СПЯЩАТА И ПРОКЪЛНАТА


„Да отворим вратата на нейната стая
и отново да влезем на пръсти, човеко.
Тъй отдавна от нас отиде си Спящата,
но нима след живота всичко се свършва?

Иван Здравков



1

Тя не се движи като човешко същество – нито върви, нито пък се влачи бавно от едно място на друго. Тя просто се промъква като невестулка между ниските къщички на крайния квартал – тласък на малкото гъвкаво телце, и още един, а космите на зверчето лъщят на слънцето и сякаш шепнат някаква тайнствена формула. Хищност, любов и пак хищност – това казва всяка извивка по тялото на жената, която в този миг прекосява квартала, без да чува шумните викове на циганчетата, борещи се в прахта, без да се съобразява с ранния следобеден час, в който нормалните хора още са по работните си места.
След нея, на две-три крачки отдалечен, се тътри овенът – плътно прилепнал към сянката й като връх на стрелка. Ето, жената извива и сянката й се премества, а с нея – и овенът, свел глава до земята, покорен пред избраната съдба, винаги залепен за тъмното, движещо се подобие на стопанката си. Всички го наричаме Слънчевия часовник – той отброява часовете не по-зле от всеки друг измервач на време: тик – и главата му е там, където би трябвало да е един, тик-так – и вече е два, а след още стотина тик и так току-виж дошла и нощта. За по-кратко му казваме само Слънчевия – необичайно име за овен, но в замяна на това напълно отговарящо на характера му.
Зад тях – на още няколко крачки, и сякаш за да се отдели от компанията им – върви белият пудел Барончо. „Нямам нищо общо с тези!" – казват неговата клатушкаща се походка, горделивите му уши и цялото му нехайно поведение на селски хулиган. Наричаме го така, за да изтъкнем от една страна аристократичния му нрав, а от друга – снизходително към плебейското му перчене.
Третата, тя всъщност е първа в тази компания, ни е неизвестна по име, тя е загадка не само за любопитните хлапаци от квартала, но и за дългоносите им свраки-мамички. Тя е самата загадъчност, тайнственост, внезапно паднала от небето и навлякла човешки дрипи върху несъществуващото си тяло. Това е майката на Спящата и прокълната... чудна работа, като че ли тези същества могат да имат майки!...
Тя се прибира от полето в края на града. Ходила е да набере коприва, ето, стръкчетата хапещо растение безпомощно се поклащат в едната й ръка – вече са се предали и хилядите им зъбки са загубили остротата си. Жената властно ги стиска, без да се съобразява със скритата им мощ, впрочем, тя доста е угаснала, а и дланите на жената са достатъчно груби, за да не се трогват от злобата им. Ах, рана, рана пари отвътре дробовете й, огромна рана, но ние, слабите хилки на квартала – осем-десетгодишни пикльовци – нищо не знаем за това, и никога няма да узнаем как гори такава рана, как пари гнойта й, щом попадне върху нежната повърхност на сърцето, щом после се плъзне по пътеката на кръвта и се загнезди в дробовете, бъбреците, далака – как тогава от съвсем отделни органи те се превръщат в буца, в топка, която се настанява в стомаха ти и шепне: умри, умри... умри!
Ние не знаем това и вървим след нея на почетно разстояние, но не достатъчно почетно, вървим и се опитваме да имитираме походката й, като подчертаваме стократно отмятането на десния крак и после – тътренето му по разкривените павета, клатушкаме се като патици и се превиваме в беззвучен смях – още малко, и някой от нас ще се задави, сърцето му ще се пръсне и ще спре от този избиващ през порите ни кикот.
Но напразно, напразно се страхуваме, жената не забелязва нищо, не вижда нищо – ако ще Цар-камбана да забие на пътя й, тя няма да я чуе, ще я заобиколи и отмине, не, направо ще премине през нея – все така гъвкава като невестулка, дори кракът й все така плавно ще се тътри по паважа, без да нарушава с нищо общата хармония, плавността на лодката – и само очите на жената, нейните мъртви очи странно ще отсъстват, ще противоречат, дори ще влизат в конфликт с всичко останало в нея.
Сега тя извива покрай бензиностанцията. Разбира се, бензиностанцията още я няма, и помен няма дори от нея, но жената се движи така, сякаш основите й вече са вдълбани в тревата и трите й колонки чакат своите невидими автомобили. Ала ние не виждаме нищо и продължаваме да се кривим, като прекосяваме затревената площ по утъпканата й пътека.
В този момент жената се обръща и ние се смразяваме, спираме и се чудим дали да се престорим на умрели или да ударим на бяг. Но скоро тревогата ни се разсейва – тя гледа много, много над главите ни и, странно, но може би вижда нещо в далечината. Какво е то? Обръщаме се. На хоризонта: вечните акациеви дървета, няма нищо необичайно. След десетина години, когато ще изсекат дърветата, на същия този хоризонт ще се опънат стоманените прави и отвеси на Корабостроителния. Тогава поне в първите няколко години ще има какво да се гледа, после и това безкрайно ще ни омръзне.
Нима майката на Спящата и прокълната вижда тези стоманени силуети, бетона по тях и прозорците, които денонощно светят между ребрата на етажите? Не, невъзможно е, и все пак тя се усмихва, усмихва се на нещо, на този бъдещ пейзаж, който никога няма да види, защото ще умре година преди да направят първата копка на завода.
След малко жената се обръща, овенът заковава нос върху главата й, сянката се извърта, извърта се и овенът. Барончо, който дотогава е стоял неподвижно като статуята на кучешката търпеливост, изведнъж оживява, премества тържествено предната си лява лапа, после – задната дясна, а после прави същото и с другите. Процесията се отправя към болницата – сграда, която освен това е училище, киносалон и детска градина. Някои от нас после с носталгия ще се връщат отново и отново тук, при тази бяла постройка – единствена сред ниските къщички и ламаринените бараки, обитавани от безсмъртните циганчета.
Сега улиците следват нагъсто, жената върви, без повече да се обръща, тя се прибира у дома, където от години спи дъщеря й, а може би – майка й – кой знае всъщност. Или може би там е затворена майката на всички майки и спи така от години, съхранена за децата си? Но да приемем, че това е дъщерята, защото казват – Спящата е млада, само седемнадесетгодишна... О, дали като се събуди, ще се разсипе на прах от старостта, дали ще се сгърчи като обхваната от пламъци хартия, дали ще пожълтее и ще се свие като есенен лист?! Или ще се изправи млада, недокосната от годините и, напук на всички пророчества за смърт в смъртта, ще разтърси раменете си и ще отметне в един миг целия наш свят, този несъществуващ пейзаж, къщата с двете стъпала. Никой не знае и не може да отговори, както никой не е сигурен, че там действително спи някакво седемнадесетгодишно момиче – нали приказката за Спящата е за такива като нас, хлапаци, а възрастните вярват в съвсем други неща, когато изобщо вярват в нещо...
Изпращаме я до къщата. Овенът се скрива след нея – поне да беше овца, щяхме да помислим, че храни с млякото й Спящата, а то... Барончо се свива пред прага, без да ни обръща внимание – той знае наизуст цялата програма: как ще се промъкнем любопитни през разградения двор, как ще хлътнем по наклона му и ще се притаим под замрежения и непроницаем прозорец. Точно навреме, за да чуем странния и свистящ глас на жената – но никой със сигурност не може да твърди, че това е именно нейният глас.
- Страдам – казва тя в този миг, – страдам, дете... момиченце... гълъбче...
Така я нарича: дете, момиченце, тревичке, мушице, гълъбче, кокиченце, облаче – сякаш се опитва чрез тези стотици имена, които заместват името-табу на дъщерята, да обхване цялата съществуваща природа.
А ние вече само привидно сме тук, отвън, по-голямата част от нас е отдавна вътре, в стаята, зад това ужасно перде, което скрива от нас загадката.
- Не ставаш, облаче... не, не те обвинявам, но знаеш ли колко пъти навън е лято... сезони се сменят и аз вече съм напълно побеляла... не вярваш ли... от дете си недоверчива... То твоето не се губи... някой ден ще станеш и морето ще се изправи да те посрещне... но тогава...
И шепотът – онзи шепот, който всеки от нас може би чува, но никога няма да го сподели с другите от страх да не го причислят към някой враждебен и непознат свят, онзи шепот се промъква в нас – лишен от самия себе си, шепот без глас, но все пак имащ нещо общо с реалността. Той се закача за някоя дума, върви известно време след нея, сякаш теглен на буксир, а после се отделя и живее свой самостоятелен живот.
„Морето – казва той, – МОРЕТО!... Аз съм като него – бурна на повърхността и спокойна в дълбините. Нещо в мен непрекъснато се вълнува, но това наистина е само повърхност – кръв, която иска да заспи, нерви, които плачат за сън. А вътре в мен е спокойно, съвсем мъртво, съвсем сиво... И този страх да не се събудя, той все ме държи на повърхността и ми пречи да премина завинаги границата. Какво е, какво е сънуването, ако не начин да пробудим дремещото в себе си? Пълно спокойствие на материята, която ни изгражда и власт на полетата, които съставляват същността ни. Аз си спомням думите, но те вече не значат нищо реално, те целите са изградени от спомени, които ги обграждат и затварят. Казвам „човек", и някакъв мъж прекосява нещо в мен... кой е той и през какво минава, защо ме кара да изтръпвам и да си спомням забравеното усещане за страдание?
Той е сакат и грозен, но „красив!", крещи всичко в мен, „прекрасен!", крещи същото онова, „любим!" – ала каква е тази дума, тя не съществува тук, където съм.
И морето – бурно на повърхността, спокойно в дълбините – как хищно се втурва към него, облизва краката му, те са защитени от мъртвата кожа на някакъв опитомен звяр, но водата е вездесъща, тя прониква през ситните пори на звяра и обсебва краката му, неговите прекрасни крака. Ах, той не се съпротивлява, той не забелязва нищо, само крещи името на някаква жена, моето име. Мен вика, но какво вика всъщност в мен, детето ли, човека ли, жената ли... ах, защо, защо не мога да си спомня!
- Облякох я в светла дреха! – казва той на Невидимия. – Да се вижда отдалече... но пак я загубих... Къде ли е отишла?...
Да, детето вика той в мен и аз се обаждам отдалече, появявам се зад хребета на своята момичешка тайна и ставам все по-видима, по-реална и земна. Но какво ми казва?! Изтръпвам от допира, какъв е той, магьосник или полубог, който кара всичко в мен да се огъва и прекланя? Ръката ми – цялата моя сетивност сега се е преляла там – моята ръка вече се съдържа в неговата, не в онази, която отдавна е невидима и изпълва с въздух ръкава му, а в другата – цялата плът и кръв, цялата обем.
Сричам наум и се опитвам да проникна в тайната: „Тат-ко, тат-ко, татко..." – лепне на зъбите ми езикът, който още не ми се подчинява, споява се с тях и после се откъсва, за да се сроди за миг с небцето ми.
- Какво бръщолевиш! – пита. – Винаги нещо бърбориш!... Знаех си аз... щом си момиче, така ще е...
Как съжалявам, как съжалявам, как съжалявам в този миг, че не съм мъртва, че не съм се разсипала вече на прах, а той да събира с длани този прах и да ме моли: стани, стани, нищо че си момиче, само оживей пак и стани... ала аз да се промъквам между пръстите му и да си играя на безформие, докато той ме слепва част по част със сълзите си. Но, уви, толкова съм твърда, толкова съм окончателна, че и смъртта дори не би ме променила към онова, което иска той. Няма смисъл да пипам ушите си, косата си, няма никакъв смисъл дори да прокрадвам ръка към бедрата си – все едно, окончателна съм и нищо вече не ми расте, нито се затваря, за да ме превърне в пълно негово подобие...
Какво иска, питам се през море от преглътнати сълзи? И косата ми е като неговата, и очите ми, и дори бенката на лявата ми буза е съвсем като неговата? Повторила съм го, съвсем съм го повторила, но е недоволен... а може и другояче, като Топси – уж е момче, а е рус като леля Ирина, какво да каже баща му тогава?
Но той не е съгласен с мен и не би приел моите доводи, би махнал просто с ръка и би ги отминал, за да се затвори отново в страданието: не син, а дъщеря, не момче, а момиче, не светлина за разума, а влага, мрак и зачатие...
“Защо не ме обичаш? – питам го и не движа устни, питам, без да издавам глас – защо не ме обичаш, кажи, кажи де, кажи!”
Той мълчаливо ме води към къщи и не чува моя въпрос, пак махва с ръка и въпросът умира върху устните ми. Аз замирам, аз вече се страхувам да се връщам назад – защото в онази реалност баща ми се движи мълчалив и сам, затворен и сърдит, и причината за това е може би нещо, което съвсем не е във властта ми.
Ах, аз отдавна съм такава – бурна на повърхността и опасна на дълбочина; плача, пея, говоря, но в мен се крият стотици умъртвени възможности да бъда друга, друга.
- Море... мо-ре... мо-рен-це! – тананикам си уж безгрижно, но още един труп се отправя към дъното, още една мъртва надежда рие нос в пясъка и завинаги ляга в мен.
- Тихо! – казва човекът баща. – Казах ти да мълчиш!... Не разбираш ли?!...
Не, не разбирам, аз съм като морето, безезична съм, мъртва съм, само си играя на живот, нещо е живо в мен, но аз самата съм..."
Тук шепотът прекъсва, защото Слънчевия излиза от къщата, понесъл парче хляб между зъбите си. Дъвче го, но не му е съдено да го глътне, той е само мелницата, друг е мелничар. С точен скок Барончо измъква кората от устата му и я глътва в миг. Овенът се наежва, навежда глава за бой, но нали е глупав, в същата секунда забравя какво е искал да направи и се почесва на дървото пред къщата. Хубава игра, започват я винаги насериозно, а я завършват като водевил – овенът се чеше, а кучето го гледа сито и ухилено.
Какви са тези същества и по-малко странно ли щеше да бъде, ако след майката на Спящата се промъкваха жаба и змия – каква друга символика щяха да изповядват тогава телата и същностите им? Но както казва онзи глас, отекващ в умовете ни, докато седим под прозореца – ние сме окончателни, променяме се само във формата, никога в същността. Окончателни са тези обеми около нас, помним ги от първия си миг, помнят ги дедите ни, окончателен е дори изборът на преследваната от нас: да звучи в обща гама с Барончо и Слънчевия, да изпълнява заедно с тях общата драма на нашите детски страхове и възторзи.
Колко много напразен трепет, който времето ще обясни скучно и подреди строго! О, какво, какво изчезва с възрастта, самата тайна ли или нашата способност да я разпознаваме? Има ли действително загадка или започваме да я измисляме от мига, когато усетим нейната загуба? Или може би – нейното отсъствие? Защо детското сърце е повече склонно към откривателството на обикновените неща – отнемете му тази способност, и детето ще порасне, но няма да се превърне в човек, защото не всички движещи се, дъвчещи, самовъзпроизвеждащи се, умиращи и възкръсващи същества принадлежат към човешкия вид. Това по-скоро е някакъв нов разред човекоподобни, в който преминава човешкият вид, когато загуби усета си към загадъчното или сам се превърне в загадка...
Ние се промъкваме един по един, сякаш се боим от разкритие – макар да знаем, че в този двор, в този свят, където проникваме, сме съвсем чужди, и навярно невидими.
Едва когато напуснем тайната, тя също се отдалечава от нас, тогава спокойно можем да говорим, да предполагаме, да се разпростираме върху това чудо, което може би сами сме измислили, но което съществува за нас повече от истина...
Единствената лампа свети в края на улицата. С инстинкта на пеперуди усещаме – цивилизацията е зависима от светлината. А наоколо – мрак и приглушен шепот, лампите в дворовете едва пробиват гъстите тъмни струи, които се сипят и натежават върху главите ни всяка нощ. Само тази единствена и по чудо оцеляла лампа хвърля бледо, разсеяно петно върху малко парче земя, и всички ние, хлапаци-пеперуди, се скупчваме на тази наша територия, за да обсъдим следващата си крачка в неизвестното.
Чуват се гласове, които изчерпват всички възможности, освен една: че Спящата може би не съществува, че сами сме я измислили, че сънуваме целия този свят около нас. Кой може да каже каква точно е истината – ние растем и всичко все повече ни заприличва на сън, все повече ни се иска да бъде сън и най-после да се събудим върху една земя, където няма да ни разплакват, където човекът няма да бъде смъртен и животът му няма да бъде низ от загуби. И докато се питаме, никой не смее в купа аргументи, потвърждаващи съществуването на Спящата, да постави и онзи шепот, от който толкова се боим. Защо, защо всички мълчим за това, защо като страхливи кутрета обикаляме темата, сякаш е опасно и прокълнато място в двора ни?...
И тази нощ като всяка друга обсъждаме невъзможните възможности – защото по принцип онова, което искаме, е съвсем по човешка мярка, но навярно никога няма да се решим на дръзката стъпка да прекрачим прага на забраненото – ала кой е наредил да бъде именно така, нима и забраната не е отново в нас самите? Да се вмъкнем след майката на Спящата – казва за кой ли път някой, – нали така или иначе тя не ни вижда. Но дали тогава в Барончо няма да се събуди пазачът, отмъстителят за всички наши детски провинения? Или да издебнем, докато тях ги няма, нали всеки от нас има на врата си по един ключ от къщи, а и още можем да намерим! Но ни смущава едно – никой не е виждал майката на Спящата да заключва вратата. А това е толкова съмнително, че веднага се разтреперваме от хилядите неща, които могат да ни се случат зад една незаключена врата... и се отказваме.
А ако все пак намерим кураж и влезем вътре?! Дали Спящата няма да се превърне изведнъж в призрак и да ни изпие кръвта? Дали тя не е само един предрешен Чер човек или някой герой от ужасните случки, които си разказваме нощем под лампата, за да задоволим все по-нарастващата си нужда от страх. Ако тя има нужда от нашата кръв, за да оживее и да тръгне по света – о, тогава ние никога няма да й я дадем, нали тя ще се промъкне в къщите на бащите ни, ще обсеби квартала, града, цялата земя. И ще ни отнеме онова изпълнено с неясен смисъл и чудовищна надпревара нещо, което възрастните наричат живот. Така, както понякога ни наричат смисъл на същия този живот и ни измъчват, за да ни превърнат в смисъл, а на нас ни се иска само едно – да се скрием дълбоко под земята, да си изпросим милостта да ни оставят за малко на мира, защото все още имаме едно предимство пред тях, все още знаем онова, което утре ще забравим: че ние не сме смисъл, а средство към нещо, не смисъл, а средство...
Ала нашите родители не издържат товара на тази истина, защото е променено естеството на самото родителство, защото то противоречи на целия световен, на целия вселенски смисъл, който е заложен в нас. О, ние наистина сме само средството към нещо, което трябва да открием, докато не са закърнели сетивата ни, докато не са се разрушили фините антени, с които усещаме толкова богат света. Ние все още се бунтуваме, когато ни наричат смисъл, ние бягаме от къщи и се съюзяваме срещу деспотичната власт на нашите родители, ние си измисляме спящи и кошмарни същества и всячески се стремим да удължим детството си, така, както те всячески се стремят да го прекратят.
Сега се чувстваме толкова обединени и силни, че ако някой предложи да проникнем в дома на Спящата, може би няма да се замислим нито миг, а ще нахълтаме през отворената врата, ще отстраним от пътя си майката и ще се втурнем към своята избраница, за да я попитаме: Кажи ни най-после коя си ти, съществуваш ли наистина и какво от онова, което виждаме, е реално и какво – плод на несъбуденото в душите ни? Кажи ни, молим те, кажи ни, защото ни предстои да те забравим и после други ще питат вместо нас, но те ще те измислят съвсем друга и тогава ти ще умреш завинаги, както завинаги ще умре тайнството, затрупано от нуждата за хляб, покрив, сигурност...

2

Дните на пролетта постепенно се изнизват. Идва сезонът, когато безцелното съществуване изведнъж се превръща в живот. От време на време в къщата на Спящата пристигат странни хора, преструват се на лекари, а носят със себе си някакви ужасни машини за убиване. Нашето въображение рисува под издутите им престилки страшни ампули с отрова, малки бомбички за отбрана, луксозни пистолетчета за внезапно нападение.
Тези хора не разговарят с никого. Мони, който единствен ги е питал нещо, твърди, че езиците на всички са отрязани до дъно, че очите им са студени и неподвижни като очи на хипнотизатори, а колата с червения кръст е пълна догоре с кръв, която изсипват в устата на Спящата. Защото Спящата всъщност е вампир и трябва да я хранят с кръв, докато й пораснат зъбите. Тогава онези с отрязаните езици ще я пуснат из квартала и тя ще се разправи най-напред с нас – нали непрекъснато се мотаем из двора им и слухтим по стъпките на старата вампирка.
Е, Мони си има възрастна прабаба с развинтено въображение и все пак казаното ни стряска, започваме уплашено да се оглеждаме, и се взираме така, докато реалността ни възвръща малко истинското зрение. В какъв град, в какъв свят сме попаднали! Майките ли непрекъснато се оплакват: вода нямало, далече от големия свят било, само трева и пустош било, управата не се грижела за сградите и те се срутвали под напора на времето и вятъра...
Наистина, хората бягат от нашето градче. Някой някога е решил, че неговото съществуване е безполезно и отдавна не се прави нищо, за да се задържат излюпените в гнездото му голи човешки охлюви. Те изпълзяват и веднага тръгват да търсят зелена храна по безкрайния свят, а черупките им-къщи, които половината си живот строят, остават заключени и се рушат под неумолимия натиск на дъждовете.
Единствената пришълка от много години насам е майката на Спящата и прокълната. Никой от нас не помни кой е бил предишният обитател на къщата. Старите го кълнат само, но от клетви какво да разбереш: пройдоха бил, пияница, живеел с майка си, не, не просто живеел, а иначе живеел, е де, нали разбираш – все едно че искал да се ожени за нея. Мълчаливо вдигаме рамене и се чудим какво толкова грешно има в това?! Не ни се вижда странно, и че онзи тайнствен пияница е продал къщата, напускайки това проклето място, о, и ние ще направим така, ако майките ни в този момент умрат.

Дребната женица с походка на невестулка се появи в нашия живот неочаквано. Всички веднага усетихме: някаква опасност се задава на хоризонта, нещо плашещо и страшно ни завладява завинаги. Как й измисляхме биографии, какво ли само не беше тя: баба Вещица, която лети на метла, леля Вампирка, която нощем се промъква в къщите и пие кръвта на бебетата; как ставахме в тъмното, полуприпадащи за сън, да пазим малките си братя и сестри от тази ужасна сила. Какво ли още не беше тя: Добрата фея, Снежанка, Червената шапчица, Вълкът – всичко, което узнавахме от книгите, веднага го опитвахме на нея, внасяхме го веднага в бездънната банка на нейната непресъхваща тайнственост.
Не си спомням точно кой от нас се сети пръв за Спящата. Може би Мони, който по онова време се беше загубил в дебрите на Шарл Перо, Андерсен и още десетки като тях. Разбира се, той забърка странна каша от нелепици за някакъв приспан змей, плюс още някакъв цар, плюс още десетина вещици, таласъми и принцеси.
И от цялата бъркотия някак внезапно и неочаквано изкристализира идеята за Спящата.
Тази идея веднага ни хареса. Украсихме я с хиляди подробности, с хиляди отрицания на възрастните, които не веднага и не направо възприеха нашето хрумване. Но ние бяхме упорити и победихме. Сега тя имаше от всичко по малко: нещастна любов – утеха за големите, хилядолетен сън – радост за малките, тъмна биография – усмивка за бащите ни. Само за шепота мълчахме упорито, мълчахме като попарени, но тихо... тихо... тихо...
„Аз съм като морето – казва Спящата, – тиха на повърхността и опасна на дъното. Крия в себе си една отчайваща изненада – само се спусни и ще бъдеш като мен: спокоен, отпуснат, мъртъв."
- Ти спиш, звънченце! – обажда се отдалеко гласът на майка й. – Колко пролети вече спиш, защото аз броя само пролетите, останалите сезони нямат значение за мен и ги пропускам. Но щом си отиде снегът, всичко започва да ми напомня за пробуждане, за твоето пробуждане, което сигурно няма да дочакам. За какво ме наказа така, тревичке, всеки ден да те оплаквам и всеки ден да умираш пред мен, млада, с това безкрайно умиране, което никога не завършва с облекчение-смърт. И баща ти все наднича през прозореца, все пита за теб, къде ми е момчето, пита? Ах, глупавият, червеи са изяли ума му и затова пита така, защото само едно дете имаме ние с него: теб. Ох, цветенце, и двамата те имаме, да беше жива, само моя щеше да си, да беше мъртва – само негова да си, а то, проклета орисия – пак между двамата, пак буфер между двете ни омрази... пиленце, тревичке, буболечке... майченце...
„Ах, думите отдавна са лишени от смисъл – казва Спящата. – И все така живея в онова яростно очакване да дойде той, човекът баща, скъпият. Но вместо това се задава тя, как й е името, как да я нарека, за да си спомня коя е? Нещо близко има в нея – както ни е близък врагът, защото е свързан с омразата ни. Насилвам се да събудя в себе си обич, но в гърдите ми всичко мълчи, а щом заговори, се изпълва с гняв и страдание. Коя е тя, коя е тя и защо така властно я викам към дъното – нали там я дебне не една коварна и зла изненада?"
- Котенце! – припява майката. Припява сломено, моли се, ласкае, плаче. – Виж, пак е дошъл баща ти и пита зло: Къде ми е момчето, къде си го скрила, отговаряй, вещице, отговаряй! Колко пъти му казвам: Не е момче, момиче е, дъщеря е, казвам, цветенце е. А той си знае само своето: Момчето ми и момчето ми, криеш го някъде, отговаряй... Ах, дете, дете, пак го виждам как се прибира и още на входа ме почва – цигарите ми, прас, пантофите ми, защо закъсняваш, прас, посягаш ми, а, посягаш ми, прас. Аз се свивам и ти се свиваш, макар че тебе никога не те бие, все едно да бие въздуха, защото за него ти не съществуваш. Още като те родих, разбрах, че съм родила само за себе си. Не дойде да те вземе, не те пое от ръцете ми, не повярва, че съм те родила. Само това си знаеше: „Това дете не е от мен, аз не мога да имам такова дете, не мога, и не мога..."
Какъв късмет, а, мила, каква радост би било, ако и твоите първи думи бяха: „Този баща не е мой, аз не мога да имам такъв баща!" Но ти растеше и все повече го посочваше за свой, и да не мислиш, че той не го виждаше, виждаше го и затова така се наливаше, и ужасно го беше страх да те гледа, да ти говори, защото да те обича беше за него равносилно на плен, на признаване на грешка, която растеше заедно с тебе и годините я правеха огромна, страшна. Затова мълчеше и пиеше, а като те забравеше, можеше да ме измъчва колкото си иска, както си иска. „Мое е, крещеше, не е мое...”; но какво иска – сам не знаеше...”
А аз го дебнех, дебнех го да заспи, да се отпусне потрошен върху леглото – главата му насам, краката му натам, ръката му – тази, дето я загуби на твоя рожден ден – като безжизнено дръвче лежи до тялото му и потръпва. Така беше, след като успееше да се умори и алкохолът да го надвие. А преди това, ох, не искам да си спомням преди това какво беше, и ти не си спомняй, защото от такива спомени ти иде да умреш...
Та така лежеше и не млъкваше дори насън:
- Това дете ми носи нещастие – мърмореше, – само нещастие ми носи!
Но аз вече му се бях наситила, не го слушах какво вика, а се прокрадвах на пръсти и измъквах от джоба му портфейла. И се молех: дано е оставил нещичко и за нас, дано е оставил, господи...
„Как само идва той, как само идва! – говори Спящата. Говори все така, през пластовете на съня, които я затискат и превръщат гласа й в слабо свистене – шепот на листа, пращене на огнище, лятна песен на щурец и зимно проскърцвате на сняг под обувки. – Как само идва, как идва! Гледам го през прозореца, стоя си сама и заключена, и го гледам – той носи със себе си свободата. Ще отключи, ще влезе и с него ще влязат отново думите, които цял ден мълча в празната къща. Нищо че не говори на мен, а само на Невидимия – нали и моите уши попиват звуците, не може да ми забрани да ги чувам, да потъвам в тях, да се наслаждавам на копринената им мекота. „Хубав!" – казват очите ми, макар да е особен, с ъгловато лице, с тъмни и присвити очи, с посивяла и набръчкана кожа. Никакви съображения не помагат, аз искам той да ми говори, да го слушам дори чрез Невидимия, да ги слушам...
Защо не ме обичаш, питам, но въпросът така и не стига до него, защото той изобщо не иска да ме чуе, да ме види. И аз го дебна – той сяда на стола и пали евтина цигара. Присламчвам се до него, сядам в краката му и ги обгръщам с малките си ръце. Успявам да прегърна само един от тях, за повече не ми стигат ръцете, много съм малка и още по-малка искам да бъда, за да не ме забележи и прогони. Но той ме побутва незаинтересовано с крак, като ненужна хартийка ме подритва и продължава да чете вестника си, а цигарата пари пръстите му.
- Кажи на онова момиче да ми донесе цигарите! Бързо! – казва на Невидимия и онзи се надвесва в ухото ми: Цигарите, шепне, бързо!
Ние измислихме заедно Невидимия. Първо човекът-баща започна да говори на въздуха, а аз го гледах учудено и нищо не разбирах. После, в празното пространство между мен и него аз поставих Невидимия и нещата се оправиха. Това беше едно странно същество без име и реални очертания, то имаше само глас и този глас повтаряше точно нашите думи, пренасяше ги от мен към него и обратно – безжичен телеграф на две отдалечени от бездната сърца..."

3

Да, ние ставахме нощем да пазим братята и сестрите си от посегателството на тайната. Най-много се страхуваше за брат си Мони – къщата им беше съседна и старата вампирка сигурно започваше обхода си от нея. Особено много треперехме в събота – знаехме, че тогава силите на злото се удвояват, че мъртвите излизат от гробовете си и тръгват по света на хората.
Прабабата на Мони най-после успя да умре след стотици безплодни опити: беше се хвърляла от втория етаж, беше се давила в морето и рибарите едва я измъкнаха – тя се мяташе в ръцете им и крещеше, че е русалка, да я пуснели да отиде при сестрите си, беше скачала дори от черницата в двора – да се чудиш как е успяла да се покатери чак там със старите си кокали, но и това не помогна, само си счупи краката и легна на легло, като ограничи опитите си да свърши със себе си до шишенцето с валериановите капки, което изпиваше до дъно, щом успееше да го докопа.
Старите казваха, че човек умирал, когато си поиска. Но прабабата на Мони след толкова старания си отиде от обикновен грип – нито една от импровизациите й да напусне тленния свят иначе не излезе успешна. Та тази бабичка, която вече не си знаеше годините, пълнеше главата на правнука си с най-разнообразни дивотии. Мони беше в онази впечатлителна възраст, когато всичко казано се уголемяваше стократно във възбудения му мозък. И не е никак чудно, че една нощ именно той реши да издебне майката на Спящата, която винаги в четвъртък излизаше и отиваше някъде, но къде – никой не знаеше, защото никой не смееше да я проследи по тайните й пътеки.

... Притаен в двора, той чакал да се подаде най-напред Слънчевия, който винаги водел тройката в нощните часове. След малко излязъл и Барончо, наострил уши и надал силен вой, но майката на Спящата му изшъткала, и това, по думите на Мони, бил първият звук, който някога е чул от нея.
Къщата на Спящата беше построена направо на земята. Обитаемата стая навярно бе само една – тази, под чийто прозорец обичахме да се спотайваме. Неголемият двор, разграден почти от трите си страни, от четвъртата имаше ограда – тя делеше двора на Спящата от двора на Мони. Така той можеше да дебне нощем, защитен от дървеното тяло и да следи какво става в къщата отсреща. Той именно забеляза и излизанията на майката в четвъртък, но ние не му повярвахме, докато веднъж не се убедихме със собствените си очи.
Тази нощ, когато Мони се решил на смелата постъпка, била особена, страшна нощ, която може да подтикне едни хора към героизъм, а други – към престъпления. От небето надничала голяма кръгла луна, потънала в кървави облаци, а двете й очи гледали хищно и безсънно към земята. Щом видял Слънчевия да излиза от къщата, смелостта изведнъж напуснала Мони и той решил да се прибере, но тогава краката му отказали да се подчинят. Лаят на кучето допълнително смразил кръвта в жилите му, а изшъткването на старата вещица накарало сърцето му да спре. В първия момент си помислил, че може би ще бъде по-безопасно да тръгне след нея – в къщата нямал сили да влезе и не очаквал да намери. Но от друга страна се страхувал от кучето, което нощем губело своята ленива безпристрастност и събуждало в себе си природата на звяра. Затова не предприел нищо и останал така, вцепенен и сам, да обмисля какво да прави. И не усещал времето, което в този миг течало някъде далече от него; той щял да стои там до сутринта, но нещо внезапно го повикало и тръгнал към къщата.
Не усетил кога извървял оградата и прескочил през слегнатия трънен плет, кога се доближил до мрачната обител на Спящата и се свил като паленце пред прага й. Усетил само, че заспива и в просъница чул онзи глас, чул го ясно и отчетливо, не като шепот, а като силен говор, като заповед, която отеква в гърдите ти, и която не можеш да не изпълниш:
„Ела – казала му Спящата, – приближи се още, и още! Чуваш ли биенето на сърцето ми, ето, сега ще удари и едва след час ще се обади отново, затова слушай внимателно..."
В този миг някъде наблизо наистина се чуло слабо притропване, сърцето проговорило за част от секундата и после отново се обвило в загадъчно мълчание. То сякаш му прошепнало нещо, сякаш потвърдило правото си на живот и тяхната близост – като общо сърце в общ организъм.
„Чу ли? – обадила се Спящата. – Това е, и скоро няма да бъде пак. В този свят, където сме сега, годината е равна на ден и часовете нямат особено значение..."
„Къде си? – най-после се осмелил да попита Мони. – Можеш ли да направиш така, че да те виждам?" Спящата замлъкнала за дълго време, после тихичко и жалостиво казала:
„Защо ти е да идваш при мен? Толкова си малък и още не познаваш какво може кръвта ти, а вече искаш да я прогониш! Не бързай..."
„Лошо ли е там, където си?" – попитал Мони и този въпрос сякаш направил съдбата му необратима.
„Добре е – казала Спящата,– но имам само една възможност: да бъда тук."
„Аз също имам само една възможност – обадил се малкият – да бъда от другата страна. Не е ли все едно?"
„Не съвсем – отговорил гласът. – Ти имаш съня, но имаш и още нещо, ти си вън от стените на затвора, който е избрало тялото ми. Не идвай тук, не идвай!"
„Вземи ме! – извикал Мони и цялото му сърце се устремило към тайната, до която бил така близо, и която искала да го отблъсне. – Моля те, Спяща, вземи ме при себе си!"
Толкова силно било желанието му да премине отвъд, че изобщо не си давал сметка за последиците, които би имала за него подобна крачка. С мислите си той вече бил там, оставало само да отметне пелената, която му пречела да види далечните очертания на земите, където се раждали сънищата. А това зависело само от Спящата и той й се молил дълго, докато отстъпила.
„Знай, дете – казала тя, – че откъсването на мисълта от тялото не е безопасно за човека. Плътта си има свое право и свои закони, на които трябва да се подчиняваме. Иначе, лишено от мисълта, тялото ни може да забрави да живее и да се превърне в гробница на мозъка. Все още ли си готов да опиташ?"
„Да! – твърдо отговорил Мони. – Готов съм!"
„Ти ме наричаш „спяща", но за нас всички вие сте спящи! – заговорило непознатото същество. – Живеете в свят, където не идвате по своя воля, живеете зле и после го напускате неохотно, не защото той ви харесва, а защото не познавате нищо по-добро. Човекът свиква с всичко и това е неговият главен недостатък. Той страда много повече по несъвършеното, отколкото по идеята. Понеже си дете, ти се страхуваш да не загубиш младите си сетива. Но напразно се боиш – това не става нито бързо, нито болезнено, ще имаш време да свикнеш, ако си дадеш още живот. Затова се откажи от всичко и позволи на тялото си да расте..."
„Искам да дойда там, където си ти!" – упорито повторил Мони.
„Добре, дете! – предала се Спящата. – Но чрез мен ти можеш да дойдеш само в един от световете – моя. За да отидеш в друг, ще ти трябва доста време. За нас разстоянията нямат значение, но за теб те ще бъдат непреодолими."
„Ще дойда в твоя сън... но ти все пак ще ми кажеш как мога да отида и в моя!"
„Като станеш един от нас! – отговорила незабавно Спящата. – Но първо трябва да сринеш до основи душата си и после отново да почнеш да я градиш пласт по пласт. И ако се забавиш за миг, ще умреш в същия този миг, без дори да се събудиш. Това е сложно и опасно изкуство... Не се ли страхуваш?"
„Не! – казал смело Мони. – Мисля, че сега повече ще се страхувам да живея така, както досега. Според твоите думи, човешкият живот е някаква непрекъсната загуба. И докато създаваме света, ние непрекъснато губим себе си. А какво създаваме всъщност, след като светът отдавна съществува?"
„Ти наистина ли си дете? – усъмнила се Спящата. – Говориш като един от нас..."
„Това е, защото спя! – усмихнал се Мони. – Когато спя, мисля съвсем другояче. Понякога един непознат се промъква в мен и тогава задавам въпроси, които нямат отговор, говоря неща, които объркват приятелите ми. Аз не разбирам и ти трябва да ми помогнеш!"
„Да, ще ти помогна!" – потвърдила Спящата.
„Какво да направя?" – попитал Мони.
„Не прави нищо, само предай волята си на моята!" – казала Спящата.
Мони не знаел как да го направи и на няколко пъти безуспешно се опитвал, но внезапен силен блясък го връщал обратно в света на обикновените човешки сънища. Тази светлина го плашела – нали била нещо съвсем противоположно на нормалния сън с неговия спокоен и тайнствен полумрак. Но Спящата го чакала търпеливо и той започнал да усеща как тя бавно прониква в него, как обсебва съзнанието му и същият онзи блясък престава да го плаши. След това последвало усещането за издигане – нещо го носело нагоре и нагоре, докато внезапен тласък и пареща болка отделили едно от друго сетивата му и ги разхвърляли по всички посоки на света. Не продължило много, отново започнал да усеща себе си, да осъзнава пространството, но това вече било друго съзнание. Една нова сетивност, в която остатъците от онова, което някога било Мони, се чувствували зле.
После изчезнали и тези последни човешки усещания.
Той вече бил в света на Спящата, но тогава още не разбирал това. Разбрал го много по-късно, когато се събудил у дома си и няколко дни се питал кой е и къде се намира. Сега виждал само безкрайната стъклена равнина и върху нея някакво тяло – вкаменено и без признаци на живот. Това било неговото тяло, но той си спомнил за него само мимоходом, защото други неща вече владеели съзнанието му.
Мони живеел и се движел в свят от кристални предмети, които блестели и излъчвали, разлагали светлината и отново я смесвали като капризни деца, оставени без надзора на своите родители. В този свят човекът не съществувал, не съществувала и природата – нито една жива молекула не можела да проникне в тази стерилна обстановка. Започнал да осъзнава това постепенно и без да се учудва – сякаш този свят бил нещо, с което отдавна е свикнал, място, където дълго е живял. „Чистота, Блясък, Подреденост" – така можело да се нарече всичко, което го заобикаляло. Жълти и сини правоъгълници, червени ромбоиди от светлина, цветни въртележки, които при голяма скорост излъчвали нетърпим блясък, а при малка се преливали в цветовете на дъгата и карали сградите да изпускат мека златиста светлина. На тях можел да оприличи света, който иначе нямал никакви допирни точки с реалното обкръжение на хората, нито с неговото отражение - сънищата.
Чистота – помислил Мони и така назовал първото име на Света. Нищо не замърсявало улиците от стъкло и порцелан, никаква следа от човек, звяр или поне бактерия не слагала своя отпечатък върху неговото безупречно лице. В тази светлина не можел да съществува дори атом от човешкия свят – и когато Мони най-после се сетил да потърси ръцете си, да види тялото си, видял само онези преливащи от сияния правоъгълници, видял Блясъка, но нищо, нищо повече. И така назовал второто име на съня.
Момчето не съществувало в този сън, то не можело да бъде там, след като никога не е било в будността на Спящата, в нейното детство и младостта й. Но тъй като сега то самото било Спящата, виждало с нейните очи и мислело с нейния мозък. И постепенно се разтваряло в нейните усещания – като малката бучка захар, която баба му някога поставяла в чая. А тази баба била пределно тайнствена и неясна – тя била майката на едно странно същество, което Мони преследвал с още няколко момчета из улиците на един далечен град в едно още по-далечно минало.
И тогава същността на пришълеца окончателно се преляла в същността на Спящата, те станали едно общо съзнание с общи родители и минало.
Подреденост било третото име на Света, в който живеел сега, име, което, трябвало да се противопостави на хаоса в душата на момичето-момче, да му даде краткото успокоение, така нужно на разума и доведената до предела си чувствителност.
Мони отново тръгнал и светлината ставала все по-поносима за очите му. Усещал, че никога вече няма да може да обича мрака и онази лампа на тяхната улица, която хвърляла своето бледо петно върху паважа, и гъстите струи тъмнина, които дори нож не можел да разреже. Там, където бил в този миг, отвсякъде го обграждало сияние и непроницаемост. Сградите-кубчета и пирамиди нямали нито врати, нито прозорци, входовете им били само нарисувани, като всичко друго в този свят-илюзия. Но понеже бил още дете и тази негова същност някак не успяла да се претопи напълно в същността на Спящата, огромната играчка-сън много му харесала и той пожелал завинаги да остане там.
Не, не разбирал от какво било създадено всичко това, каква ужасна мъка е родила тази ужасна светлина, рожба на какво страдание бил този сън. В страната на символите и алегориите, в света-метафора отсъствали дори първопричините на нещата. Това не бил нито древният ад на елините с техните безплътни сенки, нито която и да е от рисуваните в книгите извънреалности. Тях детското съзнание можело да разбере.
Но Мони не разбирал нищо, впрочем, той не се и опитвал да разбере, защото бил точно толкова пропит от съня на Спящата, колкото сънят бил пропит от него. Чувствал само, че не може да върви така до безкрайност – но "върви" е твърде условно понятие за едно същество без крака и тяло – защото не той се движел в пространството, а пространството се движело към него и сякаш искало да се извърти с онази своя страна, която щяла да му разкрие най-после очакваната тайна.
И наистина – след миг хармонията се разрушила, някаква сянка изведнъж надвиснала над града. Кристалните облаци се спуснали от нереалното небе и слезли ниско над порцелановата земя. Нещо непонятно за съществото момче-момиче ставало наоколо, нещо се случвало в тази несъществуваща минута.
Сградите останали далеч зад гърба му, пред очите му отново се простряла безкрайна бяла равнина. Нищо не нарушавало нейната монотонност в радиус от много километри. Но светът се движел към Мони или Мони вървял към непознатата цел с невъзможна за материално тяло скорост; само мисълта, само дух можел да лети така, но не, и той не би могъл, защото духът все пак е подчинен на материята, а само мъртвото и нероденото можело да принадлежи на това движение.
После в безкрайната и блестяща равнина внезапно се появила сянката. Тя именно определила центъра на тази безкрайност и изведнъж променила същността й, затворила я в граници, а сиянието наоколо помръкнало – сякаш настъпила нощта на неразбираемия и странен свят, но тя била по-светла и от най-светлия земен ден. Сянката на непознатото същество се откроила на фона на белотата като нещо невъзможно и несъществуващо, като сън в съня, като безкрайна редица огледала, отразили едно в друго своите полирани до блясък лица.
Мони започнал да осъзнава какво смущава най-много сетивата му. Това било абсолютното отсъствие на сенки в съня на Спящата, сякаш този свят се огрявал от хиляди невидими слънца, сякаш предметите сами раждали светлината или този свят самият бил слънце. Но спящото същество, съставено от едно седемнадесетгодишно момиче и едно десетгодишно момче, вече не питало нищо и не се учудвало на нищо.
Не след дълго сънят му се озовал пред статуята – защото в първия миг не могъл да оприличи на друго огромната сянка, която внезапно израснала като стена пред очите му. Какъв ли луд скулптор се бил заел с тази непосилна задача – да направи от мрак и отблясъци портрета на сиамските близнаци? И, осъзнало веднага двойственото същество, единият близнак бил Майката, а другият – Бащата, вечно съединените в детето Родители.
Те били прилепени един до друг – самотни, закотвени колоси, направени от нещо, което те изпълва с тъга и страх под това мълчаливо, надвиснало небе и върху тази безкрайна, мъртва равнина. Мони вече не се питал това неговите родители ли са или само е припознал за свои майката и бащата на Спящата.
Сега той бил само вечното Дете на тези вечни, мрачни Родители, той имал да им каже нещо и да чуе от тях нещо, макар и да го смущавал фактът, че едната половина на статуята му напомня сляпото, бродещо същество, придружавано в земния си път от овена и кучето, а другата му е съвсем непозната.
После статуята изведнъж се раздвижила, размахала четирите си ръце и обърнала една към друга двете си глави. „Върни Детето обратно в тялото!" – заповядал Бащата с гръмовит глас и женската половина се превила от някакъв присъщ само на колосите страх – отдръпнала назад главата си и привела клепачи над очите си.
„Не! – отказала Майката. – Ние го създадохме да живее, а не да живеем чрез него. Нека върви по света!"
Тогава мъжът се разгневил и направил нещо, което разтърсило душата на Мони – той протегнал ръка и се опитал да го сграбчи. И въпреки че не знаело къде се намира, момчето усещало с всичките си сетива, че тази хищна ръка търси именно него, Детето, и че не му желае добро. То се свило и уплашено зачакало смъртта, която в този миг протягала към него отровното си пипало и непременно щяла да го достигне, ако на пътя му не се била изпречила ръката на Майката. В сляпата си злоба пипалото сграбчило тази ръка и, след като я откъснало от рамото, бързо я поднесло към устата си. Внезапно ръката се превърнала в човешка плът. Потекла кръв и чудовището започнало да примлясква с апетит, докато другата половина на тялото се превивала от болка и слушала как хрущят в зъбите на Бащата собствените й кости.
Мони се разтреперал, огънал се и сякаш пропаднал в кладенец, озовал се в някаква подземна страна и светът на Спящата изчезнал от очите му. Вече отново бил в пространството на обикновените сънища, това го успокоило за миг, но веднага друга мисъл го изпълнила с чувството за непоправимата и страшна загуба на света-играчка и блясък. Светът на непознатото и прокълнато момиче, наречено от всички СПЯЩАТА.
Гласът на нейната майка го върнал към една позната действителност, в която той нито искал да бъде, нито бил. Чувствал, че виси между небето и земята – нито бил човек от човешките земи, нито можел да се озове обратно в света на Спящите. Но докато напрягал тялото, което вече притежавал – едно заспало тяло на десетгодишно момче, което не иска да се събуди, той пожелал да умре в същия този миг и да забрави и преживяното, и загубата. Не смърт обаче вещаел гласът на чуждата и непозната жена, не смърт, а болка, дълго и непресъхващо страдание, което дори смъртта не смее да прекрати.
„Така не можеше да се живее, слънчице! – говорела майката на своята дъщеря. Сега и тя била невидима за Мони, само двата гласа се преплитали като две нишки, като две саби, държани от ръцете на смъртни врагове – и стоманата остро звънтяла във въздуха. – Дори и ти, която го обичаше безмерно, не можеше да живееш с него повече. Щеше да те погуби, зная аз. То мен земята ме яла, но тебе защо мъчеше..."
“Ти го уби! – прошепнало момичето и Мони веднага познал шепота, който слушахме под прозорците на полусрутената къща. – Ти научи тайната на приспивателното и алкохола и го уби чрез нея. Проклет да е денят, когато я научи!"
„Не можеше така повече! – занареждала отново майката. – Откакто го блъсна колата, като отиваше да те прибере от баба ти, стана още по-зъл. Мъка ми беше да те гледам как му се умилкваш, как като паленце се увърташ около него, а той се прави, че не те вижда. Но само в началото се правеше, после свикна да не вижда. Като сляп слон ходеше и все се страхувах, че някой ден ще те прегази с краката си, така, от невнимание ще те прегази..."
„Ти го уби! – повторила Спящата и в гласа й имало такава страшна мъка, че сърцето на Мони затупкало в заспалите му гърди и заплашило да ги взриви. – Защо го уби! – шепнела Спящата. – 3ащо, защо, защо..."
„И това негово пиене, миличко – продължила майката, без да чува упреците на дъщери си; тя цялата била потопена само в своите мисли и в своя болезнен монолог. – Напие се и проклина като жена. И ти, вика, да си проклета, и онова момиче... Поне да беше момче, вика, а то... И все кълне – да ни нямало, земята да ни погълнела. Не ругае като мъж, а сипе клетви. Като жена, ох, като жена, миличко...”
“Ти го уби!” – гласът на Спящата за трети път взривил тупкащото парче месо в гърдите на Мони и този път той така се уплашил, че напрегнал сили, цялата му воля се събрала в едно и направил скока през преградата.
В първия миг помислил, че се събужда, но още не бил ударил гонгът на мига, когато трябвало да излезе от цялата тази бъркотия и да се озове в леглото си. Прескачането отново го върнало в света на Спящата – розовите облаци все така се реели високо в небето, бил дошъл денят на тази земя, а Мони отново стоял пред статуята на Родителите.

4

Малко по малко започнал да разбира съня на Спящата. Той се оказал осветен вариант на неговия доскорошен сън, един излъскан до блясък вариант, който момичето измисляло в своето страдание по баща си. Неговата символика помагала нещата да бъдат възстановими – като ръката на Майката, която отново била цяла и непокътната на своето място; този свят бил залъгалка за непораснали момчета и момичета. Мони започнал да разбира някои неща, другите заплашвали да останат тайна до края на историята.
Какво искала да му каже Спящата със своите бляскави символи, какво искала да му прошепне – само на него, на момчето, което единствено допуснала през непреодолимата бариера на своя Сън? Дали тя го е избирала дълго измежду другите момчета и го е извикала в онази нощ, за да му разкрие своята тайна или просто Мони се оказал случаен минувач, хлътнал непредпазливо в капана й? Но защо все пак й бил нужен, каква задача трябвало да изпълни и дали тя била по възможностите му – ето, това се питал Мони и това после се питахме всички ние, когато него вече го нямаше.
Скандалът между двамата родители продължавал, но вече навлизал в нова фаза. Женската половина все повече се напрягала, сякаш се опитвала да се откъсне, да се отдели от общото тяло и да заживее някакъв нов живот. В един миг това й се удало и тя се устремила към него, Детето. Протегнала ръце и статуята се разцепила по средата. Мони се отдръпнал уплашено, но това само засилило стремежа на Майката към него. И когато тя се отделила от мъжа, той извикал страшно, извикал така, че цялата вселена се изпълнила с неговата болка, с неговия гняв и страдание.
Мони се уплашил не на шега, побягнал, но след десетина крачки се спрял – колкото да види как тялото на Бащата се свлякло на земята, рухнало и започнало да се разсипва на черен прах, който внезапно излезлият вятър подхванал и завъртял на вихрушки към хоризонта. След малко от него нямало и помен, а Майката, останала сама, стъпила върху полираната земя и бавно, сякаш опипвайки с крак пътя, тръгнала към Детето, като непрекъснато викала името на Спящата.
„Мартина, Мартина... Мартина... – крещяла тя отчаяно и Мони за първи път чул името-табу, своето ново име, защото вече усещал, че завинаги се е слял със Спящата и разделянето им ще значи смърт за него, както значело смърт за Бащата. – Мартина! – викала го тя и той усетил как в душата му се надига омраза към тази жена, която убила пред очите му любимия човек...”
Мони хукнал да бяга, и бягал, докато престанал да чува гласа й; докато този глас останал далече и спрял да измъчва сърцето му. Тогава най-после се обърнал и видял висока пирамида, която отдалече приличала на храм. Той тръгнал към входа й, защото в ужаса на преживяното бил забравил цялата бутафорност на обстановката, изрисуваните прозорци на сградите, съня. Но, странно, когато стигнал до вратата, тя се отворила и го пропуснала. Вътре храмът целият засиял при неговото проникване, стените се изпълнили с шепот, гласовете заструили отвсякъде и проглушили ушите му, засипали го със звуци и светлина.
“Убий я, убий я! – шепнели стените, олтарите, ъглите. Жертвениците целите се окъпали в кръв, която потекла към Мони и обляла краката му. Той се отдръпнал погнусен, но кръвта отново облизала ходилата му и те сякаш залепнали за нея. – Отмъсти за мен, убий я, убий я! – огъвала се цялата сграда. – Отмъсти, отмъсти, отмъсти..."
Мони изтръпнал от страх и погнуса. Едва сега започнал да разбира целта и смисъла на разказа, съществуването на целия този отровен свят, свят-примамка и убиец. Спящата молела от него смъртта на Майката, тя искала неговата помощ, тя му внушавала мисълта за убийство и отмъщение – в името на Бащата, на техния общ Баща. Той почувствал как се огъва като трепетлика под вятъра, как губи и последните остатъци от своята същност и се превръща в оръдие на действие, чиято подбудителка е Спящата. Още миг, и щял да обещае, да позволи тя да го превърне в оръдие на нейната мъст.
“Убий я, отмъсти, убий я! – шепнела Спящата и той почувствал как главата му прелива от мисълта за отмъщение, как сърцето и останалите му вътрешности започват да се изпълват с кръв, как тя отново му връща тялото, за да го подчини на своята мисъл и как той вече е готов да се превърне в плът, чийто разум будува в едно друго тяло и крещи, крещи, без да му дава време да се опомни: – Убий я и аз ще се събудя, това е тайната, аз ще се събудя едва след нейната смърт! Убий я, за да отида в онези земи, където ме чака Невидимия, чака ме Той, който в един миг стана невидим и се сля с него... Отмъсти за мен, отмъсти, отмъсти!...”
“Не мога! – проплакал жално Мони и се мъчел да намали силата на нейното въздействие. – Не мога, аз съм малък и не мога, освен това винаги са ми казвали, че не трябва да се убива... моля те, не искай това от мен...”
“Убий я! – заогъвал се отново храмът. – Това не е лошо, лошо е да живееш като нея... Тя иска да умре, но не се решава заради мен. Помогни й и я спаси!”
“Не мога! – прошепнал отчаяно Мони. – Разбери, аз съм малък, съвсем малък. Трябва да опиташ с друг!”
“Спаси ме! – отново зашепнала в ума му Спящата. – Има една земя, където искам да отида. Невидимия идва всеки ден и ми разказва за нея. Не мога повече да чакам, не издържам вече! Помогни ми, освободи ме от тези окови и аз ще ти разкрия тайната на съня, на истинския Сън, който е само щастлив и човек никога не го напуска... Ако ме освободиш, аз ще стана тихо и ще отида там, където живеят хилядите Невидими, това е светла и прекрасна страна, чието отражение видя в моя Сън. Моля те, помогни ми, моля те, моля те...”
“Не мога! – отказал й отново Мони. – Не ме моли, искам да ти помогна, но съм много малък. Освен това...”
Но Спящата не го оставила да продължи.
“Тогава си върви! – отсякла тя и затворила пред него светлите врати на своя сън. – Върви си, върви си! – повторил гласът й, докато мракът отново започнал да се сгъстява над него и той пропаднал към човешките земи...”
И отново зазвучал отдалече гласът на майката, той бил стенещ и молещ, но никой не му отговарял. Спящата се била затворила завинаги в своята болка и вече нямало да проговори.
После нечии ръце вдигнали тялото му и го понесли. Това били ръцете на майката на Спящата, която носела намереното пред прага и вкочанено момче към дома му.

5

На пръв поглед Мони сякаш се оправи от преживяното. Дори един ден излезе за малко от къщи и ние, момчетата от улицата, го обградихме любопитни, докато той се препичаше на слънце. Изглеждаше като същество от друг свят, кожата му беше станала прозрачна и тънка, някаква крехкост се промъкваше в цялото му същество. След малко ни каза, че е уморен и ни помоли да си вървим.
– Ти остани! – каза ми тихо и аз дадох знак на момчетата да си отиват. Те ме изгледаха завистливо, но се подчиниха.
Аз бях единственият щастливец, който чу откъслечния и несвързан разказ на Мони. Ах, какво само беше преживял и изпитал той с душата си през онази нощ! Как му завиждах и как исках, въпреки ужаса, въпреки смъртния страх, сам да съм бил там и всичко да съм преживял със собствената си душа!
И как ме уплаши неговото съобщение, че е решил да заспи, да отиде в своя истински сън и да види с какво е изпълнено загадъчното пространство на най-съкровените му мисли. Дори вече имал известни успехи, задържането на дъха го водело до особено състояние, от което все повече не искал да излиза. И все по-малко мислел за опасността да остане завинаги там. Този наш свят никак не му харесвал и нямало да съжалява за нищо, съвсем за нищо...
Мони умря на десетия ден от своята странна среща със Спящата. Изглеждаше щастлив в новия свят, където се беше преместил, защото повече не пожела да се събуди, колкото и да го молихме тайно над ковчега му. Погребахме го в пълно мълчание и се заклехме над гроба му да отмъстим.
Годините минаваха и все още не бяхме измислили как да го направим. После се пръснахме по училищата на страната и малко по малко започнахме да забравяме и къщата на Спящата, и нейната майка, и дори лицата на своите родители. А странното накуцващо същество все така се връщаше от полето, набрало своята неизменна коприва, следвано от Слънчевия и Барончо все в същата последователност, както ги помнехме от детството си. Вече не вървяхме след нея, не се спотайвахме под прозорците, за да слушаме шепота, впрочем, бяхме сигурни, че вече никога няма да го чуем. Само гледахме зло и мрачно след нея, а нощем безсънно крояхме в леглата си коварни планове за нейното унищожение. Бяхме съвсем сигурни, че тя и Спящата са виновни за смъртта на Мони, че те му бяха показали земите на смъртта и го бяха примамили в тях, че бяха събудили в сърцето му някаква страшна неудовлетвореност, която спря дъха му и го накара да ни напусне.

Минаха години и веднъж аз, един от онези малчугани и приятели на Мони, се върнах в градчето да си почина след тежък изпит. И едва тогава узнах завършека на историята за Спящата и прокълната, за нейната майка и двете придружаващи я същества.
Овенът, разбира се, умрял отдавна, но кучето, престаряло и сляпо, още продължавало да се влече след своята стопанка в неизменния й път до полето. Куцата все така плавно вървяла през квартала, без да говори с никого, а и никой след историята с Мони повече не се опитал да я заговори.
После изведнъж изчезнала и подивялото куче вило няколко нощи, докато хората от махалата се сетили да влязат в къщата и да проверят какво става.
Отвратени, те намерили трупа на жената – полуразложен и миришещ на тлен. Тя лежала с протегнати към единственото легло в стаята ръце, а от стената строго я гледало пожълтялото лице на мъж и сякаш казвало: „Получи ли си най-после своето, получи ли го, а!" Не, на леглото нямало никакво момиче, само това намерили – разложения труп и портрета на мъжа...

Къщата на Спящата и прокълната постепенно се сви и срути под натиска на годините. Така и не разбрахме нейната загадка, загадката на нейните обитатели. Беше ли съществувала наистина Спящата или тя бе само творение на възбудените ни детски мозъци? Нима Мони си беше отишъл напразно, убит от нашите глупави измислици и от своето прекалено развито въображение?
Кой знае, кой може да знае!
И каква всъщност беше цялата тази история, с плач и зов за отмъщение? Беше ли истина всичко това – за земята на сънищата, за кристалния свят и възможността да отидем там, щом се уморят сетивата ни? Щом – като Мони – този земен свят завинаги ни отврати и пожелаем да се преместим в по-хубави земи?
Там, където всичко свети, блести, където няма хаос от чувства и мисли, а е чисто, прекрасно и подредено. Там, където е отишла и Спящата след смъртта на майка си – ако изобщо е съществувала Спящата, ако не сме измислили и майка й, и Барончо, и Слънчевия, и целия този свят, който ежедневно ни обгражда и владее, и безжалостно убива сетивата ни.



Zu den/Към: Novelen/Новели

Zur/Към: Bulgarischen Seite/Българската страница

Zur/Към: Anfangsseite/Началната страница