СТАРЦИ

Все по-бавно летят корабите на тяхното очакване.
Все повече им принадлежи пространството
отвъд границата на живота.
Часовете се нижат – керван под изсъхнало слънце,
а махалото замръзва в очакване на неизбежното.
Ще дойде онази позната тишина, която ще ги сдобри с бегълците. 
Там – в стаите им – понятията изгубват смисъла си 
и трябва да тълкуваме движението на ръката, 
мълчанието, безсмислените наглед жестове.
Те идват от друга планета. Подобни на нас – 
изгражда ги друга материя – прозрачни кристали на спомена, 
които се хранят със светлината на отдавна угаснали погледи. 
Ще дойде онази очаквана тишина, отново ще се залюлее махалото 
и времето ще тръгне обратно. Смърт, любов, рождество – 
всичко ще се върне и заключи в секундата, 
когато започва съществуването. 
Те ще се превърнат в обещание, 
което никога няма да се осъществи, 
в присъствие, което ще ни тревожи 
с липсата на присъствие.
Това обяснява донякъде нашата памет –
понякога си спомняме хора, които не сме виждали,
живеем в градове, които не сме посещавали,
казваме думи, които не са наши.
Това доказва нашата несъвместимост с пръстта –
освен разлагаща се материя, ние сме още нещо,
което продължава след края си.
Когато свърши делникът на съществуването,
започва мълчаливият празник на сътворението –
живите проговарят езика на мъртвите
и казват неподозирани истини.