*  *  *
Вече всяка своя клетка подозираш в изневяра 
и не могат да те стоплят сравненията на ума. 
Зрител на човешки залези - виждаш край дори в децата си.
Утре те като въздишка ще те прогонят от съня си –
болката не е наследство, което се приема с радост.
И прескачаш от едното блюдо на везната в другото –
всеки скок измерва точно някакъв отрязък време –
твое време - сладка дрямка на родители безбройни –
ти старееш и ги питаш кой можа да те превърне 
от обител на зората във свърталище на сенки.