РАЖДАНЕТО НА ЖЕНАТА

...Сега вече не му оставаше нищо друго, освен да я роди...
Беше се опитвал да я превърне в река от шумове, но нейната застиналост не можеше така лесно да се преобразува в движение на ефира, в хармонични потрепервания на молекулите, предизвикани от подредена във времето игра на пръсти върху клавиатурата. Или - нещо друго пак в този древен и многократно възкресяван смисъл - напрягане на гласни въжета, които улавят чрез фините си нишки ритмичните фигури на планетите, неясни прошепвания на звездите между две премигвания – впрочем, казват, че това отново било работа на онзи раздвижен, бягащ около земята въздух. Събрат на боговете и точно толкова невидим - това не е така близко до представите и все пак съвсем реална е неговата намеса в аурата на чувствата, неговото участие посредством многократно повтарящи се и подчинени на небесните закони звукови редове.
Но Тя не можеше да бъде превърната в нещо толкова абсурдно, в нещо въздушно и нетрайно - защото нито кислородът, нито останалите съставки запомняха силата и времетраенето на тоновете, а дори и да го правеха, Той не знаеше заклинанието, с което да я извлече обратно от небитието или поне от земите на елфите. Затова не бързаше да я превърне в нещо много по-ефирно и от тях.
За работата му върху платното, за търсенето на решение чрез жеста, чрез плъзгането на слънчевия лъч по тази или друга линия на тялото, за безсънното причакване на съня, когато най-накрая Тя се раждаше част по част и сякаш без възможността някога да прерасне в нещо цяло... за всичко това просто не си струваше да говори. Нищо не можеше да я направи по-истинска, да се приближи до Нея дори с подобието на статуята - а Той искаше много, много повече. Не меката подчиняемост на глината и не застиналата, съпротивляваща се твърдост на камъка, не дори прекрасната елегантност на формулата, която претендира чрез няколко символа и една гранична за човешките представи скорост да обясни света; не всичко това, и още по-малко други неща можеха да я изведат от несъществуващото и да я надарят с бъдеще...
Колко е тягостно все пак разсъждението; и Той го прескача, за да си подари няколко мига извънреалност: създава я от сенките на предметите в стаята, от ръбовете им, от невидимия свят на мъртвите, потънал в себесъзерцание върху тази маса например, в онзи фотьойл, между кориците на всички книги с готови всеки миг да проговорят устни-заглавия. Той я ИЗцежда, Изобразява, ИЗрича, ИЗмисля, ИЗгражда, ИЗмъква, ИЗписва, ИЗразява - о, сладостно съчетаване на освобождаващата представка с действието! - и всичко това, свързано по един магичен начин с Нея. И после - веднага цялата мъка на създателя, откъснал завинаги от себе си нещо свое, и точно заради това станало враждебно.

Тя се връща съвсем занесена, впрочем - появява се след двудневно отсъствие, което не обяснява, и това състояние на нещата е за предпочитане, защото лъжите й са толкова необмислени, че го докарват до истерия и тихо умиление едновременно. Сипва й мляко; не е гладна, но ще яде, ако Той я принуди да забележи храната: и сега Тя пие като човек с незаситено тяло и съвсем, съвсем отсъстваща душа.
Напразно се опитва да разгадае в какви забранени обреди е участвала тези две денонощия, все едно - знае, че няма да я попита и мълчаливо ще следи гримасите й, докато същото това мълчание се премята помежду им и постепенно чертите му добиват изражение, подобно на неговото: маска на мъж, разбрал, че е лъган, но разбрал още и че не може да преживее нито ден без въздуха, който го мами с миражите си и бавно го тласка към жадната смърт.
- Влюбена, влюбена, влюбена - шепнат устните й, - влюбена! - като че ли вършат нещо от обикновените тайнства: може би поглъщат бялата течност от чашата, а може би - подчинени на дъвкателния ритуал - те дори не казват тези ужасни думи, но защо тогава Той ги чува толкова отчетливо, сякаш кънтят в мозъка му и отварят в него тунели към ада.
- Влюбена, влюбена вечно не в теб, не и в някакъв мъж, а в представата за мъж, чиито отломъци всеки ден бродят в човешки тела по улиците или ме причакват с гнусни предложения по входовете. Да - казва Тя, - аз съм жетварят на тези плодове, или, ако искаш, крачеща боклукчийска кофа, но по ми е симпатична участта на археолога: по останките на един разрушен, потънал свят да се опитвам да изградя образа му и да обладая с тяло, с душа, с всичко, което имам, това пръснато из улиците минало.
- Да - казва Тя, - с всичко, което имам!

Беше летял над морето и една островна цивилизация му махаше с каменните си ръце, докато, очарован, прелиташе над Храма на девата. „О, богове - си каза Той, - преклонението пред Нея е древно като света!"
Но после изведнъж видя разстоянието или направо бездната, която отделяше каменните образи от техните плътски подобия, - и ужасен от лицемерието на тези ваятели на измислицата, на тези глупци, принизили музиката на женското тяло до звука на стържеща плоча, до матрица за възпроизводство; на тези безумци, пожелали да виждат пред обиталищата на боговете си единствено своята мечта по жената, но не и самата жена – отвратен, Той се отправи към други земи, припадащи под лъчите на древното слънце.
Нагоре и нагоре се издигаха върховете на каменните триъгълници, събрани два срещу два - като лицето на този двулик, вгледан в Близкото свят на жреци и господари, наведени в поклон пред изгряващата глава на техния бог.
Тъкмо се канеше да отмине, когато видя застиналата сянка на нечие боледуващо въображение: върху лапи и тяло на звяр стоеше удивително мъдрата и медитираща глава на човек от този отдавна задрямал свят. После главата леко се размърда и устните й произнесоха на един древен, но разбираем език; те казаха, без да молят, но в думите им имаше нещо от сластния повей на вятъра над горещите пясъци, от вика на мюезина над задрямалата следобедна мараня, от приглушения шум на града, в който Тя до хиляда и едно разсъмвания щеше да разнищва историята на човешката тайнственост и така да откупва правото си на съществуване:
- О, Летящи - му каза чудовището, - аз искам да те обичам до смърт, но преди това трябва да ми отговориш на един въпрос...
- Млъкни - заповяда му Летящия, - ти така бездарно приличаш на Нея! И тя винаги поставя прегради пред любовта - големи, твърди препятствия от милиарди „ако", които поглъщат силата на моята солена и кипяща ярост...
- Бездарно - каза Летящия, - защото все пак Тя го прави с финеса на една по-късна епоха, взряна със зелени, лукаво блеснали очи в съда, където е впрегнат в работа философският камък или камъкът на злото - не е ли все едно! И все пак мястото ти май не е тук, щом задаваш въпроси, или пък всички вие сте направени такива питащи и цената ви е ни повече, ни по-малко от един отговор.
- О, чудовище - каза му Летящия на сбогуване, - ти си нищо в сравнение с Нея, която е изградена от милиарди въпроси и нито един отговор; Тя самата е формулата на философския камък, чрез която обаче накрая се получава само най-обикновен порцелан... или димният серен облак в преддверието на преизподнята.
Така му каза Летящия, преди ветровете да го отвеят към самотния свят на изтръгнатото сърце, към застиналите лица на мъже, чието основно предназначение бе да се изтребват помежду си. Тайнствен свят на погълнати от хлорофила стъпала, по които някога тежки крака са отслужвали ритуала на култа към същия жесток, светещ бог, превърнат тук в мрачно, смучещо кръв същество без плът – Бог пиявица и Бог вампир, в чието име са се изливали реки от хемоглобин и кръвна плазма, съсирена предварително във вените на отчаяната жертва, на лимфа и неосъществена в бъдещето течност на телесното съединение, от което е дошъл целият този свят.
- Дай ми сърцето си - му каза Кървавия бог, - и вместо него аз ще поставя в гърдите ти този жълт, тежък къс метал, заради който после ще бъдат откъснати безброй човешки глави и точно толкова тела ще тръгнат по подземните пътеки към горещото сърце на планетата.
- Какво ще правят там? - полюбопитства Летящия, но този самолюбив, сърцеяден бог не му отговори, а протегна хищна ръка в очакване на туптящата плът.
„Как ще обичам моите братя и моята любима с такова сър... - но тук мъжът спря, защото усети, че изпада в плагиатство от много по-късни времена. - А, да - каза си Той, - автентичните чувства не винаги пораждат у нас автентични разсъждения."
Но иронията дойде тук съвсем не на място и остана пришита като с черен конец към розовата плът на повествованието.
Двадесетградусовият паралел на юг от екватора обещаваше да го отведе в една слабо изучена област, където изхвърлени под определен ъгъл двуроги оръжия заплашваха да поразят сърцето на невнимателния изхвърляч. Но вместо това го подхвана силен враждебен вятър, който го отнесе на северозапад.
Малки крехки хора от слонова кост пристъпваха под жестоко слънце и опустошителни тайфуни и чрез странна икебана символично събираха земята и небето, обединяваха двете начала като два ръба на обща бездна - това видя Той, когато облаците над него се разчистиха и вятърът, който го тласкаше безразборно, стана мек, ласкав, попътен.
И друго видя - все същото служене на някого, избран от сърцето или натрапен отвън, но винаги поставян горе, във всеки случай по-горе от човека с неговото раждане, преброени от съдбата вдишвания, и накрая онази мъчителна смърт, която отрича всичко.
Но Той не можеше да се влее в потока на розовите оптимисти, които, приемайки мисълта за неизбежния край на човека, отлагаха този край за неизвестното бъдеще... а заедно с това - и собствената си кончина. Те трупаха дворци от камъни и стъкло, от алуминий и бетон, и си позволяваха да бъдат обитавани от тези домове, вместо сами да ги обитават. Колко леснопостижим бе техният радостен, безумен марш, който диктуваше съгласие с всичко. Общества на единодушни слепци, те постигаха това съгласие само чрез пълно отсъствие на душа в разяжданите им от земни страсти тела. Ала Той не можеше за прилича на тях, защото и най-малкият опит за подобие щеше да му отнеме дарбата да обхваща с полет планетата, да обгръща Нея. Затова Летящия се сбогува набързо с малките същества, далечни наследници на неговия древен народ; сбогом, бивши птици, им каза той, и продължи към ледения връх на най-високата земна кула.
Постепенно тялото му се обледени и по това разбра, че височината на полета му е достигнала предела на камъните и умиротворения във вечен покой сняг. Огромен космат човек му замаха с маймунска ръка и му изпя на нечленоразделния предчовешки език:
- Здравей, древно, летящо същество, прародител на моите деди, създател на духа и разума им, здравей, откъснала се от веригите на плътта свободна воля, здравей, о, здравей!
- Здравей, Йети! - отговори му Летящия през облаците и сърдитото виене на снежните ветрове. - Поздравявам те! - повтори Той на езика на древните магове, открехнали преди незапомнени времена този сладък и мъчителен свят за човека. - О, самотно същество, пазачо на стара тайна и зазидан проход в еволюцията на разума, ти си само проблем, затрупан от още по-нови проблеми. СЕТI¹ - една буква, а колко променен смисъл вече.
- Да - каза чудовището, - но аз още не съм се докоснал до тайнството на изместената буква. Застинал съм някъде там - при омонимното разделяне на човешките езици. Вече зная стотици думи, но ме измъчват техните смислови разногласия. Ето, кажи, Древни, какво означава „кабала" - наука за тайнственото или робство? Два езика, една дума, и съвсем различен смисъл. Значи ли това, че човешките езици все пак са изчерпаеми на звуци, значи ли, че някога думите на хората ще се слеят, ще обединят смисъла си и по едно ново правило „кабала" ще означава робство на тайнственото или може би тайнство на робството? Кажи, Летящи, ти, който знаеш езиците на моите господари, макар че не се нуждаеш от оковите на думите им?
- Може би! - отговори мъжът и се засмя над облаците. После протегна ръка и го погали по главата. - О, Йети, неразумно същество - каза му Той, - самотата те е потопила дълбоко в дебрите на семантиката и изглежда те е откъснала от твоите задължения. Нима си забравил за тях?
- Не, Летящи - каза Йети, - но не можеш вечно да бдиш пред входа, без да поискаш да проникнеш в тайника. Аз израснах през времето на моята служба и сега не ми е достатъчно да пазя една тайна, вече искам да зная каква е тя.
- Ти си глупав като всички човешки същества! - укорително заклати глава мъжът. - Ти си глупав като Нея! Вечно искаш да узнаваш неща, които още не са по възможностите ти. Ако в теб и жената не бе заложена древната гъвкавост на звяра, вие никога нямаше да оцелявате.
- Виждам - каза снежният гигант, - че само едното начало те е накарало да се отделиш от тялото си и да тръгнеш на път. Йони², което погубва мъжа: вечната битка на две равностойни сили. Впрочем знаеш ли - усмихна се Йети с най-подкупващата си усмивка, - на някои езици това означава още и заредени частици. Значи ли, Летящи, че бъдещият смисъл ще бъде: женско начало в заредените частици или...
- Глупак - каза му презрително Летящия и се приготви да полети над обиталището на тайната, за да се озове в подножието на Многоръкия бог.
- Върви! - му каза маймуноподобният обединител на човешките езици, защото видя, че Летящия междувременно го бе напуснал. - Върви там, където от хранещ ще се превърнеш в храна. Вечно ненаситните йони те очакват!

Хората от тази част на света ставаха сутрин от сън и веднага заставаха в азаната, символираща водна роза. Така, взрени в пъповете си, те очакваха идването на техния лъчезарен, последен Буда, очакваха възшествието на пълната свобода, която така подозрително приличаше на смърт. Метастазите на странното учение бяха плъзнали вече по целия свят, но докато се пригаждаха към новите условия под формата на симбиози между Секса и Буда, Смъртта и Буда, Безсмъртието и Буда, организмът, породил огнището, успешно се чистеше от него и очакваше вече обратната вълна на своите религиозни бълнувания: Поамериканчения Буда, Суперзвездата Буда, Биг-бенда Буда или Буда-тройното „Б", Всеопрощаващия или Отмъстителния Буда...
- Буда, буден, будеть... - играеше си Снежния под Покрива на света и духаше в замръзналите си шепи, които отказваха да изпълняват пазаческата си мисия в студа.
А Летящия вече се готвеше да прекоси земите на забулените жени - всички те имитираха Тайната, но щом пред очите им попаднеше неговата сянка, безсрамно си сваляха фереджетата и ги размахваха за поздрав.
Най-после стигна и неравната плът на златния овен, чиито предни копита опираха в синята престилка на едно гневливо море. Кожата на овена, разбира се, я нямаше, бяха я откраднали преди няколко хилядолетия и затова месото му трептеше оголено под погледа на птиците и сините му вени пулсираха от тласъците на кристалнобистрата кръв, която се стичаше по могъщия му планински гръбнак към морето.
- О, море! - изпя мъжът трите срички и запетайката на надеждата. - Аз се завърнах от дългия път, богат със знания и отново беден на Нея. Моля те, море, създай я от пяната си - подобно на твоя по-голям брат, и дори това да ми донесе само страдание, пак ще славя вълните ти до последния си ден, до моята смърт ще възпявам безбройните ти водни същества и господаря ти, ако сам не си си господар.
Но морето се усмихна загадъчно и изправи насреща му само един безименен конник. И херосът вдигна копие за поздрав, и в краката му се умилкваше куче, а под предното ляво копито лежеше сърната, жертвата... тоест Тя.
„Добре, че нищо не казва! - мисли си Той. - Яде и не говори, погледът й е занесен, но от време на време става стъклен. О, богове! - плаче в себе си Той. - Колко нехармоничен е мъжът, оставен сам на себе си! И всичко, което събира в пътя си: знание, умение, откривателство, дух - всичко това е само богатство, което хвърля в краката на една отказана му от Съдбата, Случая, Времето, Любовта, Смъртта... на една капризна жена. Вечните поклони на този, който събужда живота, пред тази, която го създава. Ах, неудовлетворението не се ражда в нас, когато заситим глада си по единствената жена - този глад е неутолим! То идва от това, че онези пет сетива - петте слуги на мъжа, често се превръщат в негови господари и му отказват срещата с Нея. Нещастен е човекът, който върви подир мечтата си, без нито за миг да вижда лицето й, но двойно по-нещастен е този, който я срещне и не успее да събуди любов в нея. За това разочарование той не е подготвен и не може да го понесе."
- Купих ти нова рокля, виж облаците по нея, виж презрамките й от тънка мъгла! О, скъпа моя, ти ще бъдеш царица на нощта! - казва й възторжено Той, без да крие любовта си, и точно това го прави прекалено открит, готов за рана.
Тя го поглежда незаинтересовано, не, някакъв слаб интерес все пак проблясва в очите й, докато цялото й тяло продължава да крещи онзи влудяващ рефрен: влюбена, влюбена, влюбена, вечно влюбена в един безсмъртен, несъществуващ и точно затова неунищожим съперник...
Тялото й, което помни ласките на стотици ръце... Помни ли? Не, то всъщност ги е забравило в същия миг, когато е изчезнал допирът, и сега плътта й е пак жадна, но не за него, отново не за него!
- Купих ти и... - започва Той, но Тя ласкаво го прекъсва:
- Добре, миличък, доброто ми момченце, гълъбчето ми..."
“Някой ден ще си отида! - мисли Той. - Няма да издържа и ще избягам!”
Но знае, че докато Тя е тук, не може да напусне дори тази стая. Поне тялото му не може да я напусне... виж, с духа е друго, един самотен дух може да си позволи да се превръща колкото си иска в летящо същество и да преброжда въздушните бездни, да посещава вселенските пространства или дори подземията на планетата.
- Ще си отида! - казва Той. - Толкова съм богат, вече натежавам от знание за Нея, а тя взима от мен само несъщественото: моята власт над уредите, жалките плодове на моите ръце, превърнати в дрънкулки, парцали или в блестящи окови за краката. Само това ли може да се вземе от мен, само това ли вижда!
- Да, само това! - казва Тя. - Защото всъщност обичам Идеалния. Онзи, който няма истински образ, Неродения. С него искам да се любя, от него да родя!
- Да - казва Тя. - Искам да се любя с вселената, от нея искам да родя!

Йети стоеше на своя пост и все така се опитваше да стопли двете си премръзнали лапи.
- О! - казваше Йети. - О, сляпо преклонение на линга³ - мъжкото начало, пред началото на жената! Ще взема да напусна това място! - заканваше се той, но знаеше, че няма да го направи, защото предвидливо го бяха направили мъж, а Тайната, която охраняваше, имаше женско име и не можеше да бъде напусната.
Ето защо Йети грееше с дъх премръзналите си шепи и изучаваше математиката на словото. Семантиката вече беше изстинала на сърцето му, ала Снежния не знаеше още числата и затова отново събираше думи с думи. Но колко думи могат да се съберат, без да се претовари смисълът!? И Йети изобщо не напредваше в математиката, засега можеше да събира само една дума с друга: противо - бъбреше той - стояние... - И се радваше като дете на новия смисъл, който набъбваше, поглъщайки в себе си двамата си родители.
- Добро - бъбреше Йети и добавяше още думи с нов, неразбираем смисъл - желателен, съвестен, сърдечен... - После сменяше водещата дума и закачаше на новия буксир друга.
Йети бавно изминаваше целия дълъг и труден път на Словото - но го изминаваше обратно; от сложното към простото вървяха неговите стъпки, и с това той сякаш извъртяваше и човешката история обратно: малки хора строяха ракето-друми, после идваше времето на брато-убийствата, после се връщаше към въз-раждането и с няколко словесни скока се впускаше в тъмните столетия на една епоха, отбелязана в историята като робо-владелска.
Снежния пълзеше с охлювени стъпки назад, към началото на всички начала, и думите се премятаха върху езика му, следвайки сложните зигзаги на разпада на човешкото общество: общини, племена, стада, космически език, словотворчество, човешки език.
Но след две-три столетия той започна да се чувства излъган, защото от две думи или не се получаваше нищо, или се получаваше само една, и смисълът също беше един; дори събирането на несъвместими или враждебни една на друга думи някак не постигаше двоен смисъл.
- Чудо - бъбреше Йети и добавяше: - светлина, сняг, мрак, звезди, нищо... Ето - радваше се невръстният разум, - намерих думи, които дори при сливане остават двойни. Снего-свят, мразо-сияние, мрако-сън, ледо-редица, космосо-стоене... - изброяваше той новите безсмислици и се чудеше защо от тяхното раждане, до смъртта им извън устата му, не се появяваше никакъв придружаващ ги образ - нещо, което винаги ставаше при другите думи. Но все пак, опиянен от тази двойнственост, Снежния от време на време изпляскваше с ръце и си затананикваше някаква древна и весела нечленоразделна песничка с доста нецензурен подтекст.
Тананикаше си Снежния своята песничка и усещаше как с времето някакво парещо нетърпение се поражда в тялото му и разтреперва мускулите му, едно желание за Сливане, което протяга своите милиарди куки и закопчалки през клетките на тялото му, за да се закачи за други милиарди куки и закопчалки и да го превърне в нещо цялостно.
Йети беше самотно същество и обикаляше самотните планини, чиито тайни бе оставен да пази. Създаден в единствен екземпляр (по правило снежните не се събираха в двойки, тъй като всеки от тях бе прикрепен към своята тайна и не можеше да я напусне), той не знаеше, че Сливането е възможно и по други начини. Затова обикаляше като прегладняла мечка планината и не знаеше дали като намери тайнствения мед, ще го изяде, или ще се съвкупли с него.
- Ще напусна накрая това място! - мърмореше той ядосано. - Чувал съм, че има и по-топли земи, но дори и да няма, сигурно има други тайни за пазене. Ах! - въздишаше той, - вечер сънувам едно Нещо, една... какво? Кожата й е като кехлибар, устните й като зора, очите й като ясно небе. Тялото й е гладко като лед, докосвам я... и се плъзвам по нея, спускам се, спускам се все по-надолу и по-надолу. Това Нещо е като бездна, а не е бездна - колкото повече летя, толкова по-топло става около мен и странни двугърби същества ме заобикалят, а черните им господари плачат и ме молят за капка вода.
Ох, това Нещо е цялото от зной, но знам, че то не съществува, тъй като не може да има място под небето, където хората да плачат за вода. Цялата земя е ледена и студена, защото докъдето виждам тя е ледена и студена, а аз съм на нейното най-високо място. Пък и каква друга може да бъде една земя, която не открива тайните си?
- Но защо тогава - питаше се Снежния, - защо тогава сънувам и друг сън, една каменна планина като моята, но от триъгълници, поставени два срещу два, а пред нея стои чудовище с тяло на звяр и човешка глава. И аз го питам: „Защо, о, чудовище с човешка глава и тяло на звяр, стоиш пред тази небесна врата, пред тази планина от камък и тлен?"
А то се смее и нищо не казва, защото може би се е сляло със своето йони или самó е резултат от сливането на йони и още нещо. Но какво е това Нещо, чрез което йони добива нови, загадъчни черти?
Така се питаше Снежния, докато обикаляше като прегладняло мече планините и лакомо се облизваше по непознатия мирис и вкус. - Аз - казваше си той, - това е нещо известно, съществуващо. Ето, мога да се пипна с ръка, да си оскубя космите от ярост. Йети - си казваше той - ме нарече Летящия, значи аз и Йети сме свързани с една обща връв. Но нещо стои по средата, нещо, което осмисля съществуването на всичко останало... какво ли е?...
Още няколко столетия му трябваха, за да открие спомагателния глагол „съм" и да се отдели от света. Но той разполагаше с това време и бавният му мозък работеше като сметало, движено от детска ръка: прибавяше към едно едно и после резултатът му отнемаше цяла година размисъл.
Хилядолетие след времето, когато Летящия направи своя полет над планетата, Йети вече образуваше първото изречение, а в следващите се опитваше да прилага своите открития в областта на двойнствения смисъл към тази новооткрита система за свързване на думите.
- Човеко-светът - тананикаше си Йети, - убиво-раждаше прекрасно-страшния животно-бог. Той пееше-плачеше по намерено-изгубената свобода-смърт. Сега-после беше-щеше да бъде-беше изоставено-погубено човеко-щастието...
Тананикаше си Йети, и макар че беше изгубил нещо от своя предишен ритъм на нечленоразделното пеене, чувстваше, че е открил нещо много по-важно и по-интересно: двойнственото сливане на словото в една нова същност.
Снежния бе започнал да обръща по-голямо внимание на заобикалящия го свят, по-често се спираше и взимаше в ръка този или онзи леден къс, гледаше продължително през него и виждаше различни картини, идващи като миражи през разстоянията. И той с изненада измисляше големи постройки, обитавани от подобни на себе си същества, виждаше високи каменни ръкави, бълващи към небето дим и отрова, безкрайни зелени пелени, по които се разхождаха най-първите богове на човечеството, съпровождани в пътя си от човешки зверове, приличащи все пак на него с една далечна прилика, синята вода, лодките и по-големите от лодки неща, хората, превъплътените в деца линга и йони - само две възможности пак, уви! - и най-накрая - Летящия, който сипваше в някакъв прозрачен, сякаш леден съд димяща течност.
- Здравей, о, Летящи, създателю на този свят, здравей, о, здравей! - приветства го Йети, но Летящия само тъжно се усмихна, целият отдаден в мислите си на нещо свое и тревожно.

- Искаш ли - каза й Той накрая, уморен и отчаян от ненаграденото усилие да бъде любим, съсипан от тройния отказ на душата, ума и плътта й да го допуснат до себе си дори в качеството на простосмъртен, приет в лоното на божеството, - искаш ли - каза Той - да играем на една игра?
В очите й се запали бледа искрица интерес. Тя погледна часовника си - о, имаше още цяла вечност на разположение! Преслуша сърцето си - то биеше празно, и заедно с това като изпълнена с присъствие вселена, после изчурулика полушеговито:
- Да! Ако ти си губещият!
- Добре, мила - засмя се Той, - тази игра е точно така направена, че аз винаги да бъда губещият.
- Как се казва твоята закачка? - попита Тя, вече заинтересувано.
- Шегите на Амур! - отвърна сериозно той. - Състои се от въпроси и отговори. Но не обикновени, а превъплъщения. Нещо като малък театър. На всяко мое превъплъщение ще отговаряш с твое.
- Добре! - отсече Тя, после се замисли. - Но все пак - каза - ще започна кариерата си като жертва. По ми е симпатична участта на пешката, която едва не загива по опасните полета, но накрая задължително се превръща в царица.
- Тогава аз ще бъда палачът! - усмихна се Той лукаво. - Какво да се прави, всеки мечтае в краткото и последно лудуване на сетивата си поне за миг да бъде онова, което не е... Е, мила, ти си на ход!
Тя се отдръпна, замисли се, после протегна напред длани, обърна ги една срещу друга и между тях изведнъж прехвръкна искра. По-точно - не искра, а слабо сияние се роди и заискри между пръстите й, а точката в центъра му претърпя няколко метаморфози, сгъсти енергията си и се преобразува в свят с форма на зародиш.
Бавно, и все пак лакомо поглъщащо обикновените секунди и залепящо ги в дълги редици една към друга, сиянието се разви, подобно на нежна спиралка и се превърна в малка вселена, затворила в себе си силата на една вечно оживяваща трева, на сляло се с хоризонта безкрайно, неповикано зелено, със слънце отгоре - изгряло и залязло днес, утре и завинаги.
Постепенно едно стръкче се отдели от там, връхчето му се спусна като стреличка към небето - малко хлорофилно езиче, което с помощта на още безброй свои сестричета се опита да изближе слънцето като огромен огнен сладолед.
Но още преди да бъде назовано, стръкчето вече лежеше, изпепелено от гнева на мъжа - не ласкавия гняв на кравата, която го превръща в топло, наситено с любов мляко, не гнева на огъня, който дори и в най-големия си гняв никога не приключва докрай сметките си с корените, не дори разяждащия дъх на химикала - казват, че съвършената трева би оцеляла дори след неговия смъртен допир - не всичко това, а нещо много по-страшно: може би концентрираната до смъртна доза светлина, може би само дълбаещият под земята пламък, може би дори разсърдената мощ на ядрото, което в своя разпад разсича световете на милиарди късове: всичко се смеси в мощна вълна, която помете крехкия стрък, така че от него не остана дори атом.
- Ти победи! - извика насмешливо Тя. - Ах, приятна е участта на жертвата, която все пак запазва правото си един ден да се превърне в палач!
- О - скромно каза Той, - аз мога да направя за теб много повече. Искаш ли да унищожа целия този свят?
- Не бързай толкова! - засмя се Тя. - Още не съм го създала...
Любопитството й вече беше събудено, тя гледаше замислено мъжа-звяр пред себе си и си тананикаше тихо: „Аз обичам Идеалния, с него искам да се любя, от него..."
Не, Звярът не приличаше на Идеалния: лапите му бяха прекалено космати, лицето му - разлято и смачкано, а от израстващите му през любовния период криле човек не можеше да си ушие дори една сносна рокля, толкова бяха измачкани. Звярът лягаше от време на време върху предните си лапи и я гледаше с обожание.
- И звездите да свалиш в кратата ми - усмихна се Тя, - няма да се любя с теб, Звяр!...
Дланите на жената се отместиха още малко и от тях започна да се отделя пара, която постепенно се сгъсти и кондензира. Горещата вода носеше в себе си тайната на огромни океани родители, на бързи реки, на потта, избликнала от черни тела - тази бистра роса, родена от тропика; на потта от бели тела, лепкава от усилието да задържи топлината на кожата.
Всичко това се надигна от нищото и се завъртя между дланите на жената, облакът се придвижи най-напред наляво и облиза ръката на сърцето, после тръгна надясно и се отърка о ръката на разума. Но Звярът отново протегна лапа и от нея излезе светкавица, облакът се разпадна на капки, анихилира и изчезна в миг.
- Тази игра започва да не ми харесва! - намръщи се жената и притисна една към друга обгорените си длани. - Докога трябва да губя?!
- О! - усмихна се Той. - Не забравяй за пешката, която накрая задължително става царица...
- Ах, ще се махна някой ден оттук! - тананикаше си нервно Йети, достигнал предела на своите възможности да обикаля студения дънер с меда. - Ще се махна и ще зарежа всичко това, каквото и да ми струва. Омръзна ми да пазя една Тайна, която не дава никакъв знак за съществуването си.
- Ах - каза си Сфинксът, - ще взема да се махна някой ден оттук! Омръзна ми да пазя тази глупава пирамида, за която всички твърдят, че е празна. Ще се отлепя и ще тръгна по широкия свят!
- Ах - каза Несъществуващия, - някой ден... но сега пък кой е. Несъществуващия?!...
...Сред димящи треви, изпускащи отровен мирис като клади, върху които фанатици изгарят други фанатици, под изгряващия от изток световен мозък, и съпътстван от ята летящи книги, от които атласите имаха достигащ до метър размах на крилете си - над и под всичко това изведнъж се роди Несъществуващия.
Не, по-скоро се събуди - казват, че феята Нимю го зазидала преди време в тази гора, за да даде предимство на човешкия род, но други разправят, че слязъл на земята, за да прибере разпнатия си син, макар че трети отричат съществуването на този син, четвърти пък го рисуват в мрака на Хадес - той се обръща и Евридика изчезва от погледа му; или като опиянен бог, обграден от убийците на същия този пътешественик в отвъдното - сборище от пияни менади, готови да служат на своя господар срещу най-евтиния дар на земята - виното.
Несъществуващия - брат и родител на всичко, син и баща на Летящия, който един ден трябваше да измисли Космическата птица - живееше в земните същества чрез едно изгарящо вътрешностите им отсъствие - причина за много болки и неудовлетвореност. Чрез него Летящия бе оставил в своите несъвършени подобия по едно любопитно същество - същото, което сега изгаряше отвътре Йети и измъчваше Сфинкса пред пирамидата. Светът бе пълзял от своята древна митичност към своята днешна реалност, само жаждата беше останала същата, само тя се бе промъкнала невредима през стотиците метаморфози на разума, чувствата, сетивността, и когато кръвното родство бе прекъсвано толкова пъти, единствено чрез нея светът бе останал единен.
Несъществуващия, за разлика от Летящия, живееше в най-затворения от всички светове. Той не говореше на нито един от човешките езици, не владееше дори свирукащото, нечленоразделно слово на своя летящ баща и син, той дори не можеше като Йети да извърви пътя на сътворението и от всички възможни варианти да измъкне най-удобния: някой от господстващите на планетата езици. Точно затова той не съществуваше в истинския смисъл на думата, и ако все пак трябва по нещо да отчетем неговото присъствие, то бе именно по тази способност да бъде и да не съществува. Той можеше това, но и още нещо: да създава светове. Подобен на вселената, която започва своя творчески акт от нищо, той беше свел живота си до едно просто отсъствие, което дремеше в гърдите на неговите потомци и ги караше да запълват празнотата в душите си чрез любовта към жената или да бродят зашеметени над света и да се проникват до мозъка на крехките си кости от непостигнатите истини.
„О - помисли си Несъществуващия, - ще взема да напусна този свят! Все ми се струва, че охранявам само черупката на едно изглупяло човечество, но къде е самото човечество - иди, че разбери! И къде се е дянала тази Празнота, от която го създадохме някога, за да направим недостатъчно всичко съществуващо? Ще взема да се махна от тук, тези хора толкова приличат на Пирамидата, и още толкова приличат на Онзи връх под небесния купол - проникването в тях не струва дори космите по краката на жертвите, които всеки ден рискуват живота си в разгадаването на загадките им.

Облаците под Купола на света се сгъстяваха все повече и повече. Йети бе прекарал още няколко хилядолетия в математически опити да забрави своя апетит, да забрави страстното, вече разкъсващо желание да проникне с цената на живота си или дори с цената на смъртта си в Тайната.
Йети беше изминал всички сложни пътища на словотворчеството и сега - като завършек на обиколките, които все още не водеха към желаната цел - той твореше Празнотата, като тананикаше едно Стихотворение, в което сам бе и главен герой, и потърпевш:
О, бого-зверове - си каза Йети, -
преклонението пред човеко-звяра
е старо като този свят-затвор.
И ти, човеко-звяр, така напомнящ
на нея-мен, така затворен в мрака
на този свят-затвор, в кабало-робство –
тайнственост или поклон пред тайната
е името ти, о, човеко-звяр...
Снежния бе открил най-после прохода в лабиринта от думи, от сложното към простото вървеше неговият път на жива машина, която между хилядите варианти трябваше да намери единствено вярната сентенция и да закрепи този разлюлян свят между двете десници на бога.
- О, създателю на моя свят! - извика Йети на новия си език. - Колко е сладко това Създаване на Празнотата и как боли нейното раждане под ребрата на човека!
Но Летящия само тъжно се усмихна. Той бе прекалено зает с любовта си, за да мисли за своето скръбно творение.

Играта на Летящия бе навлязла в нова фаза. Под ръцете на жената с все по-бързо сменящ се ритъм възникваха океани и суши, морета и скали, планини и езера. После Тя създаде зелена планета; планетата беше хубава, пълна със сини океани и глинести суши, покрита с черна тежка пръст - чернозем, създаден само за зачатие. Моретата се плискаха като в древна приказка и вълните им се опитваха да родят митовете на една островна страна, от която щеше да изпълзи днешният свят. Планини със снежни върхове сваляха от време на време шапките си в поклон пред живота, който можеше да закипи в равнината, езера се свиваха в предчувствие за лодки, които щяха да прорежат любовно вълните и да издуят по вятъра бузите на своите платна.
А скалите - о, те щяха да се превърнат в убежища на онези, които някога ще тръгнат да променят този свят, да го крепят в едно неустойчиво равновесие върху гърба на костенурката, плаваща сред Световния океан.
И най-после - реките със своите сини вени, дали живот на целия този порядък - реките и всичко останало, разбира се, и всичко, за което Тя още не беше се сетила, ала щеше да се досети, ако й оставаше време, ако...
Но... над главите на всички зародиши, които се пробуждаха, за да направят зеленото зелено и безкрайно синьото, над целия този току-що роден свят надвисна тъмна сянка, една ръка любовно се прицели и улучи сърцето на планетата. Може би малкото момченце Кама смъртоносно я рани със своето цвете или може би Шесторъкия я погледна с третото си око и тя потъна изпепелена в спомена за своето минало - напъпило, пеещо съществуване.
- Не искам повече да играя на тази игра! - извика жената, след като се съвзе от удара. - Тя е жестока и груба, и аз само губя в нея. Моля те, измисли нещо друго!
- Късно е - поклати глава Летящия. - Сега вече трябва да стигнем до края.
- Но аз все повече заприличвам на теб! - изплака жената. - Погледни, на гърба ми вече започват да зреят криле - те пропукват кожата ми; виж моето тяло на лъвица, виж ръцете ми - това са по-скоро лапи, а не ръце. Ето го образът на душата ми, която приема чертите на твоята душа. Спаси ме от себе си!
- Късно е! - каза отново Летящия. - Трябва да довършиш превръщането, ако искаш да останем живи. Прониквай се от мен, докато аз все повече се изпълвам с теб и те зачевам. - И Той погледна пулсиращото под ребрата си сърце, което благодарение на една невинна игра бе започнало да се препълва с Нея.

Несъществуващия се спря под небето докосна гнусливо с върха на пръста си пълзящия охлюв, после изтри този пръст в мъглата и потръпна от отвращение. Продължи да се движи така, и колкото и да се пазеше от посегателствата на реалността, тя непрекъснато се навираше в очите му чрез клоните на дърветата, бодеше босите му несъществуващи крака с острата си трева, дереше крехката му и още неродена кожа с тръните си.
Несъществуващия бродеше, потънал до шията в тъмен размисъл. „Глупаци - мърмореше си той, - безумци, виж какво са направили с този свят, виж ги ти, хубавците!"
И той продължи да броди така и да мърмори, докато кракът му пропадна в един ров, издълбан, за да вика чрез дълбочината си имената на дивите животни; тогава Несъществуващия окончателно изгуби търпение и произнесе една напълно несъществуваща тирада:
- О, безумци - каза тази затворена мисловна същност, - вие по най-безумен начин сте разделили този единен свят на три отделни сфери, в които сега пребивават самотно живите, мъртвите и неродените. О, глупци, вие ще платите за това един ден! Онези от вас, които имат тайни за разгадаване, вече са мъртви. Другите, които малко са познали и много са си оставили занапред, още са живи, дните им още имат смисъл. Но утре те изведнъж ще се преселят в мъглата на смъртта, защото поради естеството на самия живот те са обречени на изчезване, и на прага задължително ще узнаят всички тайни. Но най-зле ще бъдете в Деня на проверката всички вие, алчни безумни неродени! Когато стояхте пред прага на живота, Вратаря ви попита какво предпочитате: цялото знание наведнъж в една нирвана или постепенното му събиране в един мъчителен живот, вие избрахте първото и изобщо не се родихте. Сега имате това знание, а живите се лутат в нищета и не знаят какво да правят със себе си...
- О, живи - продължи апокалиптично Несъществуващия, - и вие заслужавате немалко порицание! Някога ви беше даден най-хубавият от всички възможни светове, а вижте сега какво сте направили от него! В миналото имахте себе си; имахте Огромната и Свещена Неопределеност, единствено земята под краката ви беше твърда, но можехте с общи сили и нея да превърнете в мит. Децата ви се раждаха от всичко: от дъбов лист, от бял и червен трендафил, от невинните цветове на лилиите; светът беше обратим, и от глигана можеше да се роди човек, а от човека - отново звяр. Но какво направихте вие с този свят!
Измислихте думите - о, проклет да бъде денят, когато един от вас изрече: „В началото бе Словото..." и с това закрепости нещата към определените от другите места. И неопределеността се сгъсти, пресече се и образува отделните неща, които отвличат духа ви от същественото и радват единствено ръцете ви: всички тези амфори, глинени паници, ножовете за убиване, колибите, къщите и после дворците - беше ли ви необходимо всичко това, а? Светът изведнъж стана зависим, а после окончателно се обърка, когато Словото се разпадна на хиляда слова и един и същ предмет започна да се назовава различно. Докъде ще стигне всичко това - един господ знае!
После до братоубийството оставаше само една крачка, и я направи онзи, който каза: „А от утре гарван гарвану око няма да вади!" И хората се разделиха на класи, на касти и групи, и гарванът вече вадеше само очите на лисицата, а тя от своя страна - на петела и свинята. И това стана чрез посредничеството на Словото, търкалящо се безсрамно и разгулно върху човешките езици.
Но онова, което направи света ужасен, дойде, когато някой добави още една условност:... ако може да извади и двете! Тогава именно започна великото и страшно клане без избор.
- О, живи - закани се Несъществуващия, - покайте се, защото опасно е вашето утре и несигурно е вашето днес! Нима е нужно предварително да научите всички тайни и да се озовете в земите на смъртта? Толкова ли искате да приличате на мъртвите или на другите чудовища, които отказаха да се родят; вижте ги как се взират във вас с алчните си очи, защото не можеш да имаш едновременно и знанието, и живота, и защото е речено едното винаги да се превръща в другото, и едното да се губи за сметка на другото. Затова, о, живи, мислете за деня, когато в мен ще се събуди Отмъстителя и ще ви накаже за вашата прибързаност, мислете за деня, когато...

- Ще напусна този свят и ще тръгна по големия! - мърмореше Йети и се ядосваше, защото Стихотворението все не се получаваше толкова съвършено, колкото трябваше да дойде на света - бяло като тази белота наоколо и синьо като тази синева над него.
- Ти, Бродещ дух - каза внезапно Йети и се изненада, че езикът му превъртя като ключе, попаднало в собствената си ключалка. - Ти, Бродещ дух! - изрева тържествено Йети и планината под него потрепера, десетина лавини се откъртиха и весело се затъркаляха надолу, като пометоха по пътя си няколко ентусиазирани експедиции. - Ти, Бродещ дух! - изпищя вече истерично Йети и звездите потрепераха.
- Млъкни, глупако! - извика Несъществуващия и му залепи един шамар. Снежния млъкна изненадано, хвана се за бузата и се зачуди на странния полъх, който го докосна като топъл вятър, като дъх на невидим дух, като ласка на... на какво?

Играта на двамата добиваше все по-опасна посока. Те се гледаха настръхнали като два огромни, разсърдени великана, изправили се за последна битка; като две разгневени божества, като две котки, срещнали се случайно на двора.
Нейната стихия да създава беше умопомрачителна: редяха се цветни петна до цветни петна, големи звездни купове изпращаха сияния до други звездни купове, взривяваха се мъглявини и от техния прах се образуваха нови мъглявини. И всичко това той унищожаваше с нечовешка страст, поглъщаше го в себе си като безжалостен Кронос - и часовникът тиктакаше над света, за да го създаде и после да го напъха в бездънния си стомах.
Да, това беше пияна, луда игра на молекули, странно прекомбиниране, безсмислено движение на едни неща към други, бягство на едни неща от други. Но колко страдание запечатваха библиотеките - свидетелствата за съзиждането и разпадането на тези светове, на плътта, която не се насища да живее, и която изпълва пространството с болезнените си викове, която после хилядолетия се чисти от тях, тресе се, използва душите на новородените като складове, но тези човешки души действат не като угасители на трептения, а като усилватели, като бездънни фунии, от които болката излиза многократно умножена и отново се връща в ефира.
Тя създаваше всичко това и картините се променяха, те се гонеха със смайваща бързина като върху завъртяна в луд бяг кинолента, като множество киноленти, изтъкани от човешки раждания, от смяна на сезоните, от сложния танц на звездните системи, от раждането и умирането на частиците. И над всичко това се носеше кристалният смях на идеите, той се събираше с друг смях и от тяхното радостно оплождане светът всеки ден се появяваше различен. А над него винаги оставаше надвиснал черният облак на смъртта, той протягаше пипала, опипваше го с отровните си власинки и го инжектираше с взрив, от който смехът отново се разпадаше на молекули, енергии, нищо.
Тя вече искаше да извика своето последно „стига"! Тя искаше да спре, защото бе разбрала ужасните правила на играта: този сблъсък може би щеше да роди нещо кошмарно, някаква световна ехидна, която да погълне вселената. Но не можеше да престане, не можеше просто да замахне и да унищожи врага си, защото виждаше как сред обърканите му в безкрая членове нещо непрекъснато се движи, организира се; как се сглобява все в една и съща картина, в центъра на която стои един и същ образ - нейният. И Тя не можеше да унищожи злото, защото то я съдържаше, и този образ бе единственото хубаво нещо, което живееше там.
Затова тръгна безцелно по света, докато намери някакво езеро и се огледа в него; огледа се, защото вече не знаеше какво й е струвала тази игра и какво й е отнела тя. В началото изображение не се роди, после от дъното бавно изплува хищен клюн, последван от страшна, мистериозна глава, а над всичко това се размахваха широки черни криле.
- Космическата птица! - извика тя уплашено. - Господи, това е Космическата птица, която се ражда веднъж на един Цикъл. Нима светът е пред своето свършване!?
И изведнъж ужасната истина преряза съзнанието й:
„Ако това в действителност беше езеро, то в него се отразяваше...”
И Тя нададе отчаян и зловещ писък.

В борбата между съзиданието и разрушението най-после бе възникнало нещо ново, нещо, което самó се съдържаше в света, и целият свят се съдържаше в него. И когато Летящия - Той вече не беше Летящия, а една обхваната от предишния й образ субстанция - се приближи до нея, Птицата остана неподвижна, напрегната от очакване, защото, като всяко новородено същество, Тя още нямаше опит и усещане за бъдещето.
- Ето ме! - й каза субстанцията. - Аз съм твоят бог, аз съм твоята вселена... с мене искаш да се любиш, от мене искаш да родиш. - И, тръгна към нея, обгърна я от всички страни и бавно, на нежни пулсации проникна в тялото й. Играта беше приключила, сега беше времето на всеобщата смърт.
В нищото нещата се объркаха, понятията се смесиха и от тях произлезе явление, което не бе съществувало дотогава. Светлината проникна в мрака и всичко потъна в едно странно състояние на светлиномрак, доброто се проникна от злото и от него вече се излюпваше третото състояние доброзло. Космическата птица и Летящия се преобразуваха в Космически хермафродит. На света се появи Третата възможност.
Нейната поява не беше резултат от оплождане, вследствие на което да произлезе само единият от двата организма - една от две възможности. В нея бе заключено истинското съществуване на света, неговото зачатие или неговата смърт... В Третата възможност тези две понятия са слети ведно... а може би това бе просто анихилация на двете предишни начала - защото те изчезнаха, а на тяхно място се появи едно невидимо, неосезаемо същество, което дотогава бе наричано Несъществуващия.
И така, Несъществуващия се излюпи от майчиното тяло, отмахна от себе си космическата слуз и се изправи. Той погледна ръцете си - те не съществуваха, погледна краката си - нямаше ги, потърси отражението на лицето си в огледалото - не, нямаше отражение, нямаше още и огледало.
- Хубава работа! - каза си той. - Сега какво да правя в този никакъв свят!
После се обърна и видя пред себе си едно Яйце - бяло, обикновено, сякаш всеки момент някое пиленце можеше да почука отвътре и да се примоли: „Чичко Несъществуващ, помогни ми да изляза, защото страдам от космическа немощ!"
Той взе Яйцето в ръка, огледа го от всички страни, и... ай, каква глупост само! - как можеше да го вземе в ръце и да го огледа, като нямаше с какво да го направи?!
Той взе Яйцето, огледа го и почука внимателно по черупката. Отвътре се чу слабо писукане. Несъществуващия му отвърна със същото, и така на света се появи първият начин на общуване, присъщ само на изначалните същества.
- Здравей, о, създание на моята майка, син на баща ми и мой брат, здравей, о, здравей! - изпя вътрешното съдържание на Яйцето. - В мига, когато назова твоето име, ти ще излезеш от небитието и всичко ще се подчини на твоята власт. И така: здравей, о, Космически хермафродит!
Несъществуващия се усмихна на шегата и също го поздрави:
- Здравей, о, Космическо яйце, зародиш на света и смърт на света, здравей, о, дете на моята майка, здравей, о, здравей!
Яйцето изглежда се вдъхнови, защото продължи напевно:
- За теб, о, Космически хермафродит, за теб пеят всички затворени и неродени същества! Те възпяват теб, о, Трета възможност, която се противопоставя на разрухата, защото сама е разруха, на божествения хаос, защото сама е хаос, на Буда, защото сама е Буда, на всичко онова, което спира преражданията, на онова, което спира творческия акт на пола и ръката. Защото ти носиш в себе си едновременно двете начала, но не си нито едно от тях, защото ти си всичкото и нищото, събрани ведно, без да се смесват и без да бъдат поотделно нито едното, нито другото. Ти, Буда и Анти-Буда, ти Мерлин и Анти-Мерлин, ти, Озирис и Анти-Озирис, ти, Орфей и Анти-Орфей, ти, начало на всички начала, ред в света, първа секунда на ентропията и нейна вечна съпротива, здравей, о, здравей!
- Всичко ли е в теб? - поохлади възторга му Хермафродита. - Мога ли да се надявам, че всичко е в теб?
- Да! - отговори му Яйцето. - Но все пак пообиколи пространството, може да се намери някоя изплъзнала се прашинка.
- А какво да правя с нея? - попита глупаво като всяко новородено Несъществуващия.
- Върни я обратно в мен! - заповяда Яйцето. - И започни този свят съвсем отначало. Нека нищо не прилича на предишното. Създай само двете първични състояния линга и йони, а после ги остави, нека те измислят отново света, нека създадат и онзи глупак, който някога ще каже: „В началото бе Словото...”, за да доведе по този начин края... И това е предвидено в програмата, а другото нека бъде различно.
Космическия хермафродит взе в ръка Яйцето, то беше тежко и едва се носеше, но въпреки това той тръгна да обходи владенията си.
На петата денонощ съзря планетата. Смали се до размерите на нейна планина, превърна Яйцето в малък атом, чиито електрони се забиха в ядрото - от това то стана още по-тежко, но нямаше друг изход. Хермафродита стъпи върху планетата и тя потрепера под неговите стъпки, огъна се и започна да се върти по-бавно. Първо кракът му хлътна в Храма на девата и той се разпиля под тежестта му, разби се на малки каменни прашинки, които се скриха под пръстта. Понесе се писък от смазани тела, но Несъществуващия нямаше време да изпада в тъжни размисли относно трагичната кончина на индивида. Той беше раздразнен, нещо повече - беше ужасно и неприятно впечатлен от нещата, които видя пред себе си.
- О, безумци - мърмореше си той под нос, - какви са тези колоси, какви са тези каменни храмове и тези богове пред тях?! Така ли трябва да изглежда Невидимото и Недосегаемото, о, глупци, опитали се да дадат образ на онова, което няма образ, да превъплътят онова, което няма плът!
О, безумци, какво сте направили с този свят!... Покайте се, о, неразумни, защото дойде вашият ден на Проверката и сега ще отговаряте за всичко, което сте направили с Огромната Свещена Неопределеност. Какво сте направили, о, жалки, какви са тези избрани, които ви карат да се кланяте на създадените от самите вас образи, какви са тези първенци, които спряха движението на света, замразиха Великата и Непресъхваща Обратимост на всичко във всичко и така ви направиха роби на собствения ви труд, о, луди, о, безумци, о, глупци, вашата присъда е: В Яйцето, веднага вътре в Яйцето!
И Несъществуващия, който вече можеше да въздейства на света, вървеше с тежки крачки и мачкаше под себе си пирамиди и сфинксове, отломъци от света на изтръгнатото сърце с неговите кошмарни Богове-пиявици и Богове-вампири - и наистина се лееха реки от хемоглобин, малки хора от слонова кост изчезваха в миг, оставяйки след себе си само една кървава капка, хероси се разлетяваха на прах, буди се вглеждаха в пъповете си за последен път, и моретата вряха апокалиптично, а Йети, о, Йети... ах, Йети...
Но само, Йети беше още жив и невредим върху най-високата пирамида на света, и докато тази пирамида се люлееше наляво и надясно под стъпките на Хермафродита, Снежния човек се клатеше напред-назад като препил моряк и се питаше: “Ой, какво става, господи, ама какво наистина става, господи, ай, ох, ах... ух... их...”
- Млъкни, глупако! - извика му отдалече Несъществуващия, който сега съществуваше и рушеше последната прашинка на бившия свят. - Досричай там твоето Стихотворение, защото идва Краят.
Но този път Йети не се хвана за бузата, защото не усети нищо.

Сега мъжът - земната проекция на летящото и тъжно същество - вече стоеше свит на кълбо в топлата течност, която го обграждаше отвсякъде. Той беше защитен от превратностите на съдбата, и дори от стъпките на Хермафродита. Имаше нещо, което го пазеше и защищаваше от външните сили, нещо влажно и добро.
„Няма да бързам! - казваше си Той. - Още не съм се проникнал достатъчно от Нея, за да я родя, за да я изхвърля от себе си. Тя още не е съвсем готова!”
И той плуваше в ласкавата и топлеща вода, която нежно го милваше и закриляше.
След миг трусът престана и Йети се успокои.
- Ай! - каза той за последен път. - Какво беше това, което вече е онова?
После отново се съсредоточи върху Стихотворението.
Езиковите занимания на Йети най-после се бяха свели само до това обикновено, простичко Стихотворение, което той се опитваше да изрече сега... Този път преминаваше през сложните писукання на Летящия и после - през мислите на Несъществуващия, на някогашните летящи зверове върху планетата, запазили в себе си частица от спомена за древните времена, когато това бе единственият начин на общуване, и съдържащи в себе си знанието за бъдещите езици, за Космическата птица и Космическото яйце. Йети беше преминал през този труден език на боговете, после тихичко се бе промъкнал през дебрите на сложното словообразуване, когато търсеше в една дума сливането на смисъла или в сливането на думите - новия смисъл, беше се провирал като камила през иглено ухо между всичките тези нестройни умопостроения, за да изрече накрая най-простите думи на човешкия праезик:
- О, Бродещ дух!
Така той се обърна към онова хермафродитно, невидимо същество, което си позволяваше да се закача с него през разстоянията и чрез полъха да му обещава нещо толкова хубаво, нещо толкова сладостно, нещо... но какво!?
А после думите сякаш се родиха независимо от мислите му, и сякаш независимо от неговите желания.
О, Бродещ дух - каза Йети и продължи: -
О, Бродещ дух, ти който само смесваш,
без да убиваш-раждаш, а създаваш
Третата възможност – свободата
този свят да се повтори същият!
- Но какво е това! - извика опиянен Йети. - Нещо ужасно става с мен, устните ми сами се движат и говорят разни странни и неразбираеми неща! Какво е това свобода, какво е това Трета възможност, какво е това трета и какво е това възможност?!
Но тогава Хермафродита, който беше спрял за миг, за да премести Яйцето в другата си ръка, се ядоса и събори с един дъх кулата, върху която стоеше Йети; ах, не, преди това той размеси езиците, за да не могат хората да общуват помежду си... но дали беше така или иначе, това никой не може да знае.
Важното е, че кулата рухна под краката на Йети и пред погледа му най-после се откриха лицето и тялото на онази страшна, ужасна Тайна, която бе пазил милиони години.
Тайната имаше заоблени форми, две нежни възвишения с розови върхове отгоре, тя миришеше на нещо много примамливо, и е разбираемо защо Йети тръгна към нея като хипнотизиран.
Снежния направи няколко крачки и изведнъж лапата му опря в студеното и прозрачно лице на Тайната.
- О! - каза си той. - Какво е това?
А “това” беше кристален блок, който съдържаше в себе си апетитното късче.
- О! - каза си тъжно Йети. - Аз не мога да стигна до Нея!
Но докато плачеше над Тайната и размишляваше за препятствията, които съдбата поставя пред любовта, той забеляза, че дъхът и сълзите му изтръгват от преградата капки - една, втора, трета, че преградата също плаче и се топи.

В този миг мъжът се почувства готов да се освободи от Нея. Тя беше вече достатъчно узряла и достатъчно готова да го напусне и да го освободи най-после от своята власт.
Той отдавна знаеше, че не му остава нищо друго, освен да я роди. Беше я търпял достатъчно дълго, беше пил горчилката на нежния й терор, беше я търсил в звуци и светлини, за да открие нетрайния й образ единствено в себе си. Сега най-после щеше да я изтръгне от там, да я пусне на свобода по света и сам да въздъхне облекчен и свободен.
И Той заби пръстите на дясната си ръка под десните си ребра, пръстите на лявата - под левите, хвана ребрата и ги раздалечи. Кожата и плътта се разкъсаха с пукот, избликна кръв, но Той не обърна внимание на болката, провря ръка през отвора и я извади отвътре.
Разгледа я - най-обикновена жена! И се зачуди какво го беше накарало да страда толкова, да я възпява и възпява до безумие!
Обикновена жена! И Той я пусна по земята да си върви!
После се сви за последен път и провря главата си през пластовете тъга и страдание, провря дясното си рамо, после лявото, после тялото си до кръста, после и краката си.
И изведнъж нещо страшно се промъкна в него, опари го, изгори го и Той нададе вик, изпълнен с болка, тревога, изненада.

Хермафродита вървеше и мачкаше Нещата под себе си, вървеше и не обръщаше внимание на писъците, които идваха слаби и далечни под краката му. Той имаше да върши много работа, и най-вече бързаше да се добере до онова глупаво, космато същество, което се въртеше около вкусния лед и лакомо се облизваше.
Но Йети напредваше бързо и скоро под дъха му се стопи и стече последната сълза на кристала. Той протегна ръка и пипна Тайната, тя миришеше хубаво и бавно се затопляше. Тя беше прекрасна!
Йети се надвеси над нея и впи мечешките си бърни в нейните нежни устни, прегърна я с мечешките си лапи, притисна я и се сля с нея.
- Ах! - извика в този миг Хермафродита. - Случи се непоправимото! Този глупак се сля с Тайната и сам ще освободи енергията на линга-йони. Какво да правя?
Но вече беше късно. От Йети бавно се издигаше пара, от Тайната - също, от тях се отделяше енергията на съзиданието, която можеше да се роди само от сливането на звяра с бога.
Двете начала се издигнаха и се смесиха, те изпълниха в един миг пространството с мъжки и женски семена, които затърсиха веднага планети, за да започнат отново съществуването си.
- Ти закъсня, Хермафродите! - обади се отвътре зародишът на Яйцето. - Сега вече не можеш да прибереш в мен планетата. Времето тече, йони и линга се носят по света и създават зародишите на бъдещето.
- Какво да правя! - възкликна отчаяно Хермафродита. - Откъде можех да зная, че тази луда планета се е изплъзнала от теб и си живее тук, без да се притеснява. И че на този безумен звяр ще му хрумне да се сношава с Тайната. Нали му беше заповядано само да я пази!
- Сега е късно да се ядосваш, сине на моята майка! - заутешава го Яйцето. - Ти вече имаш друга задача. Затова удари по мен и пробий черупката, за да изтече веществото. И нека този свят да се повтори същият!
- О! - извика Йети възторжено, докато все повече губеше формата и същността си. - Това е ключът на Стихотворението! Този свят да се повтори същият! Този свят да се повтори същият!
И той изчезна, изпари се, без да узнае и нещо друго - че това всъщност беше ключът и на цялото световно съществуване.

Мъжът понечи да се отърси от ужасната лепкава слуз, но изведнъж видя как две големи ръце се протегнаха към него и го поеха. Не, Той всъщност не видя ръцете, даже не ги и почувства, по-скоро усети как увисна в пространството.
После се обърна и погледна назад. И видя тялото, от което се беше измъкнал. Обикновено женско тяло на обикновена жена!
И тогава Хермафродита, който беше измъкнал от утробата детето мъж, се уплаши не на шега, когато видя как в белите пелени този малък мъченик се опитва да изплаче наведнъж всичката болка на света, защото внезапно бе разбрал, че със своята поява е направил възможно всичко, което вече му се бе случило в другия въображаем или изсънуван предживот.
- Сега, сега, дете! - каза припряно Хермафродита. - Сега ще ти създам планети и звезди, ще изпълня целия този свят със съществуващи неща... Но внимавай какво ще правиш с него! - назидателно добави той. - Много внимавай, защото това не е работа за деца.
И Хермафродита проби Яйцето, и веществото - прахът на галактиките и звездите, обгърна планетата. Светът постепенно стана такъв, какъвто е днес.
- Внимавай, миличък, внимавай! - мърмореше Космическия хермафродит. - И пази много Третата възможност, пази мен, защото аз съм твоята крайна цел. А сега нека този свят да се повтори същият!
И докато линга и йони се претворяваха в тела и образи, Несъществуващия бръкна в тялото на мъжа и извади едното му ребро.
- А сега - каза Яхве-Елоах, - сега ще ти направим жена. Истинска обикновена жена, а не като онази, която ти създаде, и която после те роди. Но ти не страдай миличък, защото тя ще причинява същите болки като своя първообраз...
- А сега - каза Индра-Брама, - сега аз ще произнеса свещеното изречение и от половината на моето тяло ще излезе жената. И тя ще избяга от мен, о, дете, защото ще предпочете теб - твоето земно тяло и твоите смъртни ръце. Но не търси причината за това в древните ръкописи - за него там нищо не е казано. И не тържествувай, о, човешко същество, защото тя ще ти причини същите болки като своя първообраз.
- А сега - каза Аллах, - сега, о, дете... Но няма смисъл да продължаваме - нататък нещата безкрайно се повтарят.
И какво в крайна сметка остана от всичко казано и свършено дотук? Нещо, което не се вписва в целия този хаос от измислени и съществуващи неща? Нещо, за което още нищо не знаем?
Ах, да, викът, пророческият вик на Йети, който продължава да кънти над нас и чака нашите апарати да го уловят и дешифрират един ден.
- Този свят да се повтори същият! - крещи Йети. - Този свят да се повтори същият!

....................................................

1. СЕТI - Връзка с извънземни цивилизации.
2. Символ на женското начало в индуизма (санскр.)
3. Символ на мъжкото начало в индуизма, (санскр.),букв. - символ, знак.

---

Zu den/Към: Novelen/Новели

Zur/Към: Bulgarischen Seite/Българската страница

Zur/Към: Anfangsseite/Началната страница