ЗЕЛЕНА, ЛЮБЯ ТЕ


Препасана със тъмна сянка,
бленува бледа на балкона,
зелена плът, коса зелена,
с очи като сребро студено.
Зелена, любя те, зелена.

Ф. Гарсия Лорка



Не, не, защо да е сънят, защо непременно да са подземните лабиринти на съзнанието, скок-подскок насам-натам с дядо Фройд под мишница – към онова всичко, което обяснява другото всичко – къде си се запътило, мишленце, къде си се запътило, право към иглата на лаборанта ли? Не, не, много е лесно така: влог в банка Хипнос или Танатос енд синове, после тегли колкото си искаш, има и за внуците от това лекарство – всеки ден по осем часа безпаметство, а след известно време часовете стават неизброими. Ала не е и това, не е и лудостта, то също е много лесно, но ако искаме, ще приемем онзи свят отвъд чертата; ако искахме, ще го назовем свят.

Всъщност цяла вечност не бяхме виждали трева; обърка ни зеленото на косите й, трогна ни, подлуди ни, разплака ни – трева, която излъчва хубава, топла скръб и вещае забрава, забрава, забрава. Впрегнати в машините, със залепнал върху транспортните ленти крак, изведнъж се досетихме – не бяхме слизали на земя от векове; докато сме си играли на стражари и апаши, докато сме се стреляли красиво или некрасиво или пък сме внимавали тази красота да не ни докосне с парещ дъх, земята се е отдалечавала, а с нея и тревата, и всички естествени неща, които не се нуждаят от формулиране, които не са факт, защото съществуват от самосебе си – така, както сме тръгнали и ние преди време, за да достигнем до нещо наистина ужасно: земя без трева, земя без земя. Каква кошмарна кариера помежду тези триещи се, свистящи, въртящи се, стенещи, виещи, тресящи се, скърцащи или безшумни, но коварни механизми; оси, повтарящи движението на планетите, стоманени шепи, откраднали гласа на прилепа, плачещи, пеещи, стенещи метални колоси със заповед между зъбите: обичай, обичай, обичай човека и не му позволявай да се отскубне от тази любов!

И най-после – земя. Как да не заиграе в теб сърцето: скок-подскок, мишленце, макар и към иглата, която ни дебне в нечия невидима ръка...
Но... подред, подред да се промъкнем през лабиринта на разказа, защото това вече не е детска игра.

Когато не важничеше, Историка нервничеше, когато не правеше нито едното от двете, това означаваше, че просто спи и добряческото настроение го е обесебило открай докрай – което значеше, че Историка, подобно на своя предмет, има два края и нито едно начало. Но той се сърдеше, такива твърдения направо го вбесяваха – възприемаше ги като подигравка, като покушение над науката си. Впускаше се веднага да обяснява и в гласа му задрънчаваха амфори, пълни с монети от отминали времена – с толкова дребни стотинки можеха да се купят две или три планети, или поне една. Колекционерите плащаха с щедра ръка за всяка ръждясала тенекия, дошла от Земята, и ако Историка колекционираше планети, можеше единствено със звъна на гласа си да стане притежател на цяло съзвездие.

Ала той само разравяше вътрешностите им, само ги преобръщаше – както крадецът внимателно преобръща джоба на чуждата дреха, после трескаво преглеждаше припечеленото и се затичваше по-нататък, сякаш го зовяха гласовете на прекрасни и далечни сирени.

Историка имаше твърде богато въображение и кой ли вярваше, че ще го загуби така лесно. Шега е, каза той, братлета, всичко е една голяма шега, някой се смее над нас, някой по-силен и по-могъщ, който може да изпитва човеците – скок-подскок, мишленце, право към ръката на смъртта. И непременно, непременно с дядо Фройд под мишницата.

И кой ли всъщност очакваше, че онзи сухар, Кибернетика, който нощем сънуваше все един и същ сън: елекрони-войници в едната посока, дупки-войници – в другата, запушване на преградата, отпушване, запушване, отпушване, нула, единица, нула, единица – като грандиозен спектакъл, който се играе всяка нощ; кой очакваше, че именно той ще заговори като странник и бард и ще произнесе онези изпълнени с тайнственост думи: обърка ме, щеше да рече, братчета, подлуди ме, трогна ме зеленото на косите й, разплака ме и ето ме сега – получовек, а другата ми половина е на отсрещния бряг.

А само си почивахме, а само ровехме недрата на планетите за суровини и после, като изстреляни от гигантска прашка, се втурвахме към съседните звезди, горяхме горивото само за откъсване или пък обратно – за навлизане в орбита, гълтахме го като амброзия само там, където нямаше струпване на звездно вещество, през останалото време пътувахме гратис, но все някога резервоарите свършваха и трябваше да се приземим, за да ги напълним.

Ала на тази планета изведнъж се почувствахме като част от едно неизвестно цяло, може би прав беше все пак Историка – някой експериментираше с нас или поне чрез нас, някой се опитваше да научи нещо за човешкия свят и, колкото и да беше обидна подобна игра, не можехме да се откажем да участваме в нея, не можехме да нарушим правилата й.

Вече десети месец машините наоколо мълчаха и се съпротивляваха на първия зов на ръждата. Сякаш и те бяха подложени на нашите изпитания – но по някакъв недоловим за хората начин. В главите ни ставаше нещо странно и прекрасно: спомени, спомени нахлуваха като сладостно нашествие и преодоляваха съпротивата на разума, вливаха наркотици в мускулите и нервите ни, а ние бяхме само петима безпомощни мъже срещу тази коварна загадка.

Всъщност още на втория месец разбрахме, че става нещо нередно. Усетихме го по неравномерната работа на машините, а после го видяхме, щом мъглата на отсрещния бряг се вдигна и пред очите ни се откри Пирамидата. Наистина нямаше друго име за нея, макар че хаотичното струпване на каменни блокове можеше да се нарече всякак. Тази неопределеност ни изненадваше буквално на всяка крачка, върху всяка точка на планетата. Всичко изглеждаше и такова, каквото е предопределено да бъде според своето предназначение, и някак друго, готово да се съгласи веднага със спорещия. Да, храст съм, сякаш казваше храстът, но заедно с това съм и мисъл, и съновидение, и детайл от картина на древен майстор, и първи приятел на огъня, бога и наводнението, защото... О, Тя никога не обясняваше защо, нищо на тази планета не съществуваше заради обяснението.

Пирамидата се роди една сутрин, но може да е била там и през цялото време. Играеше си на миниатюрен вулкан, на безстрастна планинка, най-после играеше си на детска играчка, загубена от някое разсеяно великанче – изкуствен, но толкова добре прилягащ на тази изкуствена планета свят. И нито аз, Изследователя, нито пък Пилота, а още по-малко останалите разбрахме как бяхме включени в тази противна игра, как ни въвлякоха в някаква отвратителна криеница, в която стражар беше цялата планета, а ние – изглупели докрай, смахнати апаши.

Всичко започна от онзи ден, когато Биолога се изгуби. Тогава машините още не бяха разопаковани, а нашият страстен почитател на всякакви плесени, гъби и фотосинтезиращи чудовища бе пуснат пръв на повърхността на планетата, за да установи с точност степента на нейната съвместимост с нас.

Биолога винаги бе първото опитно мишле, върху него изпробвахме всички въздействия на чуждия разум, с който се сблъсквахме по пътя си на вечно скитащи бездомници.

В уреченото време Биолога не се върна и аз, като стриктен и добронамерен Изследовател, тръгнах да го търся. Имах повече кьсмет от обикновено, а може би всъщност добре познавах навиците му. Той се кланяше по малко на всеки стрък и всеки цвят, но истинската му страст бяха палеонтологичните превъплъщения на тревите и дърветата, така че нямаше да се стърпи да не накара машината да издълбае поне два-три трапа върху девствената плът на планетата.

Там го и намерих – във втората яма, която машината бе дълбала за него; повече го чух, отколкото го видях, повече го усетих, отколкото чух. От ямата като страстни ръце бяха изпълзели безброй лиани, които го прегръщаха в най-нежната прегръдка, изпитвана дотогава от мъж. Безбройни власинки го обхващаха отвсякъде и той като крехък и безпаметен зародиш, укрил в себе си бъдещето на света, висеше, сякаш плуваше в зелената околоплодна течност на тази възторжена родителка.

После дълго се смяхме и преигравахме случката – как Биолога бе лежал в утробата като глупаво бебенце, как бе смукал инстинктивно своя изтънял пръст, а аз бях дошъл – акушер-спасител, и навреме, с дългочасова работа на моето лазерно мачете, бях успял да го измъкна от вътрешностите на планетата. И как Тя с всички сили се бе опитвала да го задържи в себе си, да го има на всяка цена поне още миг.
После нещо подобно стана и с машините, но Тя бързо загуби интерес към тях и ни ги върна без съпротива, изплю ги обратно като безвкусни хапки и се задоволи само с това да ги повреди.

А без тях бяхме нищо, бяхме по-безпомощни и от голи охлюви без тези машини, които хранеха търбуха на кораба със суровини и гориво, с вода и органика. Какво бяхме ние без машините, изправени срещу тази луда планета, заплашваща всеки миг да ни погълне чрез най-нежните прегръдки – и все пак да ни погълне, за да бъдем завинаги изгубени за нашия далечен дом. Наистина, имахме и няколко резервни механични паяци, които спяха сред грес и консервиращи смазки в хранилището, но, поучени от горчивия опит, не смеехме да ги събудим за живот, толкова приличащ на убийство.

Ние й харесвахме, безспорно ние й харесвахме! Но онзи новоизлюпен философ, Историка, ни отрезви с тежка и несправедлива дума. Ние, каза той, братчета, сме опасност за нея. Като вируси сме, каза той, за нея. И Тя ни обвива, калцира ни със зеленина, за да не й пречим, да не й се мотаем много-много из полите.

Беше наистина несправедлива присъда, наказание за суетата ни и добре, че някой се сети да попита:
- А машините? Машините?
- Машините ли! – тросна се тогава Историка. – Много просто, те са безмозъчни и планетата се задоволява само да ги обезврежда.
- Не зная – въздъхна дълбоко Биолога, – но ми се струва, че сме й необходими. Не зная какво преследва, но чувствам, усещам го – държи се като жена, която се опитва да впримчи мъжа, да го задържи в прегръдките си. Като бях Там...
- Но ти нищо не помниш! – възпротиви се Кибернетика. – Сам каза, че не помниш...
- Не е спомен! – въздъхна отново Биолога. - Чувство е, предчувствие някакво...

И ето вече десет месеца, откакто машините не работеха, а на пръв поглед нищо им нямаше, просто не работеха и толкова. Сякаш някакво наше желание ги задържаше тук, сякаш се подчиняваха на нещо, дремещо дълбоко в нас – враг, за който не предполагахме, че се е загнездил на най-недосегаемото място, в душите ни. Сто пъти проверявахме, хиляда пъти – нищо! И нищо! А без суровини бяхме като вързани и горивото едва ли щеше да ни стигне задълго, но нито машините можеха да ни спрат да си отидем, нито недостатъчното гориво. Имаше нещо трето, което не разбирахме, което не можехме да формулираме. Мечтаехме да избягаме – просто да се откъснем и да си отидем, все едно че нищо не е било, все едно че не сме се срещали. Дълго бълнувахме и свободата, и бягството, но все ни спираше гласът на онзи видиотен от бездействието на машините си Кибернетик, проплакващ в горещ поетичен транс:

- Обърка ме, подлуди ме, трогна ме зеленото на косите й. Разплака ме, и ето ме сега, получовек, а другата ми половина...
Гледахме го объркано – какво му имаше?
- Какво ти има, човече, питахме уплашено, май плачеш за почивка в анабиотична камера и за дълга психоцентровка после, след завръщането. Какво си се разхленчил, виж го само, зелени коси засънувал, зелена любов му се приискало...
Но той ни гледаше, без да разбира, и упорито повтаряше:
- Трогна ме, трогна ме, братчета, трогна ме зеленото...

Това, че Тя е красива и млада, беше безспорно още преди няколко милиарда завъртания около Слънцето. Постепенно преставаше да бъде дете и първите белези на една дълга, почти вечна младост разхубавяваха лицето й, избистряха очите й. Единственото й задължение беше да участва в движението – да се върти и да се върти: около себе си, около източника на огън и светлина, и заедно с него да участва във все по-сложни и по-сложни движения. Не съзнаваше, че е гола, не съзнаваше, че е млада, сега знаеше само едно нещо – че е.

И така щеше да продължи да се наслаждава на този безспорен факт, ако веднъж до нея не допълзя големият Вселенник и не й каза:
- Време е да те облечем. Вече не си малка, време е...
Тя го стрелна с поглед и видът му я изпълни с недоверие – той имаше продълговато прозрачно тяло и безброй членове по него, завършващи с множество крачета, чрез които се придвижвате в Безкрайното и Безбрежното. Такова прозрачно и членестоного Безплътно не можеше да предизвика веднага нечие доверие, затова Тя попита:
- Какво?!
Той я погледна така, както можеше да гледа само един голям и ласкав Вселенник, и повтори, разделяйки думите си на срички:
- Да те об-ле-чем! Не си мал-ка ве-че!
- Какво е това! – попита Тя с все по-нарастваща изненада.
- Ясно е като бял ден – каза си Вселенника. - Още е съвсем зелена. Трябва сериозно да се заема с нейното образование.
- Това е да изпиташ върху себе си Всеобщата и Сътворителна любов. Не, не! – изпревари той въпроса й. – Не ме питай сега какво е любов и особено какво е всеобща, нито пък сътворителна. Нямам време да ти обяснявам всичко, и най-късата дума на света съдържа в себе си останалите. Ако се втурнеш да я обясняваш, светът ще свърши, преди ти самият да успееш да свършиш.
- Това не ми харесва! – каза намръщено Тя. – Ако трябва да бъда съвсем откровена, ти също не ми харесваш.
Вселенника се ядоса вътрешно, но не даде воля на гнева си.
- Хм! – изкашля се смутено той. – Хм! Някои си мислят, че като се оттласкват от нещо значително, сами придобиват неговата стойност. Но това е доста преувеличено и се отразява пагубно върху характера.
Сякаш дочула мислите му, Тя каза:
- Искам да бъда себе си. По-добре грешките ми да приличат на мен, отколкото правотата ми на някого другиго.
„Тя е твърде своенравна – каза си Вселенника. – И съвсем, съвсем зелена."
- Тъй да бъде! – отсече той. – Нека грешките ти да приличат на теб, а правотата си да постигаш с горчивина. Ето, вземи това! – И той й подаде един пояс, и го нарече Пояса на живота, след това запълни част от огромните неравности по тялото й с нещо приятно и гъделичкащо, и го нарече Вода, после, за да придаде съвършенство на формите й, я обви с друга, много по-прозрачна материя, която нарече Атмосфера. Накрая, за да я направи неотразима, постави на челото й трето око и го нарече Луна. Окото на бога заблестя в тъмнината и освети лицето й с бледа, студена светлина.

Вселенника се отдръпна, погледна я и разбра –Тя беше най-красивото от творенията му. Болка се прокрадна във всички негови членове. Имаше нещо в тази планета, нещо, което го тревожеше и плашеше, нещо недобре премерено и предозирано. Прекалена красота и палавост, която рано или късно се превръща в грижа за родителя.

- Добре! – въздъхна той примирено. – Ще видим какво ще излезе от тази черупка.
Но вълнението го накара да направи и една грешка.
- Зелена – каза той и сам не усети как въздухът се плъзна по гласните му струни, за да се превърне в непредпазливи думи. – Зелена, любя те, Зелена!
И веднага видя последиците от своята прибързаност – как от тялото й избликва огън и възторжена лава, как Пояса на живота се нагрява до съзидателната температура и започва да свети във всички цветове на дъгата, а Окото на бога се притваря лукаво и прикрива мислите и желанията й.

Тази възторженост можеше да бъде опасна, не бяха за пренебрегване и нейната припряност, и очевидната й склонност да се поддава на прибързани чувства и страсти. Но той вече я беше нарекъл на нейните грешки и отсега нататък Тя трябваше да се оправя сама.
И като се сбогува неспокойно с нея, Вселенника побърза да се отдалечи, защото го чакаха още милиони планети.

Не, не, защо да е сънят, защо да намесваме непознатите пространства в нас, и какви пространства всъщност – от атом до атом, с подскачащи насам-натам електронни мислички, пък и какво да прави дядо Фройд тук – твърде тесничко е за него в нашето мозъчно пространство. Вярно, трябваше ни психоаналитик, но много повече ни трябваше гориво – иначе щяхме да останем само едни объркани мишленца с подскачащи като бълхи мисли.

На Биолога не му омръзваше да се преструва на зародиш. Влечение към утробата, отсече накрая Историка, агорафобия, допълни Пилота, от което пък Историка се впусна в любимите си разсъждения:

- Имало е такова направление в поезията – група безделници възпели мрака и топлата сигурност на майчината утроба. Стиховете им накрая винаги завършвали с призив децата да не напускат телата на майките си и така да отрекат света с неговата поквара и жестокост. Бебетата се вслушали в съвета им и на планетата настъпило такова повсеместно гниене, че светът станал десеторно по-лош отпреди. Накрая правителството забранило на майките да четат стихове и животът бил спасен. Винаги когато словото се намеси в реалността, се случват подобни неприятни изненади. И тогава...

- Усещам – прекъсна го Биолога, – братчета, усещам, че тези камъни са в моята градина. Нищо, че съм Биолог и телепатията не ми е специалност.
Кибернетика ревниво му отговори:
- Грешиш, братче, тук става дума за поети. Лесно е да се напада човек, обзет от свещена беззащитност. От няколко дни в главата ми се върти един стих, не зная чий е, но ме обхожда като нагорещено кълбо и гори нервите ми. Ах, чувствам, чувствам, преброени са дните ми на тази земя, и все пак ми се иска да крещя към небето: „Зелена, любя те, Зелена, зелен ветрец, зелени клони ..."
- Какво говориш! – слиса се Биолога. – За какъв край говориш и коя е Зелена? Любима ли си измисли или плачеш по някоя земна жена? Виж, какво е любов знам, и затова ти казвам – това не е любов. Огледай се, ослушай се и ще го доловиш във въздуха, ще го прочетеш по стените на Пирамидата; залови се за тази мисъл и си повтаряй – където няма любов, там се настанява смъртта. Имахме си дом-космос, сега си имаме затвор-планета... човече, човече, името на твоята любима е Гроб, името на моята е Смърт. Скоро всички ще легнем с тях – като невинни деца в леглата на проститутки. Ще ни прегърнат ензимите, ще се спуснат към нас гъбите, ще ни обсебят ласкаво мъховете и плесените ще ни покрият с нежния си дъх. Ние ще станем едно цяло с тази земя, с тази трева, ще си изпращаме вестоносци-пеперуди, ще се размножаваме чрез пчелите... братко, братко, ще се сбъдне най-после чудото, за което винаги сме мечтали, и което винаги сме сънували!
- За какво бълнуваш, луди човече! – прекъсна го Пилота. – И как можеш да възпяваш с подобен възторг смъртта, да я викаш и да я наричаш мечта! Ние имаме мисия, нечестивецо, забрави ли за нашата задача! Нали заради нея кръстосваме наоколо, и на тази планета слязохме пак заради нея – защото само с гориво можем да вървим по следата на подобна мисия. Толкова ли е кратка паметта ти?
- Мисия! – възкликна презрително Биолога. – Каква мисия може да бъде безцелното лутане между звездите, кому е нужно това безумно трупане на никому ненужни знания и не крием ли зад тях ужасния си страх от мисълта, че всичко е безсмислено, че самите ние сме случайни хора в един случаен свят? Но гордостта никога няма да ни позволи да си го признаем, по-скоро ще взривим вселената, отколкото да се смирим.
- Не говори така, братко! – намесвах се и аз. – Помисли каква ужасна бъркотия би настъпила, ако нямаме посока. Затова е мисията, затова е и трупането на знанията, от които през вековете оцелява само едно зрънце – може би не най-ценното, може би дори и най-ненужното. Нашето раждане не зависи от нас, но посоката я определяме само ние.
- Ох, не зная, не зная, братче, напоследък съм много, много объркан. Не крия – трогна ме зеленото на косите й, разплака ме... и аз, подобно на нашия брат, Кибернетика, вече съм половин човек, а другата ми половина отплава при нея, на отсрещния бряг. Косите й са зелени, очите й са небесни, а лицето й – от топла и тежка пръст. Затова ме дръжте, здраво ме дръжте, братчета, защото падна ли пак в прегръдките й, вече трудно ще ги напусна.

Така говореше Биолога и му се плачеше от тъга, а после махваше с ръка, осъзнал великото безсмислие на думите и пропадаше в поредната любовна яма, и всеки път го намирахме все по-обвързан с планетата, все по-зависим от нея.

Историка с дни се губеше из тревите, дори откри някакви развалини, които му напомняха за разумна дейност, и оттогава често се мотаеше из тях, за да говори с глината и камъка.

Сладко беше това безумство, само ние с Пилота още се държахме, но чувствахме как с всеки изминат ден силите ни изтичат в земята и как ставаме все по-меки, по-лъчезарни и по-приятели на отстъпката.

Ругаехме от безсилие Биолога, спорехме с Кибернетика, мръщехме се на Историка, който отказваше да ни слуша. Те тримата искаха да познаят любовта, ние все още искахме да летим. Можехме, и с това гориво можехме да отлетим на риск и да опитаме с друга планета, но силата на волята ни също бе изтекла в земята.

Пък и Биолога сякаш беше полудял, искам, каза той, братчета, тук искам да позная любовта, с тази, която е Зелена, зелена и девствена. Къде съм виждал аз такава чистота, всичко, до което съм се докосвал, вече е било докосвано от друг, омърсено, разграбено, доведено до отчаяние. А тук мога колкото си искам да наранявам и въпреки това да бъда желан, моето име после ще произнасят с болка и страст, когато си отида... ако си отида...

- Колко човешко е всъщност това! – подкрепяше го Кибернетика. – Да покоряваш чрез болка и страданието да бъде единственият спомен за теб! Където сме били, единствено страдание сме оставяли след себе си, разруха и плач – затова си срещал само мрачни и отчаяни светове, затворили се завинаги в своята болка. Ние сме малко, а световете – неизброимо много, не можем да заселим всички и затова не принадлежим на никого. Мъжът е пътник, той идва, нанася раните на любовта и си отива, завладян от бездните на разстоянията. Той не мисли дали от хилядите кратки любови поне една ще успее да се съвземе и да роди плод, човекът е пътник, който ранява, половината му уста целува до сладост, другата половина – докато изстиска върху чуждите устни рубинена капка кръв.

- Аз ще отида там! – заканваше се непрекъснато Биолога. – Ще проникна в Пирамидата, която се нарича любов. Там ще моля, ще обещавам, ще се кълна, ако потрябва, и в дявола, но този свят ще се отвори за мен и ще открие тайната си. Ще разбера дали си струва да остана, дали си струва жертвата, която се иска от мен, и която не мога да не направя, поради същността ми на човек и мъж.
- Подозирам – опитвах се да го отрезвя, – че тази планета е една малка измамница. Всичко в нея изглежда и такова, каквото е, и такова, каквото ни се иска да бъде. Тя прекалено бързо се видоизменя, бързо напипва желанията ни. Мисля, че не можем да й се доверим.
- Ами! – противопостави се Историка. – Тя просто се страхува от нас, това е реакция на страха. Бои се, че един ден ще я напуснем, бои се от раните, които можем да причиним, и това е напълно естествено. Тя усеща пътника в нас и се стреми да го обезвреди, да калцира в нас страстта към пътешествия, любовта към промяната, защото именно тази любов е наранявала световете, които сме напускали. Ние й пречим, братчета, такива, каквито сме – без корени и плодове, ние я плашим и й пречим.
- Аз ще се добера до другия бряг и ще узная какво се крие в онази играчка! – заканваше се Биолога. – Защо се преструва на вулкан и пирамида, защо е толкова любовеподобна и сякаш казва на всеки – отвори ме и влез, аз съществувам само за теб и само твоето име може да ме събуди.

И наистина, един ден Биолога изчезна, а с това започнаха и нашите беди.

Възторгът затопляше континентите й и водата около тях постепенно ставаше апетитен бульон.. Намериха се и същества, които да пият с наслада от него – Зелена се превръщаше все повече в името си – зелени бяха горите и водораслите й, зелени треви опасваха пояса й и на екватора те бяха наситенозелени, а на полюсите – бледозелени и крехки. Малки същества във всички нюанси на този цвят щъкаха насам-натам. Двадесет хиляди километра бе дебел Пояса на живота, а там, където имаше, живот, всичко бе зелено и топло. Хлорофилна любов изпълваше всеки стрък и всяко същество, вулканите клокочеха и затопляха пръстта, а пръстта от своя страна подгряваше водата и навсякъде пълзеше зелена любовна плесен; дори светилото на небето бе започнало да изглежда златно-зелено – поради миражите, които този единствен цвят създаваше около себе си.

Нейното щастие можеше да продължи вечно или поне достатъчно дълго, ако един ден покрай нея не преминаха Пустинника и Ледника и не спряха да починат на повърхността й. Пустинника беше загадъчно-жълт, а Ледника – студено-снн, може би затова Тя се заслуша в гласовете им.
Отдавна бе отминало времето, когато и Тя сияеше в техните цветове, това не бяха цветовете на живота, а на безплодната красота; и все пак през дългите векове самота Зелена бе закопняла за многоцветие сред тази пищна, но еднообразна зеленина.

- Каква ужасна планета! – възкликна с отвращение Пустинника. – Заразена е с живот от полюс до полюс, няма нито едно пусто местенце, където същество като мен може да се засели. Чуй ме, приятелю, не трябва да оставаме твърде дълго тук, защото ще пламнем от някоя болест и току-виж сме загубили своята цветова независимост.
- Освен това – добави Ледника – цветята и тревите скоро ще изпият Слънцето, а Окото на бога ще се покрие с плесен и ще угасне завинаги. Зеленият е най-хищният от всички цветове, но аз съм спокоен за себе си, защото съм избрал синьото.

Техните думи я обезпокоиха. Постепенно бе започнала да забравя своето минало и настоящето й изглеждаше напълно приемливо, не се чувстваше застрашена в него.

Сега Тя даде известно право на чужденците, даде им го повече заради многоцветието, отколкото заради някакъв предишен свой опит със заплахата.

- Още повече – продължи Пустинника – че това е една самоцелна зеленина, липсва й разум, липсва й осмисляне на зеленото.
- Липсва й Човека – добави Ледника. – Единствен той носи многоцветието и разума в себе си, единствен той може да направи така, че тук да стане удобно за нас двамата.

И пътниците отлетяха, преди Тя да успее да ги попита как изглежда Човека и къде може да го намери в този неизброден свят. Зае се търпеливо да го чака, но не бе сигурна, че вече не го е дочакала и изгубила – нали не го познаваше и не бе чувала гласа му. Какво беше той, тяло или субстанция, материя или антиматерия, приятел или враг?

Хилядолетията минаваха и отчаянието постепенно я обсебваше, понякога забравяше да цъфти, понякога – да роди следващото поколение палави зверчета и плодовете изгниваха недокоснати по клоните.

Тя се чувствуваше все по-зле, все по-нападната от самата себе си и изядена от себе си. Плесен и угасване заплашваха Окото на бога. Светилото щеше да бъде изпито до дъно, а Тя – да умре от собствената си зараза. Освен това онези я бяха нарекли „ужасна" и сигурно имаха право, защото Тя не бе място, където можеше да живее Човека, а значи и изобщо не бе място за живеене.

Накрая се предаде на отчаянието. Пояса на живота изтъня, изтъня и падна на повърхността. Само върху нея все още остана някаква зеленина с височина от коренчето до върха на стръкчето, единствено тревата й остана предана. Океаните постепенно пресъхваха и тревата покри всичко, планетата обрасна с траурна пелена и плачът й се понесе в пространството – печален, отчаян.

След няколко хилядолетия този плач достигна до Вселенника и той разтревожено завъртя глава по посоката, от която идваше звукът. Нещо в родителското му тяло се преобърна, някой би казал – сърце, но Вселенника нямаше сърце, защото целият бе изпълнен с вакуум. Въпреки това могъщи енергии забушуваха в неговите вътрешности и го подгониха към плача.

След още няколко хилядолетия той пристигна до извора му и видя своето творение посърнало, угаснало, с помръкнала над него Луна, и Слънце, изпепеляващо лицето му.

- Зелена! – извика той потресен. – Зелена, какво са направили с теб, дете!
Тя го погледна апатично и с недоверие, бавно, много бавно го позна и пророни:
- Остави ме да умра, щом не съм достойна за Човека...
Той мълча слисано няколко десетилетия, преди смисълът да проникне в съзнанието му и да го удиви с абсолютната си несъстоятелност.
- Какво говориш, дете! – извика той възмутено. – По кого си започнала да страдаш и заради това ли погуби Пояса на живота? По този биологичен червей, когото създадохме в момент на малодушие и нарекохме с гръмкото име Човек Разумен?!
- Но той е единственият, който има разум! – възкликна обидено Зелена.
- Ах, дете, дете! – удиви се Вселенника. – Кой ти е наговорил тези безумия? Разумът не е цвете, с което да се закичиш – както прави с него Човека, той не е цел на унищожението – както често го използва Човека, не е и оправдание за грешките – както се оправдава чрез него Човека. Той е нещо, което се появява още в мисълта на твореца за творбата и всяко създание, което се ражда на този свят, го съдържа в себе си. Лъжа е, че не си достойна за Човека, защото неговият цвят е зеленият, това е цветът на неговия живот.
- Но какво да правя! – заплака отново планетата. – Уморих се да чакам и посърнах, загубих зеленото си и сега Човека вече никога няма да дойде при мен.
- Ти имаш трева – каза замислено Вселенника. – Това не е много, но още не е нищо. Ще изтъчем от нея една прекрасна зелена клопка, ще те направим апетитна любовна хапка, ще влеем във всяко стръкче любовен наркотик и Човека никога няма да пожелае да те напусне. Вярно е, в него има разум, но той го е разпръснал из цялото мое владение и така безмерно е отслабил влиянието му. Щом те види, веднага ще поиска да те изяде, зеленината ще го подлуди, ще те захапе, а всъщност ще го изяждаш ти – винаги, когато се замисли за теб. Ще живееш чрез мислите му. Ще притежаваш магическия свят на чувствата му, ще пиеш сока на сърцето му – той отново ще те насели с живот...
- По какво ще го позная, татко? – попита Тя, най-после признала абсолютната му родителска власт.
- По това, че сте си необходими. Човека обича да ранява и не виждам защо заради теб ще променя природата си. Всяка рана, която ти нанася, ще бъде клопка за него, ние ще превърнем болката в предимство.
- Той... ще си отиде ли някога? – плахо попита Зелена.
- Може би, дете, може би ще си отиде, но ще отнесе със себе си твоята кръв. Ти ще залееш с нея планетата, ще бъде велик кръвоизлив. И след теб той ще превръща в оазис всеки изпречил се пред краката му свят, това ще бъде един новороден Човек. А сега да построим капана, в който ще хлътне той – гореният от едно непресъхващо любопитство и копнеж по безмерна, абсолютна власт.

Биолога изчезна и повече не се върна. Напразно го търсехме, напразно непрекъснато викахме името му. Бездействието постепенно ни смазваше. Корабът стърчеше самотен в далечината, трева обвиваше машините, но много по-страшна беше тревата на забравата, която изпълваше съзнанието ни с наркотични сънища.

Вече не се движехме, защото планетата най-после успя да ни залови в капана си и все по-трудно ставаше да се отскубваме от зелената й власт. Накрая захвърлихме своите мачете, те безпомощно лежаха на крачка от нас, напращели от енергия, натрупали в себе си силата на хиляди слънца и луни – ние не се докосвахме до тях, убедени в абсолютната им безполезност.

Стърчахме, потънали до коляно в тази хищна пръст, и от краката ни растяха все повече и повече корени, а кожата ни се разлистваше във все по-странни и наситени цветове.

- Никога не съм мислил, че ще цъфтя така! – казваше често Кибернетика. – С най-ярките багри, които някога е виждало окото ми.
- Винаги съм бил част от тази планета – твърдеше Историка – и винаги съм имал нужда да бъда опитомен от зеленото. Натежал съм от любов, от онази любов, която до един ни направи свои поданици.
А Пилота ни отрезвяваше:
- Човек не трябва да има много багаж, за да може винаги да отпътува от този тленен свят.
- Дървото е безсмъртно чрез своите корени – отговаряше му Кибернетика и потъваше в себесъзерцание: – Господи, как съм се разлистил, по-ярки цветове не съм отглеждал никога по себе си!
- Аз съм се съсредоточил само върху този единствен цвят. Синьото винаги ме е привличало, това е цветът на времето! – казваше с любов Историка.
- Виж, виж ме само! – крещеше като смаяно дете Кибернетика. – Виж колко съм розов, колко съм хубав и розов! Това е пълното щастие! Само понякога страдам, че няма същества, които да ми се радват и да ме откъснат! – добавяше той с малко тъга.
- Съществата ще се появят по-късно – влизах в диалог и аз. – Не сме подготвили още достатъчно пръстта за тях. Трябва по-често да я разрохкваме и да я насищаме с хранителни вещества, да се лишим от сън... всъщност, какъв е този вреден навик да се спи, това е безнадеждно загубено време, в което не се върши никаква работа!

Всички се съгласяваха с мен и започвахме с наслада да обсъждаме утрешните планове, забравили миналото си, забравили за какво дойдохме тук преди години и включени единствено в сезонното възпроизводство на мечтите си, по които циркулираше зелената кръв на тази грижовна планета.
Ние бяхме чувствителни агрономи на мисълта, пламенни сеячи на чувствата, любов, любов събуждаше в нас всяка зелена клетка и любов, любов беше онова, с което й отговаряхме.

- Зелена, любя те, Зелена! – шепнеше до безпаметство Кибернетика и планетата му отговаряше с гласа на Биолога:
- И аз те обичам, Човече, плът от плътта ми и кръв от кръвта ми, генератор на цветовете ми. Нашата рождена дата е обща, сърцето ни е общо – свързва ни зеленото, чрез което аз все повече съм Човек и ти все повече си планета.

За първи път от милиарди години насам Човека и планетата отново бяха едно цяло. Мечтаехме, как мечтаехме да я населим със себе си открай докрай, заличавайки раните, които й бяхме нанесли от незнание и суета. За първи път искахме да затваряме, а не да отваряме рани. Тази планета ни преобрази и всеки ден тайно оплаквахме Биолога, който не бе доживял нашето щастие и нашия тих цъфтеж.

Идваше пролетта и ние се подготвяхме за карнавала. Тя беше нова и недокосната всеки първи сезон на годината. Плахи женихи, ние се надпреварвахме да се обличаме пищно, за да скрием в цветови шемет стеснителността си. Зелена ни викаше и един след друг ние й принадлежахме за малко, това беше ритуалът на любовта и планетата шепнеше в ушите ни нежни думи с гласа на Биолога.

Летем раждахме цветни сънища, които разказваха за миналото ни в един свят, изпълнен с подобни на нас същества. Остри сиви ракети излитаха нагоре и отнасяха нашето нетърпение да стигнем по-скоро някъде – сякаш там, откъдето излитахме, не беше пак „някъде", а страшно и прокълнато място. Крехки и тънки жени с гълъбови очи оставаха да чакат, събрали цялата тъга на небето в очите си. Не тъгуваха дълго, завърнали се от някой полет мъже бързо ни заместваха, после жените обличаха неестествено прилепнали към кръглите им форми скафандри и сами тръгваха по следите ни, а перилата на космодрумите едва удържаха плача на децата ни.

Какво искахме, каква тайна мисия изпълнявахме и какво бяхме загубили в пламъците на слънцата? Не търсехме ли там своята майка – първичната материя, от която бяхме изградени – и те, и ние – докато кротко сме си спали в първичния атом? Това ли искахме да узнаем – какво е накарало този свят да се разпадне на звезди, планети и хора и какво ни кара оттогава да се търсим през огромните и студени разстояния? Нашето скиталчество беше скрито в това първично скарване на атомите, в това разбягване на създадените за съвместен живот светове – какво е накарало роденото едно за друго да се поражда едно от друго и майката никога да не бъде на една и съща възраст с дъщеря си в едно и също забравено време?

Ние пътувахме и лавината на въпросите застрашително се изправяше на хоризонта ни, а Зелена растеше от тези въпроси и миражен свят от дървета, животни и птици – цялото мъртво минало на Земята – оживяваше и я населваше чрез нашите спомени.

После идваше есен и карнавалът обсебваше сетивата ни. 3апочваше сезонът на нашето кратко страдание по миналото, защото само тогава Зелена ни връщаше спомените. Прибирахме ги в паметта си до следващата пролет, до следващия цъфтеж.

Зиме спяхме и сънувахме съня на къртицата. Мрачно беше наоколо, червеят на съмненията гризеше корените ни, а главите ни мръзнеха от студ и самота. Кафяви стъбла, зелени клони, жълти корени, а от короните жадно надничаха очите ни – единственото човешко нещо, което ни бе останало.

Докато един ден...
Докато един ден отнякъде внезапно изникна странно същество. То ходеше изправено на двата си крака, но повече залиташе, падаше и пълзеше като рак със счупени от някое жестоко дете щипки. После за малко се вдигаше и правеше две-три пияни крачки напред, политаше и отново падаше по очи.

Беше блед, почти восъчен човек от нашето минало, в него нямаше кръв, а само хлорофил и затова не беше възможно той да носи в ръцете си нашето бъдеще; само го гледахме потресени и онемели как с последни сили пълзи към нас и пада в подножието на стъблата ни, как шепне със слаб, заглушаван от шума на листата ни шепот:

- Братчета, намерих ви, братчета, намерих ви...
Бях се изгубил, братчета, в далечна гора, където нямаше хора и нямаше зверове, където Слънцето светеше като буца лед. Подлуди ме, грабна ме зеленото на косите й и тогава вече не бях човек, а част от тази коварна земя, от тази планета-пиявица, която изсмука кръвта ми докрай. Пред мен се отвори свят, за какъвто не съм мечтал, защото човешката мечта е слаба. Бях властелин на съдби и слънца, държах в себе си първичната материя, от която е направен този свят, и от която може да се направи всичко. Аз бях богът и дяволът, бях изкушеният и изкусителят, аз можех да бъда всичко и нищо, и заради това всичко ви продадох, братчета...

Тя знаеше за нас, за нашите слабости, за съмнението и отчаянието, които ни превръщат в дървета без корени. Тя знаеше и че ни свързва търпение, че няма никога да си тръгнете без мен, че ще ме търсите, докато отчаянието ви превземе. Това чудовище ни беше изучавало с хищна любов, с животинска последователност то искаше от нас само едно – да бъдем все повече и повече хора, смехът ни да бъде като планина, сълзите ни – като река, слюнката ни – като океан, а кожата ни – гроб за вечните ни сънища. Тя щеше да ни храни до края на света, да ни възражда чрез семената ни. О, господи, какво омерзение, на какво сте заприличали, братчета!

Аз ви продадох, аз ви замених за едно могъщество, което човекът никога не е имал, и което трябваше на всяка цена да изпитам. Бях пленник на една лъжа, и ви казвам – няма по-сладка лъжа на света от тази. Тук е всичко, което искаме – сливането, а не стремежът към сливане, любовта, а не играта на любов... но ако човекът не умееше да се връща назад, той щеше набързо да извърви пътя си и да потъне в измамата. Аз не зная какво стои отвъд този път, но то е лъжа, и тази лъжа е по-сладка от всяка истина. През цялото време ме преследваше болка и колебание, не можех да понеса мисълта за вашето прекъснато пътуване и се отскубнах за миг, дойдох да ви подаря връщането. Братчета, братчета, животът ни е даден, за да минава някак времето, залъгалка е бил пътят ни, и децата ни са били залъгалка. Човекът е бог в капан, щастие е да бъдеш колкото може по-малко бог. Върнете се, върнете се обратно, подарете си още малко бъдеще...

Тогава Кибернетика каза на празната черупка, която някога беше Биолога:

- Човече божи, за какво говориш, за какво връщане бълнуваш! Нашите вени са свързани с вените на тази планета, кръвта ни е обща, нервите ни са общи – за какво връщане говориш!?

А черупката му отговори:

- Не, не, вие не сте свързани, това е също част от измамата. Единствено вашата воля ви спира, вашето знание ви обвързва. Станали сте част от едно земно стихотворение, но сега стихотворението ще свърши и вие ще бъдете свободни. Вървете, бягайте оттук! Във всяка планета ви чака по един зазидан бог, моята е тази. Вървете и ги освобождавайте от плен, това е вашата нова мисия...
- Какво говориш, човече – обадих се аз. – И в Земята ли има един затворен бог или само ни лъжеш като малки деца?
- И в Земята! – изстена Биолога. – Идете и помогнете на този, безумец!
- А ти? – попита Историка и потресен повтори: – А ти, братко?!
- Аз... – прошепна с последни сили Биолога. – Аз... ще ви чакам...

Дали не ни излъга, подчинен на мечтата да ни спаси? Дали той не беше горчивият плод на едно дълго и самотно угризение, чиято жертва отново бе той? Нямаше време да мислим, защото от далечното пространство вече ни викаше един бог, един зазидан в мечтата си за всемогъщество безумец, когото трябваше да спасим.

И ние грабнахме отново своите лазерни мачете, и сякохме вените й, а сякаш сякохме себе си, и зелена кръв се лееше отвсякъде – кръвта на планетата изтичаше през отворените рани. А после като безпаметни се спуснахме към ракетата и отново сякохме, отново унищожавахме – като обезумели от абсолютната си власт вируси, проникнали в имунната система на този съвършен организъм.

Как ни беше обичала, как ни беше приспивала постепенно с любов, как ни беше калцирала, за да ни опази от самотата ни!

Защо я събудихме, защо я подлъгахме да живее, а сега преодолявахме със сила нейните бариери, рушахме с пламък нейните нежни прегради, освобождавахме се чрез нейната болка и кой знае дали някога Тя щеше да се съвземе и дали отново щеше да допусне човек върху себе си?
Наоколо зеленината кипеше и изтичаше, големи тъмни локви бележеха пътя ни към ракетата. Оставяхме след себе си един ранен, умиращ свят и в него един умиращ човек. Те бяха предоставени един на друг, както земята и тялото се предоставят един на друг чрез смъртта. Не вярвахме, че в тази безкрайна вселена има ръка, която може да им помогне, която иска и знае как да им помогне.

Влетяхме в ракетата, трескаво проверихме апаратите и, без да се обръщаме назад, излетяхме. Долу остана да ни очаква самотно сгърченото тяло на един студен хлорофилен бог.



Zu den/Към: Novelen/Новели

Zur/Към: Bulgarischen Seite/Българската страница

Zur/Към: Anfangsseite/Началната страница