РАЗРУШАВАНЕ

И пак е същото!
Но онзи господ там се е разбил на хиляди парчета,       
а отдавна мъртви са създателите му.       
И не от кръста – от паветата       
поглеждат двете му очи, очакващи възмездие.        
Но няма кой да му възвърне ореола.        
И с годините все по-човешки ще ни гледа богът.

Но мъртъв този бог все още щеше да ни служи,
защото можехме чрез него да попитаме ръката на ваятеля,       
и ако тя е сътворила мир под този купол,
защо и нашите ръце да не опитат под слънчевия свод?       
Защото може ли единствено страхът
да ни сближава под това небе?      
Но не страхът от мъртвите величия –
страхът от себе си, от другия край нас.
И онзи господ там –
свидетел на всичките ни грешки,
на нуждата от страх, за да живеем във спокойствие
отдавна е прогледнал в нас,
разбрал ни е...
и е поискал да си тръгне!