РЕАЛНИЯТ ЧОВЕК


Реалният човек,
с когото се е скарала отдавна,
не знае да нарежда думите в съгласие
и да накара
да прещракват изреченията,
заложени във рубик кубчето на смисъла,
докато изградят една и без това
далечна за храната 
и за дрехите хармония.

Реалният човек –
пред празника той дълго се съблича –
първо дрехите – 
това е минутата на блудкавата нежност,
но той я преминава бързо,
после кожата –
тогава разсъблечените мускули крещят:
Ти стигна дъното!

Но образован е палачът,
знае
колко много могат още те да му дадат
и затова дълбае
все по-навътре
и от всеки пласт
гласът на изтерзаните се чува.

А по-надолу го чакат костите – 
това е прагът на отвъдното, 
но само прагът.
Тогава разговаря с бегълците
и ги разпитва
за своята почти невероятна половина.

Не споменавам за условностите,
грижите, морала и останалото,
което постепенно разсъблича,
но накрая
затрептява въздухът –
едно кълбо енергия
сред молекулите му бавно се разтваря.

Реалният човек –
най-после може да прекрачи прага –
звездната врата се е открехнала.

Не споменавам какво му струва 
връщането после.
Но в делник
той дълго точи нож 
и го опитва с палец.
Точилото извива глас изпод ръцете му.
Човекът, който е сега, умее да забравя,
помни само мъката 
от неосъщественото.

Не зная
дали тогава зад челото му се крие
като змия заплахата
или предупреждение е само,
но тя уплашено се свива
под несигурното покривало на звездите,
трепери да не се отвори звездната врата
и безразсъдно да изправи 
душа срещу палач,
защото - необучена на земните понятия,
вратата трудно разпознава 
още злото от доброто.

Реалният човек...
Непосветеният...
Не знае всъщност,
че от първия си ден той носи
в себе си ключа към всички въпросителни,
защото в него са и храмът, 
и звездите,
и звездната врата, 
и още – цялата вселена,
която е създадена от неговата болка
и светят в нея думите – 
отворените рани.