ТЕАТЪР

По улицата – с шапка от безумие –
идва идиотът на квартала. 
Усмивката му като пълнолуние 
привлича погледите на околните. 
И изведнъж променяме лицата си –
падат ежедневните ни маски. 
По бръчките ни каменно застиват 
гримаси на антични богове. 
Но тихо!
В обувки от наивно тържество 
пристъпва идиотът на квартала 
и в стъклените му очи се чупят 
насмешливо насочените шпаги. 
Сред хорът от презрително хихикане 
той пее всяка сутрин „Марияна", 
а няколко проскубани кобили 
цвилят от възторг и ръкопляскат. 
И странно намирисва на бунище, 
а всички сме ужасно чистоплътни 
и може би е време да разчистим 
калните обори на душите си. 
Защото смешно е да се опитваме 
да превърнем драмата в комедия 
и в театъра на идиотите 
да играем ролята на гении.