РАМА

Все някак мога да прозра защо човекът
в дебрите на мрака непрекъснато се лута.
Но ти, космично божество, чието тяло
от аромати на цветя е изградено,
ти защо се връщаш в този свят?
Дали не идваш само да заситиш
болната ни страст по чудеса и възкресения
или си странният ловец на плъхове,
след който вечно тръгват очаровани
децата ни – душите ни невинни?
Каква е тази страст безкрайно да те следваме,
сякаш в края ни очаква сигурна награда – 
кога ли богове със смъртни нещо са делили,
освен скръбта и отчаянието, освен смъртта?
Но, ако се завърнеш някога, ние пак ще те последваме,
не земния живот сънува душата, докато лети.
А иначе така било е, така ще бъде и нататък –  
наградата ще е за тебе, а рискът – само за човека.