ЗЕМЯ

За да свърши накрая с мълчание 
тази безкрайна агония, която наричат живот... 
Затова ли е всяко начало? 
Изгрев, който не се отзовава на нашия вик, 
нощ, която не ни оправдава – 
два полирани камъка, между които 
денят ни трепери до идния ден... 
Аз помня – за друго ни викаше 
хоризонтът на тази планета, 
преди да напуснем топлата смърт на утробата. 
Този вик ни накара да предпочетем 
риска да слезем в живота, 
пред приятното гниене на неродената плът. 
Отдавна е късно за връщане. 
Макар и еднакви по кръв –
ние сме само далечни роднини на тази земя.
Тогава какво ни сближава с пръстта,
към която минутите неотменимо ни тласкат? 
Аз помня – за друго ни викаше Млечният път, 
преди да ни кажат, че горе, над нас, 
има само звезди и въртящи се облаци прах. 
Не вярваме в тази измислица 
и затова се затваряме 
в надеждите за онова непременно отвъд, 
където смъртта продължава в живот.
Трябва ни тази обвивка, 
за да извършим промяната –
път към онази безименна наша земя,
единствено наша земя,
която преди да познаваме
сме назовали Познание.