се опитва да си спомни какво са правили тук в детството си. Мяркат се откъслечни спомени: ето, в кухнята запалиха първата цигара. Каква беше марката? Вече не си спомня...
...Направиха го по желание на Диана. Но тъкмо се задавиха от лютивия дим, когато някой вкара ключ в ключалката на входната врата. Чу се щракане и вратата се отвори. Беше майката на Диана. Едва успяха да скочат през прозореца и да завият зад ъгъла. Може би тя ги видя как прибягват и оттогава я намрази...
Елена отново преживява онзи тягостен миг, после нещо се завърта в мозъка й и тя се озовава във времето на съня си, но в друга стая... Холът със старите мебели. Обичаше да седи в креслата, когато майката на Диана отсъстваше. Но и тогава не се чувстваше както трябва. Мебелите сякаш бяха спотаили в ъглите си по частица от онази жена, която не я обичаше. Никога не можа да се отпусне напълно в тези стаи – все й се струваше, че от мрака на пердетата, от полилеите, от сенките ще изскочи внезапно ТЯ и ще й се скара или само ще я изгледа накриво, което не е по-малко страшно. Очите й – сини като Дианините, но с една по-остра, по-ледена синева – ще я прережат на няколко места, и веднъж през сърцето...
Елена е неспокойна. Прескача от едно време в друго, от едно състояние в друго. Времената се смесват, вече не може да определи нито годината, нито мястото, където протича сънят. Не знае къде се намира, знае само, че е в нечие жилище, и че я очакват в съседната стая. Кой я очаква? Влиза, и в първия момент не разбира какво става – сякаш изгубва за дълго съзнание. Когато идва на себе си, вижда, че е в стаята на Диана. През сетивата й нахлува интериорът, и заедно с това – странното отсъствие на нейната приятелка. Елена я търси упорито, без да е убедена, че я е оставила именно тук.
Не я намира, излиза и отново отива в хола. Ето я, спи на дивана, похлупила лице във възглавницата. „Диди! – бута я тя и се опитва да я събуди. – Дидка, аз съм!"
Момичето... или може би жената не се събужда. Елена я хваща за рамото и я обръща. Ръката на спящата пада като отсечена и глухо се удря в масата. Елена изненадано поглежда тази ръка. „Като мъртва!" – преминава през ума й. Отново я разтърсва – никакъв признак на живот. Едва тогава забелязва, че главата на спящата лежи неестествено паднала назад. В първия миг не може да осъзнае, че Диана е мъртва, че е убита със същия този нож, който лежи до възглавницата. Внимателно го взема в ръка; отпечатъците!, оглежда го, но не открива нищо. Няма кръв, няма никаква следа от насилие, само главата стои все така неестествено обърната назад.
Елена отваря уста да извика, но не чува гласа си. Вакуумът, мисли, вакуумът все още е тук и изпълва пространството. Постепенно се успокоява, вече може да разсъждава – наистина малко тромаво, но все пак прилично. Сега всичките й действия се съсредоточават в едно усилие: трябва да открие убиеца, да го намери веднага, сега, в същия този миг, докато не е избягал!... Някакво странно спокойствие я владее – сякаш е убедена, че за нея този враг не е опасен. Дали още е в апартамента, мисли, навярно, отговаря си сама, нали прозорците са плътно затворени, а вратата все така си стои със секрета и веригата. Тук е, няма къде да отиде! Търси го, търси го с настървение даже там, където изобщо не може да бъде – в чекмеджето на скрина, в хладилника, под столовете, във ваната. Но той сякаш е нахлупил шапка-невидимка и си играе с нейното нетърпение.
Изведнъж го вижда как излиза от стената – първо като силует, след това – малко по-ясен и релефен. Той приближава, но някаква ужасна слабост се разлива по тялото й, тя върви бавно, и онзи също забавя хода си; спира... онзи също спира... О, не, това е огледалото, старинното огледало, чиято тъмна рамка се е сляла с мрака в стаята. Вглежда се в отражението си и изпищява... то е... то е... и отново въздухът не пропуска писъка...
От съня й остана някакво неприятно чувство за вина към Диана. Нищо друго.
На сутринта отиде у тях и я намери – още сънена, със зачервени очи и подпухнали клепачи. „Плакала е! – помисли тя. – За пръв път виждам страдание по лицето й!"
- Диано, ти живееш зле тук! – каза й.
- Аз навсякъде живея зле! – отговори Диана. Елена преглътна известна доза нерешителност и се осмели отново да разчопли миналото:
- Преди не беше така...
- Преди не беше така, наистина! – съгласи се другата. – Но тогава не бях сама, винаги имаше някой до мен. Първо – ти и майка ми, после... Марек.
- Не мислех, че съм играла толкова важна роля в живота ти! – Елена не беше съвсем искрена, но чувстваше, че приятелката й се нуждае именно от тези думи. – Бях убедена, че дружиш с мен само от съжаление.
Следващите думи я натъжиха и зарадваха едновременно:
- Имаше и съжаление! – каза Диана. – Но само в началото. И никога не е било чувството, което определя отношението ми към теб.
- Тогава какво?
- Мисля, че просто те обичах! – Диана я погледна и в очите й за един миг проблесна онази искреност, която винаги се излъчваше от тях в детството. – Ти ми даваше спокойствие и сигурност. Беше лесно да те обичам, но бях искрена...
- Не знам! – въздъхна Елена. – Винаги съм имала комплекси и те ми пречеха да виждам нормално хората. Може би съм те гледала прекалено отблизо и съм пропуснала нещо важно от чертите ти. А може би и в моите очи има нещо, което изкривява света и ме кара да го виждам много по-грозен от действителното.
- Сигурно изглеждах ужасно! – усмихна се Диана, но Елена ожесточено я прекъсна:
- Там е работата, че ти винаги изглеждаше добре. Виждала съм и други красиви хора – след една безсънна нощ или след неприятно преживяване те изгубваха голяма част от красотата си. Но ти беше нещо съвсем друго, нещо специално. Безсънието само изостряше чертите ти, придаваше им някакъв трескав, но точно поради това още по-прекрасен вид. Ти сякаш не беше човек. Оттогава все ми се иска да те попитам: “Диано, ти човек ли си?!”
- Не зная!
Очакваше утвърждаващ отговор, очакваше възмутеното изражение и разгневените очи на снежна кралица, в чиято територия са навлезли врагове, но вместо това една съвсем човешка въздишка направи въпроса излишен.
Трябваше да поясни:
- Зная, че е глупаво, но все пак! Мислех: дали не си изгубеното дете на Звездата? Или дъщерята на Зимата и Дядо Мраз?... Не ме гледай така, зная, че говоря глупости, но тогава наистина мислех така... Спомняш ли си, когато допрях до ръката ти онова нажежено ножче? Не беше случайно, исках да разбера дали няма да се стопиш. Страшно се разочаровах, когато от раната потече най-обикновена кръв. Разстроих се, вместо да се зарадвам. И все пак този експеримент не разпръсна докрай съмненията ми. Защото раната заздравя прекалено бързо, обели се – наистина като съвсем обикновена рана, но не ти остави никакъв белег. А аз исках да постигна точно това, да наруша тази безупречна цялост на твоята кожа... Ти нямаш нито един белег, нали?
- Кръвта ми е силна...
- Не е само в кръвта! Ти просто си лицето на несправедливостта, която природата е извършила спрямо мен... После, когато започнах да чета фантастика, реших, че си марсианка. И все треперех да не отлетиш някоя вечер и да ме оставиш сама в този отвратителен свят. Нощем обикалях около блока ви и търсех скритата ти ракета. Не я намирах и се прибирах вкъщи отчаяна, разтреперана... Спомняш ли си – тогава не те оставях нито миг сама, все те дебнех, слухтях. Непрекъснато ми се струваше, че си в някакъв заговор с околните и затова се стремях да те скарам с тях... Но ти оставаше невъзмутима. Как само те мразех!
- Мислех, че ме обичаш!
- Не, мразех те, ужасно те мразех! Исках да те откъсна от себе си чрез тази омраза и така по-лесно да понеса болката от раздялата ни. Но ти винаги ме объркваше, не реагираше като човек, не се обиждаше от думите ми, приемаше снизходително упреците ми, утешаваше ме. А това само засилваше моята увереност, че искаш да ме напуснеш. И кръгът се затваряше, аз оставах сама в неговия център, а срещу мен стояха моите мисли и ме гризяха отвсякъде. Ти винаги успяваше да останеш отвън...
- Може би не трябваше да идвам!
Елена тежко въздъхна:
- Вече си тук и трябва да видим какво ще правим със себе си. Ако можех просто да ти кажа: Върви си... и ти да си отидеш. Колко добре би било! Но сега това не е спасение, защото аз ще те последвам... Прекалено дълго живяхме заедно, прекалено дълго дишах твоя въздух!
Диана дотогава бе мълчала смутено и само от време на време бе отронвала по някоя кратка мисъл, но в този миг нещо сякаш я осени и каза:
- Елено, мисля, че открих причината за твоето заболяване. Ти просто си ме идеализирала. Не крия, че това ми е приятно, но сега разбирам колко ти вреди. Вината е в мен, аз съм самотен човек и никога не те допусках близо до себе си. Искам да ти помогна... ще ти разкажа за своя истински живот и...
- Не искам да слушам нищо! – Елена запуши ушите си и повече намисли, отколкото чу следващите си думи. – Ти непрекъснато лъжеш, ти си в състояние да измислиш невъзможното...
Диана задвижи устни и Елена изтръпна: спомни си защо е дошла тук. Сънят, сънят се повтаряше наяве! Устните с нежните розови ръбчета се движеха в някакъв познат ритъм и вакуумът услужливо не предаваше думите.
Отдръпна ръце и реалността се втурна през сетивата й:
– ...и няма да ми се наложи да измислям! – казваше в този миг Диана. – Това е истината – аз спях само с високопоставени мъже. И знаеш ли защо го правех?!... За да преча на Марек! Исках да проваля кариерата му и това бе единственото условие, което поставях. А онзи самовлюбен глупак наивно си мислеше, че го правя, за да му помагам... Ако искаше да покани някоя известна актриса, тя винаги получаваше по-съблазнителна покана. Ако се бореше да получи добър сценарий, авторът се оказваше на кръстопът с още по-изгодно предложение... Оставих го да работи само с бездарни идеалисти – защото в онзи бранш единствено идеализмът не струва нищо. Така живях.
- Но ти не си достатъчно сексуална за такъв живот! – възкликна Елена. – Винаги си ми изглеждала студена...
- Глупости, мила моя! – снизхождение изпълни думите на Диана. – Не ми е и необходимо. Сексуалността и умът компенсират само отсъствието на красива външност. Знаеш ли какво би представлявала жена, която има тези три неща!... Нещо като египетски сфинкс. А мъжете дяволски се плашат от такива жени. Моята външност, съчетана с вътрешна студенина, беше най-възбуждащото средство. Имах мъже, които примираха от страст, без да се наложи да съблека дори горната си дреха. А после чувах зад гърба си, че съм голяма любовница...
- Това не е нормално! – ядоса се Елена.
- Тези, с които спях, не бяха нормални. Имаха нещо повече или им липсваше нещо. Но това не ме интересуваше, важното беше да задоволяват желанията ми. И те го правеха. През този период от живота ни Марек беше на границата на лудостта.
- После?
- После наистина полудя. Но това е вече друга история.
- Защо друга?! – отново избухна Елена. – Това просто е логическият край на същата история!
– Не приемай буквално думите ми! – засмя се Диана. – Той полудя с една много полезна за него лудост. Аз просто му помогнах да отключи неподозирани бездни в себе си. И Марек се превърна в един събуден хищник, който дотогава бе дремал, скрит зад всяка негова постъпка.
- Било е защитна мярка!
- Не! – горчиво поклати глава Диана. – Но това беше неминуемо... Той стана безскрупулен, на моите удари противопостави свои още по-силни антиудари. Не се спря пред нищо, владееше жените на онези мъже, обещаваше, молеше любов и още нещо, а това нещо бе винаги моята смърт.
- И ти?
- Аз трябваше да бягам. Веднага след развода... Оставих всичко и се върнах...

Елена все по-осезателно усещаше промяната, която се извършваше с нея – за разлика от пълната непроменяемост на лицето й. Е, може би то бе станало още по-непривлекателно от болката, която ежедневно го измъчваше; тази болка му бе придала някаква мъртвешка изтънченост и бледина, но не от това се страхуваше тя сега. Годините я бяха примирили с огледалото, бе се отказала да се сравнява с хората. Нещо друго я смущаваше – откриваше в себе си някакво ожесточение, някакво непознато чувство на злост към околните. И в същото време започна да разбира все повече, че Диана е само привидно примирена със света, че всъщност я владее някакво силно, непресъхващо озлобление, което неусетно, като през тръба на скачени съдове, се прелива и в нея. Чувстваше как нечия всесилна ръка мачка и омесва душата й в едно общо блюдо с душата на Диана, а не знаеше това добро ли е или зло...
Напоследък отбягваха да се гледат, в очите, а когато все пак погледите им се срещнеха, те се отблъскваха като погледите на две уплашени същества, изпречили се едно срещу друго по нощните пътеки. И се питаха как ще свърши това...
Не можеха да бъдат заедно, нито да се разделят – раздялата щеше да ги погуби, както преждевременното прекъсване на пъпната връв погубва плода, но сливането на душите им заплашваше да ги превърне в две обикновени същества – което също бе някакъв вид смърт. И ако за Елена да живее в Дианиния живот беше добър изход, за другата това бе нетърпимо. Тя, богоподобната, не можеше да си представи дори за миг как би се чувствала в кожата на Елена и как би се оправяла със света от нейната позиция. Пълен с лесни победи, животът й се струваше невъзможно тежък, връщането в този град бе само временно заточение, а с присъствието си Елена заплашваше да го превърне в постоянно...
Но пред кого другиго можеше да си позволи безпрепятствено да разиграва своите етюди, без да се бои от освиркване, чии други очи щяха така широко да се отварят при всяка нейна дума?
Не срещаше често такава готовност, и въпреки това й се струваше прекалено голям риск да се прелее в тази погубена от лошия шанс душа, да се почувства за миг под тази груба, мъртва кожа, да заживее живота на обикновените...
Борбата й срещу Елена внезапно се превърна в борба за оцеляване. Налагаше се непрекъснато да поддържа дистанцията между нея и себе си – ако не можеше да я увеличава, докато я докара до някаква критична стойност и да се скрие под защитната й преграда. В тази ситуация на Елена не й оставаше нищо друго, освен да подтичва подире й, да се докосва благоговейно до следите, оставяни от крака й, да души с полудял нос нейните пътеки и сляпо да я следва по магическите извивки на въображението й. Докато тази дистанция съществуваше, Диана можеше да бъде спокойна, но това бе спокойствие без радост, нирвана на ветропоказател, който всеки миг може да се залюлее под напора на ветровете.
Имаше нещо опасно и дразнещо в непрекъснатите опити на Елена да проникне в душата й. Понякога Диана се питаше дали това вече не е станало, дали неусетно не се бяха превърнали в едно общо същество с отделни тела и раздвоено съзнание? Безкрайно се страхуваше от своите мисли... и ако не усещаше ежеминутно как Елена се огъва под нейното влияние, навярно би избягала, колкото и рискове да криеше това.
През цялото време след завръщането си бе играла своя театър с някакво ожесточение, примесено с немалка доза страх, измисляше и измисляше, без да държи сметка, че за разказаното не биха й стигнали десет живота, и че отдавна вече се е изгубила в дебрите на своето въображение. Но продължаваше целенасочено да влива отрова в Елениното съзнание и да храни честолюбието си с продуктите на нейното умиране. А нощем се затваряше в стаята си и болно се питаше какво от разказаното действително е преживяла, и какво е измислила? Трудно се ориентираше в този лабиринт, създаден от собствените й ръце и все по-усложняван с времето. Една галерия опасно следваше друга, един сюжет се преливаше в друг и в целия този хаос от реалности, преплетени с нечовешка доза измислици, Диана се объркваше все повече и повече.
Преди години каза почти сериозно, че би дала кожата си на Елена. Каза го в едно време, когато още не познаваше силата си или още се срамуваше да я използва.
Сега, когато вече усещаше как тази сила изтича с дните, как се стопява като малка бучка лой в тигана на времето – тя не искаше да даде на когото и да е дори частица от себе си, дори минута от своите дни.
В същото това време Елена невротично си мислеше, че все някога опитът на Диана ще се изчерпа, ще й изневери или – което бе за предпочитане – ще се прелее в нея и това болезнено изтичане на чуждо съзнание към душата й ще се прекрати, за да започнат отново да живеят в настоящето. Но месеците минаваха и нищо подобно не се случваше, ако трябваше откровено да си признае – сега се чувстваше много по-лишена от съдържание, отколкото бе преди идването на Диана...

По-късно нещо прещрака в мозъка й, перспективата се смени и тя видя хоризонта пред себе си като ръб на пропаст. И се ужаси от начина, по който живееше, уплаши се, защото разбра, че това не е никакъв живот и с такъв живот е по-добре да си мъртъв. Мисълта за бягство се събуди в съзнанието й и го изпълни с непознат трепет. И макар да знаеше, че в тази мисъл няма нито грам от онова решение на съдбата, което така й трябваше, Елена се вкопчи в нея и се залюля в люлката на нейното мизерно утешение.
Да замине, да замине колкото е възможно по-бързо и където и да е – само да не стои повече в опасната близост на Диана! Да изчезне, да се освободи от това омразно присъствие, което е разпростряло невидимата си, но реална власт над нейния живот!
Чувстваше, че с всеки изминал ден полудява все повече, че губи съзнание от нейните непрекъснати разкази за разврата, в който бе тънала, за омразата, която бе хранила и все още хранеше към своя съпруг – чувство, което нарастваше, вместо да намалява с разстоянието и времето.
Описанията ставаха все по-невъздържани, все по-пълни с тъмни подробности. Ако искаше да я отврати от себе си, отдавна бе успяла, защо продължаваше още и още да я увлича по тази наклонена плоскост, в тази мъртва хватка, от която отново само тя можеше да я освободи? Никога не бе подозирала, че човешкото тяло притежава толкова срамни тайни, и че тези тайни могат да се разбулват с подобна гнусна откровеност. Но все пак трябваше да си признае: ако някога Диана я бе владяла със своята чистота, сега я владееше много по-здраво със своето падение. Бездната, в която я влечеше, сякаш нямаше дъно и сякаш пропадането никога нямаше да завърши с удар в коравата земя. Но Елена подозираше, че удар непременно ще има и страхът й растеше пропорционално на любопитството.
Решението да замине за малко бе продиктувано от необходимостта да даде възможност на объркания си мозък да почине, да събере разпилените си в много посоки мисли и отново да се превърне в нещо цялостно, определено. Не разчиташе да се възстанови напълно, но поне нямаше да бъде и съществото, в което Диана се опитваше да я превърне със своите умопомрачителни разкази.
- Къде отиваш? – попита я изненадано Диана, когато й съобщи решението си. – Знаеш ли къде искаш да отидеш?
- Отивам в П.!
- В П.?! – очите на Диана придобиха гневно-учудения поглед на разсърдено божество. – Сигурна ли си?
Елена не знаеше защо избра именно този град, но сега жребият на предизвикателството бе хвърлен и тя нямаше да отстъпи.
- От дете мечтая да отида. После го исках заради теб. А сега – позволи си тя малка откровеност – защото вече не си там...
Диана внезапно омекна.
- Добре – каза тя, – като се върнеш, ще разказваш. Гледай да преживееш нещо необикновено! И различно от моите преживявания – добави иронично, – непременно нещо по-различно!

По време на пътуването непрекъснато се упрекваше за глупостта да избере именно този град. Наистина – беше любопитна да види местата, където бе живяла Диана, но нали бягството бе запланувано именно като откъсване от нея? Защо сега отново се опитваше да се потопи в спомените си, нима за нея нямаше друг изход, освен да бъде сянка на Диана? Този свят бе обвеян от загадката на нейното отсъствие и Елена никога нямаше да може да го възприеме по друг начин. Поне за един град на света бе постигнала старата си мечта – да го види през очите на приятелката си.
Но не за това бе мечтала истински, не това бе смятала здравословно за себе си. А не можеше и да се върне, без да прибере обратно ръкавицата, която така необмислено бе хвърлила в лицето на Диана.
Първата й работа, след като се настани в хотела, бе да отиде на онази улица и да види кооперацията с номер шестдесет и шест. Сградата се намираше в центъра, на седмата спирка с метрото. Беше висока и масивна, с три колони на входа и ангелчета, подпиращи тежкия й свод. Огледа я само отвън, не посмя да се приближи повече, защото се страхуваше, че отнякъде ще изскочи Диана и ще я попита какво прави тук.
Кестените цъфтяха в грохота на колите и човешката глъчка. Елена се почувства самотна и смазана от този огромен град. Какво правеше тук, защо трябваше отново да върви в стъпките на онази жена, по следите, оставени от нейното минало, което заплашваше в един миг да се превърне в настояще – сякаш улиците и сградите се канеха отново да го възкресят, да му вдъхнат живот и да изпълнят с гнилия му дъх хората. Слушаше непознатата реч на човешките същества, които незаинтересовано я заобикаляха, шумовете, които съставляваха тяхното ежедневие – чуждо като всичко друго тук. Беше нахлула в свят, където не можеше да живее, но който не можеше и веднага да напусне.
Не влезе в къщата, не се и надяваше някога да намери смелост да го направи. Залута се безцелно из града. Нервничеше, кръвта неравно пулсираше в гърлото й и още по-горе – в слепоочията й. После започна да й се струва, че не е възможно този студен град да крие в себе си толкова омраза. Онова, което бе приемала за чиста монета истина, сега, при цялата реалност на този заобикалящ я свят, започна да й се струва абсурдно. И все пак – същите хора, които в този миг вървяха по улиците, бяха прегръщали Диана, бяха изпълнявали налудничавите й прищевки. Не можеше да има съмнение в това, онази кукла нямаше достатъчно въображение да измисли нещо подобно... Изпита някаква ревност, сякаш бе измамен съпруг, а не приятелка. Помисли си, че ако не се бяха разделяли – животът на онова красиво и... сега вече бе напълно сигурна! – нещастно същество, би протекъл по съвсем друга схема.
Този миг на просветление си остана единствен след връщането на Диана – после над съзнанието й падна отново старата пелена. Следващите дни се изпълниха с шемет и бързина – в тях тя пак намрази и своята идея да дойде тук, и приятелката си, която бе причината за това.

В края на седмицата разбра, че безцелното лутане из града няма да я доведе до нищо по-добро от разширени вени на краката и подути глезени. Чувстваше се уморена, уморена до смърт. Донякъде беше постигнала желаното – в целия този хаос от музеи, галерии и паметници бе загубила мисълта за Диана, беше я изтърсила като ненужна опаковка някъде по уморителните си маршрути. Обаче спокойствието, от което се нуждаеше, все не идваше и не идваше. Нещо повече – беше сигурна, че мисълта за тази, която надничаше зад афишите и понякога я поглеждаше през очите на непознатите хора, я причаква някъде по ъглите и се готви да се нахвърли върху нея с предишната страст.
В края на седмицата наистина повярва в това, уплаши се и реши да не излиза извън хотела. Времето си прекарваше в барчето или в стаята си. Във фоайето имаше видео и можеше до безпаметност да се наслаждава на тоновете прекрасна плът, която пееше, танцуваше или се разсъбличаше от екрана. На този фон нейната собствена, болка започна да й изглежда като съвсем малка болчица, а страхът – като детска уплаха. Помисли си, че късметът й този път е проработил най-после и е дошла тук, именно за да осъзнае истината, че светът е голям и пъстър, че Диана не е центърът на този свят, нито венец на съвършенството. Просто твърде дълго я бе гледала отблизо и я бе приемала прекалено сериозно. А светът живееше, движеше се, беше широк и огромен. Нещата в него се повтаряха, хората – също. Но ето, странната сянка на придобития още в детството комплекс вече се прокрадваше и тук. Усещаше се, че гледа програмите с една-единствена цел – да намери лице, подобно на Дианиното, да си докаже, че съществуват още две, три, десет Диани – също толкова красиви като онази, която бе оставила зад себе си.
Стоя пред телевизора още няколко дни, след това изгуби интерес и се прибра в стаята си. Започна да излиза само за обед и вечеря, закуските проспиваше за сметка на дългото нощно будуване.
На третата вечер от нейното доброволно затворничество, докато се опитваше да се приспи под тихия оркестър на трамваите и автомобилната шумотевица, вратата се отвори – беше сигурна, че я е заключила! – и в стаята влезе непознат мъж. Беше добре сложен, висок, с хубаво лице и леко издължени към слепоочията очи.
„Какво прави този азиатец тук?" – помисли тя весело. После се сети, че това е нейната стая и леко се намръщи – тази територия трябваше да бъде забранена за всякакви раси, народи и вероизповедания. Приятна безгрижност се разля по тялото й и я изпълни с някаква неизпитвана дотогава радост.
Мъжът колебливо затвори вратата. Тя видя изящния му славянски профил и се засмя на приумицата си – откъде й беше хрумнало, че е азиатец? Дългите мигли трепнаха над удивително сините му очи, той я погледна през приглушената светлина и оправи с внимателен жест падналия над челото му кичур коса.
Какъв беше този човек, какво правеше в стаята й? И защо появата му не предизвикваше в нея обичайния за подобни случаи страх от непознатото? Сякаш го беше очаквала, сякаш бяха добри познати или пък се бяха обичали в някакво само тяхно си минало.
Той се движеше безшумно като фантом, опипваше с ръка мебелите и може би ги изучаваше. По едно време се доближи до леглото и надвеси над нея своето хубаво, открито лице. Вгледа се в чертите й, после протегна ръка и докосна бузата й. Някакъв хлад повя от ръката му, някакъв нежен, успокояваш полъх.
Тъкмо се канеше да извика, когато изведнъж се сети: „Но това е Марек!" Викът застина в нея, в гърдите й сърцето заби до пръсване. Опита се да се успокои и след известни усилия успя. Да, това беше Марек – такъв, какъвто й го бе описвала стотици пъти Диана. Но какво правеше тук, в нейната стая? Ако това не беше сън, какво друго можеше да бъде – някаква игра на въображението ли, някакво материализирано желание? Нейно ли?
„Защо пък мое, какво общо имам аз тук?" – възпротиви се сама на себе си.
Образът изведнъж избледня и се стопи, в стаята останаха само очертанията му, които също започнаха да избледняват.
„Отиде си!" – със съжаление помисли Елена и точно в този миг фантомът отново започна да се създава от нищото.
И Елена разбра – той се подчиняваше на нейните желания, по-скоро – на нейните емоции. Въпреки че това откритие я смути за известно време, тя му се зарадва и веднага реши да се възползва от властта си.
Скоро видението стана послушна сянка на нейните мисли, тя започна да си прави с него малки експерименти – караше го да включва и изключва радиопарата, да й носи вода от банята, да вдига телефонната слушалка. Разбира се, той правеше всичко това безшумно – като повечето създания на въображението. В един миг дори започна да предусеща желанията й. Старанието му я изпълни с блаженство. Беше сигурна, че ако поиска от него да се материализира, той ще го направи.
С тази мисъл заспа и всичко се стопи в съзнанието й.
На сутринта не помнеше нищо, само, кой знае защо, едно име се въртеше непрекъснато из главата й. И отново, кой знае защо, това име беше „Марек"!
Стана и наплиска лицето си със студена вода. Името измръзна и избяга.
„Само натрапчиви мисли ми липсват! – помисли си Елена. – Ако я карам така, скоро ще се озова лице в лице с някой психиатър."
Но мисълта й се стори толкова абсурдна – не, не беше възможно да е полудяла, просто не беше възможно! Това я успокои за кратко, сякаш лекарят беше някъде дълбоко в нея и диагнозата му не подлежеше на съмнение.
През деня странна нервност направи движенията й резки и непремерени. Отказа се да яде – вилицата трепереше в ръката й и падаше на масата при всяко движение към чинията. Прибра се в стаята си, може би се смущаваше в присъствието на много хора? Поръча си чай и след десетина минути камериерката влезе с подноса. Изчака я да излезе, след това посегна и взе чашата в ръце. Треперенето продължаваше, разля чая на покривката, разсипа захарта. Отказа се – не беше по силите й да направи някое добре премерено движение. Не разбираше какво става с нея, не беше болна, но всичките й опити да се вземе в ръце се увенчаха с неуспех.
„Диана!" – помисли си тя, защото бе свикнала всички свои неразположения, всички неудачи да ги прехвърля на това име.
И сама се упрекна:
„Какво ми пречи сега Диана? Нали я няма тук?"
Следващата мисъл я изпълни с горчивина: „Просто съм невротичка като майка си. Наследственост, която се проявява с годините..."
Подобно на всички истински жени, майка й също бе нереализирана актриса – с малко възможности и много амбиции, които опита да стовари върху единствената си дъщеря. Баща й – мълчалив и общо взето безчувствен човек, наблюдаваше спектакъла с безразличие, преминаващо често в отегчение. Но към пубертета майка й разбра, че не й е провървяло – наследството на някоя далечна прабаба се намеси в плановете й и ги провали. Това незатихващо и досега акне я хвърли в отчаяние, което после се сведе до тихо примирение пред волята на съдбата. Впрочем – защо да си криви душата – майка й бързо преодоля отвращението си и се зае да й помага с всякакви средства: козметички, салони на красотата, знахари и билкари. Опитаха всичко, но резултат нямаше. Може би едно раждане щеше да й помогне, но съдбата й бе отказала дори това.
Въпреки отчаянието тя си остана великодушна и загрижена майка, много по-добра от Дианината например. Впрочем, на Диана също й провървя – синеокото зло същество умря няколко години преди дъщеря й да се върне отново в майчиния си град.
„Никой не ми е виновен, просто съм достатъчно нечестна винаги да търся вината в другите! – помисли с горчивина Елена. – Всичко, което ми се случи и продължава да ми се случва, е само поредното доказателство на нещо старо и известно: че изобщо не е трябвало да се раждам, че след мен никой не трябва да се роди, и че просто не трябва . повече да се самоизтезавам, като живея. И ако има някаква утеха за мен, тя е заключена в съдбата на Диана, която по съвсем друг път повтаря моята. Там трябва да потърся утеха, да приема, че и двете сме някакъв вид изключения, които животът не търпи около себе си. И да живея моята съдба, а не сляпо да следвам нейната.
Тази болка от съществуването я изпълни с тревога: старото желание да умре се връщаше, пристъпът беше още в началото, но навярно щеше да се развихри след някой и друг ден и да помете постигнатото с толкова усилия психическо равновесие.
„Страх от страха! – постави си сама диагнозата. – Само това не трябва да ми се случва. И какво да правя сега, единствено близък човек може да ме извади от това състояние, но тук нямам близки!"
„А нима ТАМ имаш?" – сякаш я попита някой.
Вдигна очи и видя призрака – той стоеше полуизваден от нищото и се усмихваше. Едва сега започна да си спомня снощния сън, цялата нелепост на преживяното.
„Полудявам!" – помисли си тя и внезапно желание да избяга я изпълни и взриви. Опита се да се изправи, но краката и ръцете й сякаш бяха натъпкани с олово.
„Няма ли да ме поканиш?" – попита мъжът, и без да дочака отговор, седна на края на леглото.
Макар вече да знаеше истината, тя попита за всеки случай:
„Кой си ти?"
„Марек – отговори й той с усмивка. – Нали за това мечтаеше, сега защо се страхуваш!"
„Никога... " – започна тя, но той я прекъсна нежно:
„Шшшт! Да не се упрекваме за неща, които са естествени!"
„Никога не съм искала да бъда с теб! – каза му тя, този път по-твърдо. – Тук има някаква грешка."
„Няма грешка! – засмя се той. – Аз идвам от дълбочината на твоите мисли, а там всичко е изпълнено с мен. Разбираш ли – от дълбочината!"
„Но ти си ми съвсем чужд!" – Елена се опитваше да се спаси от неговото нахлуване в интимните пространства на мисълта й.
„Ще си станем близки!" – мъжът прокара през косата й своите силни пръсти.
Отново познатият хлад лъхна от ръката му и освежи челото й. Усещаше, че цялата пламти в някакъв огън, че се дави във вътрешното си напрежение, без да може да се измъкне.
„Има нещо, което ни прави близки!" – добави той.
„Какво?!"
„Страданието, което ни е причинил един човек. Ти също имаш всички основания да я мразиш, нали?"
„Не! – смутено извика Елена. – Впрочем – не зная. Смесено е. Понякога я ненавиждам, а понякога я обичам. Но може би не е любов, може би това е само преклонението на дивака пред съвършеното лице на природата... "
„Знаеш ли, ти дори си умна! – в гласа на мъжа се прокрадна възхищение. – Трябваше да се срещнем по-рано."
„По-рано ти изобщо нямаше да ме забележиш. Трябвало е да преминеш през страданието, докрай да се нанижеш на бодлите на онази извънземна роза, за да усетиш напълно болката. И едва тогава да се огледаш, за да видиш, че около теб има други хора. Нещо такова стана и с мен, когато дойдох тук. Докато живеех с Диана, подобно нещо не можеше да се случи, тя непрекъснато ме държеше под своята власт."
„Напразно си страдала, тя е съвсем обикновена жена!" – опита се да я утеши Марек.
Елена ожесточено го отблъсна.
„Виж, тук напълно грешиш! Нито е обикновена, нито е жена! Диана е едно прекрасно, безполово същество!"
В гласа й се прокрадна някаква силна страст, някакво желание да защити врага си, като му отнеме всички средства да се защити сам. Да го оневини, като го сравни с два епитета, чиито противоположни знаци водеха след себе си извода: „Тя е нищо!"
„Може би си права! – въздъхна мъжът. – Но мен ме интересува нещо съвсем друго... Кажи, харесвам ли ти?"
Елена усети как към бузите й плъзва предателска червенина. Тя наведе глава и каза смутено:
„Да не говорим за това!"
„Значи ти харесвам! – заключи усмихнат мъжът. – Остана да разбера дали ме искаш."
„Как да те искам!" – почти извика Елена.
„Като мъж, приятел... съпруг... всякак... "
„Това не е възможно, ти не съществуваш и аз полудявам!" – извика през сълзи Елена и усети как челото й отново пламва – хладният полъх беше изчезнал.
Мъжът вече не беше в стаята, тя чу само тихия му глас:
„Какво значение има дали съществувам! Нима всичко, което ни предлага изкуството, наистина се е случило? Но ние му се радваме истински – сякаш то е някаква важна част от реалния живот. Така е и със съществата, които ни посещават насън – ние им отдаваме същата емоционална енергия, която подаряваме на хората. Каква е разликата и дали има разлика?... Просто се отпусни и повярвай!"
Елена поклати глава и гласът изчезна. Изправи се с усилие и се погледна в огледалото. Лицето й имаше леко уплашено изражение, което обаче не бе успяло да изтрие щастливата маска под себе си.
- Измисляш си, вечно си измисляш глупости! – гласът й прозвуча самотно и гръмко в тишината на стаята.
Сети се, че отдавна не е разговаряла с никого, че трябва да излезе навън, защото онзи натрапващ се образ на отвъдните земи ще я подлуди или – нещо по-лошо – ще я принуди да повярва в неговото съществуване и ще я накара да завърши дните си в някоя тиха клиника, където всички твърдят подобни невъзможни неща за себе си.
Но смелостта й стигна само толкова, колкото да се облече, да излезе извън хотела и да стигне до малката сладкарница от другата страна на улицата. Там седна изтощена и си поръча кафе, после второ, трето. Погълнатият кофеин не направи главата й по-бистра, но в замяна на това успя да предизвика едно неприятно треперене на сърцето й – сякаш от време на време през него преминаваше електрически ток, който караше сърдечния мускул да се свива неравномерно и спазматично... Изведнъж се сети, че през последните години сякаш бе забравила, че има тяло и то се нуждае от грижи.
„Дори косата не съм си измила!" – упрекна се тя и се върна в хотела.
Но същата нощ – трябва да беше четиринадесетата от пребиваването й в този град – фантомът се завърна по-реален и по-ласкав от всякога.
Сега изживяваше с него не само насладата на думите, но и ласката на ръката, устните й чувстваха върху себе си лекия, почти недействителен допир на неговите устни. И когато се надвеси, за да я прегърне, тя се предаде.
Следващите дни преминаха под знака на очакването Марек – или който беше там – да се появи в стаята и отново да започне пороят на измислените ласки, на нежните, прошепнати думи.

Да й говори, да й говори до безкрайност – сякаш към това се бе стремила и бе искала цял живот! Да й нашепва колко е умна, колко несправедливо е страдала от присъствието на онази жена, доверчиво да открива пред очите й раните, които Диана му е причинила, и да се оставя на нейните ласки, които заличават тези рани.
Да забравят! Това желание я разкъсваше отвътре и караше сърцето й да расте под ребрата. Никакво страдание, само радост, бурна и нечовешка радост, съответстваща на нечовешкото страдание, което дотогава бе принудена да търпи!... Това чувство идваше да я възмезди за цялата непоносима болка, която бе пълнила дотогава живота й, за хилядите пропуснати възможности! Все едно дали беше истинско или измислено, все едно – тя се чувстваше добре, беше почти щастлива, а изживяването – почти пълноценно.
Загуби представа за изтеклите дни, слизаше от време на време да похапне и мислеше между хапките, че приближава онзи миг, когато трябва да си отиде и да остави щастието си в хотелската стая. И чувстваше, че полудява при тази мисъл, че няма да понесе раздялата.
„След два дни заминавам!" – каза му тя същата вечер.
„Къде заминаваш?"
„Връщам се при Диана!"
„Но защо, защо?! – изстена мъжът, както би трябвало да стене един истински мъж. – Не ти ли е добре с мен?"
„Добре ми е. Никога не ми е било по-добре от сега. Но това е илюзия, а там ме чака истинският горчив живот. Трябва да си вървя, времето на заблудите свърши..."
„Нищо не е свършило! – упрекна я той с гласа на реален човек. – Ти отново ще се върнеш тук!"
Може би трябваше да се усъмни в неговото съществуване – нали никой никога в живота не й беше давал отговорите, които очаква и от които се нуждае. Но вместо това Елена за първи път повярва, че всичко това не е измислица. И тя му каза:
„Да, ще се върна!"
„Добре – веднага се успокои фантомът. – Утре ти ела при мен. Знаеш къде... "
И изчезна.
Това беше нейната последна нощ в този град. На сутринта събра багажа си и освободи стаята. Обядва на гарата, там остави куфарите си. После се върна с метрото и отиде на онази улица, където я очакваше най-голямата радост или най-голямото разочарование... Чувстваше, че сърцето й ще се пръсне от напрежение, разбираше, че действията й са глупави и безсмислени. И все пак искаше да се изкачи поне веднъж по стъпалата на къщата с ангелчетата, да го зърне за миг, да звънне на вратата му и той да се появи. По реакцията му щеше да разбере дали иска да бъде с нея или изобщо не я познава.
И изведнъж си помисли: езикът, тя не знаеше неговия език! Нито за миг не се бе запитала как ще разговаря с него, как са се разбирали в онази стая?
Навярно с мислите си – друг отговор не можеше да има.
Затърси опипом ключа. Автоматът на стълбището изщрака и слаба светлина освети имената на пощенските кутии. Прочете ги веднъж, втори път, после осветлението угасна и тя отново го запали, за да ги прочете трети и четвърти път. Не, нямаше никакъв Марек, всички кутии бяха надписани ясно и грижливо! Марек не живееше тук – Диана навярно я бе излъгала. Или беше отишъл да живее другаде!
Тази мисъл й причини нечовешко страдание. Вече не можеше да се върне в онази стая и отново да изсънува съня си... Нейният опит да превърне измислицата в реалност се бе провалил с гръм и трясък.
Почувства внезапна слабост в коленете си, седна на стълбите и се разплака. След малко някакъв старец се заизкачва по тях и я попита нещо на своя непознат език. Тя вдигна глава и го погледна недоумяващо. После – сякаш се бе запалила и гореше от всички страни – грабна чантата си и избяга.
Докато вървеше към гарата, започна да й се струва, че не е възможно Марек да не е съществувал, да не е бил с нея в онази стая и всичко – ласките, любовта, думите – да е измислила сама. „Аз не мога да измисля това, не мога!" – простена тя.
Непременно щеше да се върне тук и отново да преживее тази любов! Мястото щеше да отключи видението, да го изпълни със смисъл. Всичко трябваше да се повтори!
Тази мисъл й даде увереност и възвърна самочувствието й – тя имаше Марек, той живееше в нея и никой не можеше да го извади оттам. Краткото разминаване щеше само да засили тази увереност и в двамата...
Качи се на метрото и след малко се озова на гарата. Влакът тръгваше след час.

Когато се върна, реши да се крие няколко дни, за да се възстанови от преживяното. Но Диана – с някакво останало от миналото усещане за присъствието на другия – й позвъни, още докато прибираше куфарите. Беше невъзможно някой от съседите да я е забелязал в късния час, просто Диана отново отгатваше нейните ходове със старата безпогрешност.
Успя да отсрочи срещата до сутринта. Усети, че жената от другата страна на кабела е нервна, и тази мисъл й достави удоволствие.
Отиде у тях на другия ден по обед. Още като прекрачи прага, разбра, че вече не е същият човек – сякаш в нейната кожа сега се бе заселила някаква нова – самоуверена и силна жена. Дори тази сила да бе само привидна, тя й помагаше да изглежда добре. Но сега трябваше да изглежда така и в очите на Диана, а то съвсем не бе лесно. И затова избърза, преди онази, която й отвори вратата, да вземе отново старата преднина и да провали бъдещето й.
- Аз бях при него! – каза тя, натъртвайки на всяка дума.
- При кого?– изненадано и стреснато попита Диана.
- Не се преструвай, че не разбираш!... Бях при твоя Марек!
В очите на Диана проблесна кратка насмешка.
- Не се смей! – ожесточено извика Елена. – Отидох на онази улица и намерих човека, когото си ми оставила!
- Оставила?! – изсмя се Диана. – На теб?! Елена усети как раздразнението на красивата преля през стените и изпълни с напрежение пространството на стаята. Но тя не мислеше да спира, не за това бе пропътувала хиляди километри.
- Да! – каза самоуверено. – Разбираш ли, ние се влюбихме... беше много хубаво, какво говоря... беше направо прекрасно...
- Ти ходи ли изобщо в П.? – попита другата иронично. – Или измисли предварително тази история и ти трябваше само време, за да я направиш правдоподобна?
- Ходих! И веднага ще ти го докажа. Улицата е дълга, с големи кестени по нея. Така ли е?
- Не зная!
Усети умората в гласа на врага си и продължи атаката:
- Знаеш много добре! А номер шестдесет и шест е висока триетажна кооперация. И Марек живее на третия етаж.
- Не беше ли на втория, мила? – изсмя се ехидно Диана.
Елена се смути за миг, но после продължи:
- Е, не споря. Може да е било на втория... Толкова се обичахме, че не ми остана време да забележа подробностите.
- Аха! – иронично вметна Диана и това предизвика буря в гърдите на Елена.
- Съмняваш се, нали! Добре, това си е за твоя сметка! Той е прекрасен човек и ме обича, чуваш ли, обича ме! Ти винаги си се смятала за много хубава и това ти пречеше да цениш хората. Но Марек вече не вярва в красивите муцуни, той се е огледал и е видял колко хубав е светът. И аз направих същото.
- Точно това те съветвах! - уморено и без злоба каза Диана. – Не беше необходимо да ходиш чак в П., за да го разбереш.
- За да го разбера, ми трябваше мъж. Абсолютен мъж – като Марек!
- Това е нещо ново за мен! – засмя се Диана и в този смях се прокрадна старото снизхождение: детето-приятелка измисляше фантастични истории и тя трябваше отново да го постави на мястото му. Но щеше да го направи внимателно,без да се поддава на чувствата, за да не нарани крехкото му въображение.
- Не ми ли вярваш? – извика Елена.
- Защо, вярвам ти! – Другата вече не можеше да спре усмивката си и това още повече уязвяваше Елена. – Но ти ми откриваш един съвсем друг Марек. Нямаше да ми стигне въображението да го измисля такъв.
- Въображението? – смути се Елена и червени петна избиха по лицето й. – Защо въображението?
И в този миг красивата почувства, че в сърцето й няма истинска доброта, че вниманието, което се опитваше да извика в себе си, бе всъщност игра на котка и мишка, и в тази игра на нея отново й се падаше ролята на котката.
- Нали е мое създение – продължи да се забавлява. – Всяка жена изпълнява спрямо мъжа, с който живее, ролята на мисионер. Тя променя, посвещава, възпитава.
- Щастлива съм, че е взел малко от твоето възпитание!
- Много ли взе от теб? – заяде се Диана.
- Да, много. Обичахме се и разговаряхме денонощно. Там, в твоята спалня. Двадесет дни, слети с нощите.
- За какво разговаряхте? Прости ми любопитството, но всичко, което казваш за Марек, е откритие за мен.
- За любовта и свободата... за правото на гения да не се подчинява на човешките правила... – заизрежда Елена като на урок.
- А, любимата му тема! – изсмя се зло Диана. – Но, мила моя, Марек не е гений, той просто е един аморален тип, който си въобразява, че е гений, за да оправдае пълната си мизантропия...
- Винаги си обичала да четеш лекции! – разсърди се Елена. – Но сега от тях няма никаква полза. Каквото и да кажеш – той е изключителен!
Някаква огромна умора засенчи лицето на красивата.
- Елено – каза тя, – тази игра вече започна да ми омръзва. Нека свалим картите... Може би сгреших, но те моля да ме разбереш, исках да ти помогна.
- Късно е! – изкрещя в изстъпление Елена, уплашена от тона на приятелката си. – След седмица заминавам отново при него... ще те заместя, всички сме заменими! Марек...
В душата на Диана се пребориха две същности: тази на присмехулника и другата – на палача. Можеше да победи присмехулникът – тогава, макар и прекалено напреднали, нещата щяха да се представят като шега. Обидна, но шега, на която с повече снизходителност в сърцето можеш добре да се посмееш. Но в същия миг някакъв внезапен и силен страх я скова и я направи безпощадна: проникването, проникването на Еленината същност в нея; трябваше да се пази от това, от тази пропълзяваща доброта, която щеше да разруши имунната й система... И тогава в нея окончателно се събуди палачът – един съвременен, облечен в самосъжаление палач, който бе много по-страшен от онзи, с реалната секира. Той издигна над главата на Елена своето наточено до блясък острие и преряза душата й с думите:
- Ти добре знаеш, че няма никакъв Марек!
В първия момент Елена понечи да се засмее, после схвана сериозността на нещата, дръпна се като ударена и стъписано попита:
- Как така няма?! Нали бях с него... ние...
- Не, Марек не съществува! – жестоко продължи Диана. – Аз измислих началото на историята, а ти – нейния край... Всъщност – никога не съм познавала такъв човек. Бях актриса в малък провинциален театър, мъжът ми беше инженер. Живеехме затворен, скучен живот. После той умря и аз се върнах тук... Това е всичко!
Раменете на Елена изведнъж се приведоха към земята, тя се разтресе в плач и обърна гръб на Диана.
- Прости ми! – тихо каза палачът. – Исках да срутя образа, който си бе изградила. Но може би не намерих най-безболезнения начин!
Елена не отговори, само тялото й потръпна, сякаш отнякъде повя остър хлад.
- Аз не съм съвършена! – говореше палачът. – Истината е, че всъщност много мразя хората. Те не ми донесоха нищо хубаво, дори не можаха да ми дадат онова, което заслужавах... Знаеш, че се подготвях за съвсем друго бъдеще... Но и всички вие сте виновни за това, вие, които непрекъснато подчертавахте моята непринадлежност към вашия свят, моята изключителна красота. И сега съм обидена... нещо повече – понякога в гърдите ми се събира такава омраза, че ми се иска да разкъсвам, да убивам... Знам, че е лошо, но то е по-силно от мен. Затова ти си по-щастлива. Ето, кажи искала ли си да убиеш някого?!
Елена обърна към своята мъчителка разплаканото си, съсипано лице и с неочаквана омраза произнесе:
- Да... теб!

---

Zu den/Към: Novelen/Новели

Zur/Към: Bulgarischen Seite/Българската страница

Zur/Към: Anfangsseite/Началната страница