РАЗСЪМВАНЕ

В часа, когато се събуждат политиците, 
за да нахранят някого или на някого да вземат хляба. 
В часа, когато се събуждам остаряла с денонощие, 
но все по-близо до възрастта на свойте рано уморени стихове. 
В този час – на края на земята – татко слиза по стъпалата 
на едно безкрайно и безименно мълчание, 
татко идва глух за тайните на хората –
дали родът ми се е спрял в ухото му? 
В часа когато послушните поети се събуждат, 
за да охулят виновните за всички несполуки на човечеството 
стопани на врабчета, кучета и котки –
за да не хулят удобните на бога политици, 
държащи в себе си ключа към мъничкото щастие. 
В часа, когато ставаме удобни, 
готови на компромис в името на режещата ни коремна болка,
тогава по пламналите слънчеви полета броди 
незащитената голяма истина,
и докато седим и се похапваме взаимно с нетърпение,
тя ще се опече напълно, за да можем постепенно да я смелим.
Единствено в часа, когато се събуждам,
виждам ръцете, които нежно ме душаха във съня ми –  
ръцете, които денем градиха зидове, огради и пътеки,
за да не сбърка пътя моя крехък,
неподкован и неспасен от криви пътища живот.
Най-после в часа, когато земята е решила да ни срещне 
в едно и също време – деца, бащи, поети, политици –
мисля за всичко онова, което ни създава – 
същества, дарени със огромни разстояния, 
а само крачка живот върху бунището на битието.