ТЯЛО 
                  
Това тяло, което постепенно те изоставя,
така крехко в съвършенството си,
приютило душата на котка, мъж или дете,
това тяло не те сдобрява с пръстта,
защото с легнало между теб и нея,
и защото ритъмът, заключен в него,
има край, а ти не приемаш края.
Пухкавото кълбо, заспало върху ухото ти, казва:
Ще се стопи снежинката на душата ми 
и твоите очи ще приемат капката. 
Мъжът, отрекъл себе си в примката на ръцете ти;
сърцето му постепенно се превръща в камбана, 
а помниш – нощем то шепнеше в твоето ухо,
подобно океан в спиралата на раковина;
този мъж е ритнал стола на Нещата под себе си,
и тялото му, колебаещо се между не и да, 
върти мелницата на твоя живот,
когато дъхът ти не може да движи крилата й. 
Най-после – това отсъстващо дете,
чийто глас чуваш от пропастта на сезоните;
това дете те разкъсва отвътре, защото напомня за дни, 
когато и ти се въртеше в кръга на утробата. 
Беше ти тясно там – сега те стяга въжето на хоризонта
и ти преминаваш от една обвивка в друга,
но розата на времето е безкрайна.
Върху раменете ти натежава прах от секунди –
доволна ли си? – доказа кръговрата на живота,
но не и присъствието на смисъл в него. 
Някой ден ще увиснеш върху крилата. Изчерпана.
И тялото ти ще стане махало на нечий начеващ живот.
А твоята кръв-бегълка ще пробие асфалта,
изрязвайки в него най-тривиалната епитафия:
Тук почива вятърът, който издъхна
в прегръдките на вятърните мелници.